Определение № 469 от 30.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5081/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Колхида“ ЕООД, представлявано от адв. Е. Е., срещу въззивно решение № 264326/30.06.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 16418/2019 г. по описа на Софийски градски съд, в частите му, с които: е отхвърлен предявеният от касатора срещу М. М. Ч. иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата, представляваща разликата над 4 675.92 лв. до уважения от първоинстанционния съд размер от 9 238.97 лв. – цена на превишението в квадратурата на общите части към прилежащите на ответника самостоятелни обекти в сграда, находяща се в [населено място], [улица]; отхвърлен е предявеният от касатора срещу М. Ч. иск с по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 6 159.40 лв. – дължим ДДС, начислен по фактура № 505/05.12.2017 г. и фактура № 330/16.02.2018 г.; осъден е касаторът да заплати на М. Ч. по насрещния иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата, съставляваща разлика над 923.31 лв. (472.40 евро) до предявения размер от 5 327.93 евро. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по въпросите: 1) следва ли съдържанието на договора да бъде тълкувано за изясняване на действителната воля на страните, като се вземат предвид и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му; 2) кой е моментът на възникване на данъчно събитие според ЗДДС, действал към датата на издаване на процесните фактури – датата на сключване на договора за учредяване право на строеж, респ. продажба на правото на строеж, или датата на извършването на строителната услуга; 3) следва ли въззивният съд при постановяване на решението да обсъди всички относими доказателства и доводи на страните от значение за спора, когато е направено оплакване, че това е от значение за формиране решаващата воля на съда. Твърди се, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., ІV г.о., а по третия въпрос – с решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/ 2010 г., ІІІ г.о. и решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г., І г.о. Ответната страна по касационната жалба – М. М. Ч., в законоустановения срок не е представила писмен отговор и не е изразила становище по касационната жалба. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: По делото е прието за установено, че страните са обвързани от валидно възникнало договорно правоотношение по предварителен договор от 10.06.2011 г. за учредяване на право на строеж върху недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], срещу обезщетение, който договор е сключен между касатора като суперфициар и три физически лица - суперфициенти, едно от които е ответницата М. Ч. - собственик на 1/3 ид. ч. от имота. Срещу задължението на ответната страна да учреди право на строеж на дружеството-инвеститор, последното се задължило да построи със свои средства и да й предаде в завършен вид 5 бр. недвижими имоти - ап.4 и ап.6, подземен гараж № 5 и № 8, както и 1/3 ид. ч. от магазин № 3, ведно с прилежащите общи части на сградата. Съгласно чл. 14 от договора, строежът на сградата следвало да завърши за 2 години и 6 месеца. При неспазване на този срок в чл. 20 е уговорена неустойка за забава за всеки ден закъснение в размер на 0.1% но не повече от 3% от стойността на самостоятелните обекти, предвидени за обезщетяване на собственика на имота. В предварителния договор е постигнато съгласие между страните, че учредителят ще заплати на инвеститора разликата от 2,9 кв. м. площ, която се явява в повече от полагащата се на суперфициента квадратура, като цената е определяема на база 687 евро без ДДС за квадратен метър. С нотариален акт за учредяване право на строеж № 45, т. II, рег. № 25449, дело № 244/ 19.09.2011 г. на нотариус А. Ч., собствениците на имота учредили на касатора право на строеж за пететажна жилищна сграда с подземни гаражи, магазини, надземни гаражи и две подпокривни нива, срещу насрещното задължение на приобретателя да изгради и предаде в завършен вид обектите, за които учредителите са си запазили правото на строеж. Сградата е въведена в експлоатация с разрешение за ползване № С-05-625/ 01.06.2017 г. на началника на ДНСК. Обсъждайки в съвкупност събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, въззивният съд е уважил иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД само за посоченото в предварителния договор и признато от ответницата превишение в застроената площ на обектите й от 2,9 кв.м. при цена 687 евро без ДДС за 1 кв.м. – общо за сумата 4 675.92 лв. В останалата част е счел иска за неоснователен, като е посочил, че съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест ищецът не е установил и доказал по делото наличието на реално превишение в квадратурата на обектите на ответницата и общите части към тях. Допълнително е изложил и съображения, че не е осъществен фактическия състав на чл. 210 ЗЗД, доколкото разпоредбата не се отнася до разлики в площта на прилежащите към самостоятелни обекти общи части, а и изисква превишението в площта да е с повече от 1/10 от действителното пространство на имота, което не е налице в случая. За неоснователен е приет и иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на начисления от инвеститора ДДС върху стойността на самостоятелните обекти, получени от М. Ч. в обезщетение за учреденото право на строеж. Съдът е посочил, че ищецът претендира плащане на ДДС по фактура № 505/05.12.2017 г. и фактура № 330/16.02.2018 г., които фактури са осчетоводени, отразени са в справки-декларации за съответните периоди и по тях е извършено ефективно разчитане с бюджета. В предварителния договор, с който е поето задължение за бъдещо извършване на строителна услуга и прехвърляне на сграда или част от сграда срещу обезщетение на собствениците, респ. учредяване право на строеж до завършване на сградата в груб строеж, както и в нотариалния акт за сделката не е посочено, че ДДС се дължи отделно от договорената цена. Същевременно, нормата на чл. 59 ЗЗД предвижда възможността да се ангажира отговорността на този, който неоснователно се е обогатил за сметка на другиго, за да бъде възстановено имущественото равновесие между субектите, до размера на обедняването. В случая, по делото е установено, че ищцовото дружество е приспаднало начисления по фактурите ДДС като данъчен кредит, т.е. не е налице обедняване на ищеца, нито обогатяване на ответницата, поради което не е осъществен фактическия състав на чл. 59 ЗЗД. По предявения насрещен иск въззивният съд е тълкувал волята на страните, изразена в чл. 20 от предварителния договор, към който препраща чл. VІ от окончателния договор за учредяване на право на строеж срещу обезщетение, въз основа на събраните доказателства, развитието на правоотношението, при съпоставяне на всички договорни клаузи една с друга и в тяхната взаимовръзка, след което е приел, че уговорената мораторна неустойка за забавено изпълнение на задължението на инвеститора „Колхида“ ЕООД да построи процесната сграда е върху договорената цена от 687 евро без ДДС на кв.м. за получените в обезщетение самостоятелни обекти в сградата, т.е. 3% върху 173 904 евро или 5 217.12 евро. Възражението на ответника по насрещния иск, че мораторната неустойка следва да се изчислява върху данъчната оценка на самостоятелните обекти, договорени в обезщетение на учреденото право на строеж, е счел за неоснователно. Посочил е, че този извод произтича от съдържанието на чл. 1, б. А, Б и В от предварителния договор, в който ясно е постигнато съгласие ответната страна да доплати на инвеститора разликата за 2,9 кв.м. от застроената площ на обектите, получавани в обезщетение, по посочената в договора цена - 687 евро без ДДС за кв.м. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. Първият поставен в изложението въпрос е релевантен, но не обуславя селектирането на жалбата. Във връзка с тълкуването и прилагането на нормата на чл. 20 ЗЗД има трайно установена съдебна практика, която изключва приложното поле на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Безпротиворечиво в тази практика (вж. - решение № 80/08.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г., IV г.о., решение № 213/06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г., IV г. о., решение № 133/21.06.2019 г. по гр. д. № 2918/2018 г., III г. о. и др.) се приема, че във всички случаи на спор относно точния смисъл и действителното съдържание на постигнатото общо съгласие и целените с договора правни последици, съдът е длъжен да отговори аргументирано каква е действителната воля на страните. Когато уговорките са неясни, непълни, неточни, или щом пораждат съмнение, тълкуването се извършва по критериите на чл. 20 ЗЗД. Отделните уговорки се ценят с оглед систематичното им място в договора и във връзка едни с други, като всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Думите следва да се възприемат според общоприетото им книжовно значение и вложения от страните смисъл предвид действителната им воля. На преценка подлежат също обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения при тълкуването на клаузите на процесния предварителен договор. Извършеното тълкуване на клаузата за продажната цена и тази по чл.20 от предварителния договор за стойността, върху която се изчислява договорната неустойка за забавено изпълнение на задължението за построяване на сградата, е изцяло съобразено с целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Практиката на ВКС е установена (вж. - решение № 557/13.07.2010 г. по гр. д. № 116/2009 г., ІV г.о. и др.), че съгласно императивната норма на чл.67, ал.2 ЗДДС, когато в договора не е изрично посочено, че ДДС се дължи отделно, се приема, че той е включен в договорената цена. Що се касае до базата за изчисляване на неустойката, проведеното тълкуване на клаузата по чл.20 от договора е в съответствие със смисъла, съдържанието й и действителната воля на страните, като се има предвид, че стойността на насрещните престации по договора е различна и значително надхвърля данъчната оценка на обектите. Несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд, респ. изложената в тази връзка аргументация касае обосноваността (чл. 281, т. 3 ГПК) на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Вторият въпрос в изложението е изцяло ирелевантен за спора. За да отхвърли иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, решаващите изводи на въззивния съд са, че не е осъществен фактическия състав на неоснователното обогатяване – увеличаване без основание на имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице (ППВС №1/1979 г.). В случая не е установено да е налице обедняване от страна на касатора с размера на начисления ДДС, тъй като договорът не предвижда заплащане на ДДС отделно от продажната цена, а освен това - дружеството е приспаднало данъка като данъчен кредит. По последния въпрос в изложението, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, решението не противоречи на установената съдебна практика, в т. ч. и сочената от касатора. В тази практика (вж. - ППВС № 1/1953 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., IV г. о., решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 83/23.06.2015 г. по т. д. № 1940/2014 г. II т. о., решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г., IV г. о. и др.) се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. В случая, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след извършен анализ и оценка на събраните по делото доказателства, като е посочил кои от тях и защо кредитира и кои не цени. Развитите от касатора доводи за евентуално допуснати от съда процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт касаят правилността на решението (чл. 281, т. 3 ГПК), която не се проверява във фазата по селектиране на жалбите, а в производството по чл.290 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение