Определение № 2855 от 01.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 883/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ф. Д. В. срещу решение № 1476 от 19.12.2023 г. по в. гр. д. № 2723/2023 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, с което е потвърдено решение № 3312 от 21.06.2023 г. по гр. д. № 12093/2022 г. на Софийски градски съд, ГО, I-21 състав, с което е отхвърлен предявеният от касатора против „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, [населено място] отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 150 000 евро – част от главница по договор за револвиращ кредит от 08.04.2009 г., ведно със законната лихва от 17.03.2016 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 5867,49 лв. – разноски по делото, които суми са предмет на изп. д. № 1021/2016 г. на ЧСИ С. Я.. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва извода на съда, че настъпилата перемпция не е от значение за давността, поради което искането на взискателя за прилагане на изпълнителен способ по прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнително дело е противопоставимо на длъжника, респ. съдебният изпълнител следва да преобразува искането в ново изпълнително дело. Мотивира обратното становище и излага доводи, че такова искане не може да бъде приравнено на молба за започване на принудително изпълнение, като след прекратяване по закон на изпълнителното дело извършените изпълнителни действия се обезсилват по право, съответно последващи изпълнителни действия не произвеждат правно действие спрямо длъжника и не могат да прекъснат погасителната давност. По тези съображения счита, че доколкото последното валидно предприето изпълнително действие по отношение на него е от 27.03.2017 г. /налагането на запор върху банковата му сметка/, вземането по изпълнителния лист е погасено по давност и не може да бъде предмет на последващо принудително изпълнение. Прави искане за отмяна на обжалваното въззивно решение. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя въпроса: „Прекъсва ли започналата да тече в полза на длъжника погасителна давност искане на взискателя за прилагане на определен изпълнителен способ до съдебния изпълнител, подадено по прекратено по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнително производство?“. Касаторът поддържа, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 42 от 26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г., IV г.о., решение № 371 от 29.10.2015 г. по гр. д. № 1385/2012 г., IV г.о., решение № 285 от 06.10.2015 г. по гр. д. № 1953/2015 г., IV г.о. и решение № 451 от 29.03.2016 г. по гр.д. № 2306/2015 г., IV г.о. Ответникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че страните по делото не спорят, че ищецът Ф. Д. В. е длъжник по изп. д. № 1021/2016 г. на ЧСИ С. Я. за сумите от 150 000 евро - част от главница по договор за револвиращ кредит от 08.04.2009 г., ведно със законната лихва от 17.03.2016 г. до окончателното изплащане, както и 5867,49 лв. – разноски по делото, които суми са предмет на изпълнителен лист, издаден в заповедно производство по ч. гр. д. № 15106/2016 г. на СРС. Констатирал е, че с разпореждане на съдебния изпълнител от 27.03.2017 г. на длъжника е наложен запор върху банковите му сметки, а с разпореждане от 20.02.2019 г. като взискател е конституиран ответникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, вследствие прехвърляне на вземанията от първоначалния кредитор „Уникредит Б.“ АД. Посочил е, че между страните е безспорно, че на 29.03.2019 г. е настъпило прекратяване на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Установил е още, че с молби с вх. № 034177 от 01.08.2019 г. и вх. № 039483 от 10.09.2019 г. взискателят е направил искания за проучване на имуществото на длъжника и налагането на запор върху банкови сметки, МПС и вземания по трудови правоотношения, като на 22.02.2021 г. ЧСИ е наложил запор върху трудовото възнаграждение на Ф. Д. В., дължимо от „А. попкорн къмпани“ ЕООД. Решаващият състав на въззивния съд, като е съобразил задължителните указания по Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е изразил становище, че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, доколкото последната е свързана само с поведението на кредитора и съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по силата на изричната разпоредба на чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Подчертал е, че всяко насочване на изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника прекъсва давността, тъй като с него започва да се осъществява принудата в изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи ограничение в правната си сфера – неговите актове на разпореждане стават непротивопоставими на първоначалния и присъединените кредитори. Като се е позовал на практиката на ВКС, съдът е мотивирал становище, че настъпването на перемпцията по изпълнителното дело няма пряка относимост към погасяването по давност на вземането. Отрекъл е тезата, че изпълнителните способи, предприети по перемираното изпълнително дело, са негодни да прекъснат давността. Посочил е, че перемпцията е имала значение при действието на ППВС № 3/1980 г., като новата давност е започвала да тече от прекратяването на изпълнителното дело. Изложил е съображения, че давността изключва принудителното изпълнение, като длъжникът не може да се позове на нея пред съдебния изпълнител, респ. последният не може да я зачете, а перемпцията не изключва принудителното изпълнение – същата предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Според съда единствената правна последица от настъпилата перемпция е, че при направено искане за нов изпълнителен способ съдебният изпълнител не може да откаже да го изпълни, като следва да образува новото искане в ново изпълнително дело, доколкото старото е прекратено по право. Изтъкнал е, че новото искане прекъсва давността, независимо дали съдебният изпълнител е образувал или не ново дело, като в случай че съдебният изпълнител извърши поисканото изпълнително действие в рамките на същото изпълнително дело, налице е нарушение на органа по изпълнението, което не се отразява на валидността на искането и на извършеното изпълнително действие. Въззивният съд е изразил становище, че предвид специалния характер на иска по чл. 439 ГПК в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, като по иска с посоченото правно основание давностният срок следва да е изтекъл към момента на предявяване на иска. Изложил е и допълнителни аргументи, че дори и да се приложи чл. 235, ал. 3 ГПК към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция – 07.12.2023 г. петгодишната погасителна давност не е изтекла, доколкото последното изпълнително действие, което е прекъснало давността, е налагането на запора върху трудовото възнаграждение на длъжника на 22.02.2021 г. По изложените съображения въззивният съд е заключил, че предявеният иск като неоснователен правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Единственият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Не е налице обаче допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като апелативният съд е постановил атакувания съдебен акт в съответствие със задължителната практика на ВКС - т. 3 на Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В мотивите към цитираната т. 3 на тълкувателното решение е разяснено, че перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Обезсилване на предприетите изпълнителни действия, като законна последица от прекратяването на делото, не се отнася до действията, с които законът свързва един вече настъпил материалноправен ефект, какъвто е прекъсването на погасителната давност по чл. 116, б. „в“ ЗЗД. В тълкувателното решение са отграничени последиците на обезсилването като израз на процесуалноправната недопустимост действия в рамките на неприключилите изпълнителни способи по прекратеното дело да се зачитат при нов изпълнителен процес, когато такъв е допустим, от разпростирането на тези последици върху действията, с които по силата на материалноправна норма погасителната давност вече е била прекъсната, изпълнителни способи са реализирани и изпълнението по тях е приключено, съответно част от дълга е погасен, трети лица са придобили права и пр. Кредиторът по изпълнително дело, дори да е допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. Ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие – задължението за действие е на съдебния изпълнител. Образуването на изпълнително дело е правно административен почин на органа и негово задължение, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действията на кредитора. Възприетото в обжалваното решение по поставения правен въпрос напълно съответства на задължителните постановки на тълкувателното решение, с което е преодоляно и съществуващото до постановяването му противоречие в практиката на ВКС, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалвания съдебен акт. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд не се допуска. С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК, на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение