Определение № 5103 от 08.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4803/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Г. В., срещу решение № 3471/28.06.2023 г. по гр. д. № 6596/2021 г. на Софийския градски съд.

С това решение е потвърдено решение № 20220888/09.10.2020 г. по гр. д. № 61408/2018 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени исковете на касатора и на Х. Б. З. срещу В. И. А. за признаване за установено, че ищците са собственици по давност на целия поземлен имот с идентификатор 68134.507.1026 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], Столична община, с адрес: район С., [улица], с площ от 302 кв. м., заедно със застроените в имота едноетажна еднофамилна сграда с идентификатор [№],, със застроена площ от 104 кв. м., и гараж с идентификатор [№], с площ от 20 кв. м., и всички подобрения и приращения в имота.

Касаторът е обжалвал въззивното решение като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ищецът Х. Б. З. не е подал касационна жалба срещу въззивното решение.

Ответницата по касация - ответница по исковете, е подала отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване намира следното:

По делото е установено, че спорният имот произхожда от С. З. С., починал през 1978 г. и оставил за наследници по закон съпруга, починала през 1986 г., и четири деца.

Ищецът Х. Б. З. се легитимира за собственик на 1/20 ид. ч. от поземления имот и сградите в него в качеството му на наследник по закон на едно от децата на общия наследодател - Б. С. З., починал през 2007 г. Ответницата се легитимира за собственик на 1/2 ид. ч. от дворното място и едноетажна сграда, заедно с всичките подобрения в имота, въз основа на три разпоредителни сделки - дарение и покупко-продажби, сключени на 28.01.2005 г. с част от наследниците на С. З. С.. При тези данни въззивният съд е приел, че имотът е съсобствен, заедно с Л. С. З. - син на общия наследодател, и останалите наследници на Б. С. З., сред които е и майката на ищеца Н. Г. В. - С..

Ищецът Н. Г. В. се легитимира за собственик на основание давностно владение на 1/4 ид. ч. от поземления имот и на 1/5 ид. ч. от жилищната сграда, обособена като самостоятелно жилище в западната част, с н. а. № 28/08.08.2014 г.

Като обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства и посочил показанията на кои от разпитаните свидетели кредитира и защо, въззивният съд е приел, че по отношение на собствената на ответницата 1/2 ид. ч. ищците не са доказали субективното си намерение да своят същата, като да е доведено до знанието на ответницата, че е налице преобръщане на държането на чуждата идеална част във владение съобразно разясненията в ТР № 1/2012 г. по тълк. д. № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС. В тази насока съдът се е позовал на приетото в тълкувателния акт, че когато съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията на чл. 69 ЗС се счита за оборена. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Поведението на позовалия се на придобивна давност следва да е активно спрямо другия съсобственик, без да е необходимо последният да доказва свое активно поведение по отношение на правата си във вещта, които не може да изгуби, ако друг не ги придобие (чл. 99 ЗС). Посочил е, че тези положения важат и при установено съвладение върху чужд недвижим имот.

С оглед данните по делото въззивният съд е приел, че ответницата е ремонтирала имота, обзавеждала го е в периода 2010-2011 г., искала е да ползва своята част, включително чрез отдаването под наем, предприела е действия по изгонване от имота на майката на ищеца Н. - С., пускала е жалба във връзка с незаконно строителство и за осигуряване на достъп до имота, поради което доводите на ищците, че ответницата не била правила опити за упражняване на фактическата власт, са приети за неоснователни. Евентуално демонстриране на промяна в намерението за своене на чуждата идеална част е извършено през м. юли 2018 г., от когато обаче не е изтекъл изискуемият давностен срок за придобиване на правото на собственост върху частта на ответницата. Обстоятелството, че ищците имат открити партиди във водоснабдителното дружество, че са изградили баня и тоалетна, че са правили ремонт на покрива, както и че имат вписан постоянен и настоящ адрес на адреса на процесния имот, не водят до извода, че са владели идеалните части на останалите съсобственици, сред които и ответницата. Обстоятелството, че ищците са живели в имота и са го ремонтирали, плащали са консумативни разноски, не може да се свърже еднозначно с формиране и изявяване от тяхна страна на намерение (анимус) да владеят идеалните части на ответницата, което да е достигнало до знанието на същата през исковия период. Обстоятелството, че трети лица - съседи на имота, са считали, че ищците са единствени негови собственици, също е ирелевантно за установяване на придобиването по давност на имота.

С оглед това въззивният съд е приел, при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределяне на доказателствената тежест, че ищците не са демонстрирали промяна в намерението за своене на идеалната част от имотите на ответницата (interversio possessionis), която да е била открито демонстрирана спрямо нея (а не пред съседи или други трети лица), за да бъде обезпечена възможността последната да предприеме действия за защита на правата си, поради което те се явяват само държатели на идеалните части на ответницата от имотите и като такива не биха могли да ги придобият по давност. На последно място въззивният съд е посочил, че няма данни за отблъскване на владението и на останалите сънаследници, които не са продали идеалните си части на ответницата, за да се приеме, че ищците са собственици по давност на останалата 1/2 ид. ч.

В касационната жалба касаторът поддържа становище, че въззивното решение противоречи на разрешенията, дадени в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и в ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:

1. Чия е доказателствената тежест за оборване установената в чл. 69 ЗС презумпция за анимуса на владелеца - поддържа се противоречие с т. 2 на ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС и с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС;

2. Фактическият състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС включва ли изискването невладеещият собственик да е уведомен за намерението за своене на владелеца и същото да му е противопоставено, когато се касае за владение върху чужд имот, при липса на заявени претенции от трети лица;

3. При липса на действия, целящи отблъскването на установено владение и при липса на заявени претенции за имота, фактът, че владелецът се намира в имота и го поддържа в рамките на необходимата грижа, следва ли да се възприеме като действие по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС;

4. Презумпцията на чл. 69 ЗС приложима ли е, когато фактическата власт върху чужд имот е придобита при начална липса на правно основание;

5. При презумпцията на чл. 69 ЗС за придобиване на имота по давност необходимо ли е да бъде демонстрирана от владелеца промяна в намерението за своене спрямо собственика или е достатъчно упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато;

6. Има ли правно значение обстоятелството дали владелецът знае кой е собственикът на вещта и необходимо ли е уведомяване на собственика за намерението, че владецелът свои вещта му, за да се зачете изтичането на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС като завършващ фактическия състав на придобиването чрез давностно владение, при липса на действия на собственика срещу владелеца, предвидени в чл. 116 ЗЗД, които да водят до прекъсване на давността и смущаване на владението.

Според касатора така поставените въпроси са разрешени в противоречие с решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 88/27.02.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на ВКС, II-ро г. о.

7. Може ли да се счита за смутено владението, което не е придобито и поддържано с насилие, нито придобивната давност прекъсвана;

8. Релевантно ли е дали владелецът съзнава, че владеният от него имот е чужд, ако е установил наличието на елементите на фактическия състав на владението съгласно чл. 69 ЗС и приложението на презумпцията за анимуса.

По тези въпроси се поддържа противоречие с решение № 144/02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на ВКС, II-ро г. о.

9. Правни действия, извън изброените в чл. 116 ЗЗД, могат ли да смутят владението и да прекъснат придобивната давност - твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 41/29.03.2017 г. по гр. д. № 2897/2016 г. на ВКС, I-во г. о.

10. Нарушен ли е общият принцип на справедливостта при придобивната давност, ако засегнатият собственик не се брани при обективна възможност за видение на упражняваната фактическа власт върху имота от трето лице, като в рамките на срока за придобивна давност не е предприел никакви действия за манифестиране на собственически права и никакви опити да осъществи фактическа власт върху имота - по този въпрос се твърди противоречие с решение № 145/14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. на ВКС, I-во г. о.

11. Позоваването на елемент от фактическия състав на чл. 79 ЗС процесуално средство ли е за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок, респ. придобиват ли се вещни права въз основа на обективирано волеизявление за това - касаторът поддържа, че е налице противоречие с т. 2 на ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС.

12. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства и при установено противоречие между фактите, установени с тях, и установените с останалите доказателства по делото, както и длъжен ли е да изложи съображения защо ги приема за достоверни- твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 41/29.03.2017 г. по гр. д. № 2897/2016 г. на ВКС, I-во г. о.

Без да поставя правен въпрос, касаторът твърди, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е допуснал противоречие с т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

На последно място в изложението касаторът сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е допуснал нарушение на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обекивната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен смисъл.

С оглед мотивите към обжалваното решение, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за проверка правилността на решаващия извод на въззивния съд, че ищецът по иск за собственост на недвижим имот, който не е пряк наследник на имота, но твърди, че го е придобил по давност, трябва да противопоставя на ответника по иска, който е придобил чрез сделка идеална част от имота, намерение да владее тази идеална част за себе си.

Предвид обстоятелството, че ищецът Х. Б. З. не е обжалвал въззивното решение, касационното обжалване следва да се допусне само в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора -ищеца Н. Г. В., иск за 1/2 ид. ч., като следствие от твърденията на ищците, че претендират права върху целия поземлен имот при установено съвладение, при което претендираният от всеки от тях обем права е по 1/2 ид. ч.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.