Определение № 343 от 29.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4951/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Й. Д. К. и Н. В. К., двамата от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Б. против въззивно решение № 1771 от 16.12.2020г. по в.гр.д. № 2966 по описа за 2020г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 2485 от 19.06.2020г. по гр.д.№ 10207/2019г. на РС Варна и вместо това е постановено друго, с което е прието за установено че Й. Д. К. и Н. В. К. дължат на Н. П. Г. сумата от 12 778.25евро, представляваща част от общо дължимо вземане в размера на 18 000евро, неизпълнено задължение за връщане на получена парична сума по сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.04.2008г., ведно със законната лихва, считано от 28.03.2019г., на основание чл.410 ГПК, вр.чл.422 ГПК и чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е преценил предявения иск с правно основание чл.422 ГПК за основателен като е съобразил:1. Наличието на сключен между страните предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.04.2008г., по силата на който Й. Д. К. и Н. В. К., в качеството им на продавачи са се задължили да прехвърлят собствеността върху апартамент с площ от 60 кв.м., предстоящ да бъде построен на ет.3 от подробно описана сграда и върху паркомясто, на Н. П. Г., като купувач, 2. фактът, че собствеността не им е била прехвърлена, 3. Безспорният факт /признат с подписан анекс от 29.03.2013г., т.3/, че Н. П. Г. е заплатил на продавачите по договора сумата от 18 000 евро и 4. Обстоятелството, че собствеността върху имотите, предмет на сключения договор, са били прехвърлени на трето лице на 21.11.2014г. Съдът е приел, че сключеният между страните договор е развален най-късно на 24.02.2018г. и продавачите дължат връщане на получената от тях сума. По спорният по делото въпрос относно валутата, в която се дължи процесната сума, въззивният съд, позовавайки се на ТР № 4/29.04.2015г. по т.д.№ 4/2014г.на ОСГК на ВКС, е приел, че следва да е в евро, съобразявайки че постигната между страните договорка е за плащане в евро. Обстоятелството, че в издадената заповед за изпълнение сумата е посочена в лева, съдът е счел, че не може да обоснове друг извод, защото искът по чл.422 ГПК макар и да е продължение на започнатото заповедно производство, не е производство за проверка за законосъобразност на издадения изпълнителен лист, а има за предмет установяване наличието на вземанета в полза на ищеца срещу ответника, на вече посоченото основание. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като поставя въпроса: Допустимо ли е при липса на пълен идентитет между вземанията, предмет на заповедта за незабавно изпълнение и вземането, предмет на установителния иск, съдът да уважи изцяло предявения иск? Счита, че въззивният акт противоречи на решенията по гр.д.№ 2190/2013г. на ІV г.о, т.д.№ 3092/2018г.на ІІ т.о., т.д. № 628/2018г.на І т.о. Твърди и очевидна неправилност на въззивния акт, която обосновава с неправилност на изложения в решението довод, че сумата следва да се присъди в евро. Позовава се и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да посочва конкретен въпрос, за който да е възможно да се провери дали е от значение за точното прилагане на правото и развитието на правото. Счита и че въззивният акт противоречи на ТР № 4/29.04.2015г. по т.д.№ 4/2014г.на ОСГК на ВКС без да формулира конкретен въпрос в тази връзка. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Н. П. Г., чрез процесуалния представител адвокат М., с който се оспорват както нейната допустимост, поради липса на посочените основания за допустимост, така и нейната основателност. Счита постановения въззивен акт за правилен. Позовава се на постановено между същите страни, по идентичен казус, решение по гр.д.№ 3832/2019г.на ІV г.о., в което е прието, че когато съдът служебно присъжда вземането във валутата, в която е договорен, не се нарушава диспозитивното начало, защото не се променя предметът – не се присъжда друго, а същата стойност. Имайки пред вид гореизложените мотиви и след преценка на наведените от касатора основания за допустимост, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на предпоставките на посочените специални основания, съобразно дадените указания в т.2 и т.1 от ТР № 1/2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС. Съображенията: Единственият конкретно зададен от касатора въпрос не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, защото не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд. Това е така, защото същият съдържа условие - че липсва пълен идентитет между вземанията, предмет на заповедта за незабавно изпълнение и вземането, предмет на установителния иск, а това условие, нито е прието от въззивния съд, нито се установява от обстоятелствата по делото. В случая – в искането за издаване на заповед за изпълнение е посочено, че вземането произтича от неизпълнен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.04.2008г. и е за връщане на получена сума, в какъвто смисъл са и изложените обстоятелства в подадената, след направеното възражение исковата молба. Налице е пълно съвпадане на страните, на стойността на вземането, на изложените обстоятелства, на които се основава искът. Извършената от съда в производството по чл. 422 ГПК преценка за идентичност на претендираното материално субективно право - след сравнение с въведена от заявителя индивидуализация и заявените след това от ищеца основание и петитум – сочи на идентичност на фактите, от които произтича материалното субективно право. Разлика има във валутата на присъдената сума. Съгласно ТР № 4/29.04.2015г. по т.д.№ 4/2014г.на ОСГК на ВКС, обаче, съдът следва да присъди заплащане на паричното задължение в уговорената между страните валута /в случая в евро, според т.1 от подписания на 30.04.2008г. договор/, независимо от търсеното /със заявлението/. Съдържанието на спорното право е идентично, защото се касае до паричен еквивалент. Съдът следва да се съобрази с постигната между страните договореност, защото с присъждане на левовата равностойност на паричното задължение е възможно да бъдат засегнати значително интересите на длъжника. Валутните курсове са променливи величини, зависещи както от различни пазарни фактори, така и от поведението на участниците на пазара, като не са изключени радикални промени. Поради тази променливост на задълженията, поети в една валута, се прие, че те не могат да се заместват, като се преобразуват в задължения в друга валута без съгласие на страните по договора. Не е налице и посоченото от касатора специално основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, във връзка с поставения от него въпрос. Съгласно т.2 от ТР № 1/2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, за да е налице това основание - следва именно даденото разрешение в обжалваното въззивно решение на поставения от касатора въпрос, да е в противоречие с разрешението му в цитираните решения, а в конкретния случай това не е така. Нито едно от трите посочени от касатора решения не е постановено по идентичен на настоящия въпрос. /Решението по гр.д.№ 2190/2013г. на ІV г.о. е постановено по въпрос: „обвързан ли е съда в производствата по чл. 410 ГПК и по чл. 422 ГПК от дадената от ищеца правна квалификация и как се извършва преценката за идентичност между заявеното от ищеца с исковата молба спорно право и обстоятелствата, на които се основава искането за издаване на заповед за изпълнение“. Поставеният в т.д.№ 628/2018г.на ІІ т.о. въпрос е във връзка с договор за банков кредит, а по т.д.№ 3092/2018г.на ІІ т.о. касае приложението на чл.235 ал.3 ГПК/. Специалното основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК също не е налице, защото във връзка с него не е посочен конкретен въпрос. Съгласно т.1 от ТР № 1/2010г.по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС –поставеният въпрос, като общо основание за допустимост, определя рамките, в които касационната инстанция селектира жалбите. Касаторът е длъжен да го посочи като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, като обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. Последното изисква постановеният съдебен акт да е постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма да е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или да е приложена несъществуваща или отменена норма или грубо да са нарушени правилата на формалната логика, а настоящият случай не е такъв. Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице нито едно от посочените основания за допустимост, посочени от касатора, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд