Определение № 50124 от 30.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2912/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 362 от 21.04.2022г. по гр.д.№ 2027/2021г. на Бургаски окръжен съд, с което е обезсилено решение № 260175 от 04.08.2021г. по гр.д. № 1133/2020г. на Несебърски районен съд и е прекратено производството по предявения от Е. К. М. против А. Х. Х. и Ж. Д. Х. отрицателен установителен иск, че ответниците не са собственици на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], на третия етаж в жилищна сграда с идентификатор ****, с площ 43,74 кв.м., с предназначение склад и на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], на третия етаж в същата жилищна сграда, с площ 45,46 кв.м., с предназначение склад, при посочени съседи. Касационната жалба е подадена от ищцата Е. К. М. чрез пълномощника адв. Г.. Поддържа се недопустимост на решението като постановено по непредявен иск и неправилност. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС по правния въпрос: кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. Твърди се, че изводът на съда за липса на правен интерес противоречи на Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК и на решения на състави на ВКС. Според жалбоподателката съдът е подменил предмета на спора и вместо да обсъжда правата на ответниците е дал защита на трето за спора лице - общината, без да държи сметка, че владението на ищцата, респ. правото й, е смутено от ответниците. Ответниците А. Х. Х. и Ж. Д. Х. оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявен е отрицателен установителен иск за собственост по отношение на два самостоятелни обекта в сграда с предназначение „за склад”, находящи се на трети етаж в жилищна сграда в [населено място], [улица], върху които ищцата упражнява фактическа власт. Ищцата излага в исковата молба, че сключила с М. П. Т. предварителен договор за покупко-продажба на 05.07.2013г., с който Т. се задължила да й продаде апартамент № 5, ляв, на четвърти етаж, с площ от 45,46 кв.м., ведно с 9,18 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата, като владението й било предадено през месец юли 2013г. С договор от 18.08.2015г. на ищцата е предадено владението от М. Т. и върху апартамент № 6, десен, на същия етаж, а на 03.11. 2018г. е сключен между тях предварителен договор за покупка на този апартамент. Впоследствие ищцата установила, че праводателката й не разполага с учредено право на строеж или право на собственост върху процесните имоти и са незаконно построени. Опитите за узаконяване останали безуспешни и собственик на надстройката се явява собственика на земята [община]. Междувременно, на 10.11.2020г. ответникът А. Х. и съпругата му Ж. Х. с нотариален акт № 159, том Х, рег.№ 11999, дело № 1881/2020г. и нотариален акт № 156, том Х, рег.№ 11995, дело № 1878/2020г. се легитимират като собственици на същите обекти, прехвърлени им от М. Т. като погашение на задължение въз основа на споразумение от 09.11.2020 г. Ищцата твърди, че тези нотариални сделки не са породили вещно-транслативен ефект, тъй като прехвърлителката М. Т. не е разполагала с право на собственост или учредено в нейна полза право на строеж върху двата склада. Тъй като ответникът отправил към нея покана да освободи обектите, то за нея е налице интерес от предявяване на иска за отричане правата на ответниците. Не се спори, че апартаментите №№ 5 и 6, описани в предварителните договори на ищцата, са идентични с процесните два склада, нанесени в кадастралната карта. Събраните писмени доказателства установяват, че праводателката и на двете страни М. Т. е приобретател на право на строеж за изграждане на жилищна сграда в ПИ с идентификатор *** по КК на [населено място], със застроена площ от 84 кв.м. и РЗП от 259 кв.м., което ограничено вещно право й е прехвърлено от Н. К. В., на когото [община] е учредила право на строеж с Договор за отстъпено право на строеж върху общинска земя от 15.11.2011 г. и Разрешение за строеж № 63/27.10.2011 г. за изграждане на триетажна жилищна сграда, строеж V-та кагегория (ниско застрояване до 10 м), за което са одобрени проекти от 24.08.2011г. Отстъпеното право на строеж не включва строителство над трети етаж. От приетото по делото заключение на техническа експертиза се установява, че имотите предмет на делото, за които всяка от страните претендира, са едни и същи, като са изградени на кота +8.70 /покрив/ и не са предвидени по одобрените проекти от 24.08.2011 г. Според изработения идеен инвестиционен проект от 15.11.2012г., част „Архитектура“, на кота +8.28 има първи тавански складов етаж и са предвидени складове - 3 броя ляво и 3 броя дясно, а реалното изпълнение на място е жилище № 5 и жилище № 6 на четвърти етаж. При тези данни решаващият съд е приел, че надстрояването над трети етаж на процесната сграда е извършено без да е надлежно учредено право на строеж от собственика на земята [община], поради което надстройката, в която се намират двата процесни самостоятелни обекта, е собственост на собственика на земята на основание чл.92 ЗС по приращение. Горното не се оспорва от страните, напротив, ищцата изрично го потвърждава в исковата си молба. Събраните гласни доказателства потвърждават, че ищцата упражнява фактическа власт върху процесните имоти от месец юли 2013г. и месец август 2015 г., когато й е било предадено владението върху тях от страна на М. Т.. Първоинстанционният съд е уважил предявения отрицателен установителен иск. Първо е мотивирал, че за ищцата е налице правен интерес, тъй като е владелец на имотите въз основа на двата предварителни договора и има очакване да придобие собствеността по давност. По същество е приел, че М. Т. не е била собственик на апартаментите, които е прехвърлила на ответниците, а собственик е [община] на основание чл. 92 ЗС. Сделките в полза на ответниците нямат вещнопрехвърлителен ефект, което обуславя основателността на предявения от ищцата иск. Въззивният съд, в рамките на правомощията си да следи служебно за допустимостта на решението в обжалваната част, е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като предявеният отрицателен установителен иск е недопустим, поради липса на правен интерес. В случая ищцата претендира да е владелец на спорните имоти и в това си качество отрича правата на ищците, за може да придобие собствеността върху имотите на основание давностно владение. По делото е безспорно, че собственик на поземления имот с идентификатор ***, върху който е изградена сградата, е [община], както и е безспорно, че за надстрояването на сградата над третия етаж липсва надлежно учредено право на надстрояване в полза на праводателката на ответниците М. Т., което означава, че по силата на приращението по чл.92 ЗС построеното извън учреденото право на строеж, което съставлява самостоятелен обект, е собственост на собственика на земята [община]. При това положение за ищцата не съществува правен интерес да отрича правата на ответниците, без преди това да е отрекла правата на общината, тъй като в противен случай уважаването на иска по никакъв начин не би рефлектирало върху нейната правна сфера. Имотът е общински и е налице законна пречка за придобиването му от ищцата на основание давностно владение, предвид установения мораториум с § 1, ал.1 ЗД на ЗС. Ето защо, съдът е приел, че за ищцата не съществува правен интерес да води отрицателния установителен иск против ответниците. Позовал се е и на практиката на ВКС по Решение № 63/24.06.2020 г. по гр.д.№ 2763/2019 г. на І г.о. Посочил е, че изводът за липса на правен интерес не се променя от обявената с Решение № 3/24.02.2022 г. на Конституционния съд по к. д. № 16/2021г. за противоконституционна нормата на § 1, ал.1 ЗД ЗС, доколкото с това не се засяга досегашния ефект на посочената разпоредба - последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане в сила на решението на КС. Въпросът за наличието, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното: Формулираният правен въпрос: кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, е твърде общ, но е относим към изхода на спора. Принципен отговор и разяснения по този въпрос се съдържат в Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК, както и в последващата практика след приемането му. Една от хипотезите, посочени в тълкувателния акт, при които се признава интерес за ищеца да отрече правата на ответника, е когато ще има възможност да придобие правото на собственост по давност. Предявеният от Е. М. иск попада в тази хипотеза. Следва да се допусне касационно обжалване за преценка дали въззивният съд не се е отклонил от дадените в тълкувателния акт разрешения, като е приел, че ищцата не разполага с правен интерес до води иска, тъй като възможността да придобие имота чрез давностно владение предпоставя отричане правата на общината (собственик на поземления имот), а не тези на ответника, който разполага с нотариален акт за собственост на същите имоти. Правният въпрос, релевантен за изхода на спора, доуточнен от съда е: налице ли е правен интерес от водене на отрицателен установителен иск когато ищецът упражнява фактическа власт върху имота и има очакване да придобие собствеността по давност спрямо ответник, който претендира, че е собственик въз основа на нотариален акт за правна сделка. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.