Определение № 2049 от 19.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 30/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

М. П. К. чрез адв. В. П. К. обжалва решение № 10 057 от 03.06.2022 г. по в.гр.д. 5404/18 г, САС, ГК, Х състав, с което е потвърдено съдебно решение № 855 от 07.02.2018 г. по гр.д. 5540/11 г., СГС, ГО, 19 състав, с което е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 от ГПК по исковете на „Райфайзенбанк България“ ЕАД (праводател на „Кей Би си България“ ЕАД, съответно след вливането на последния в „ОББ“ АД, на „ОББ“ АД) дължимостта от касаторката на сумата от 28 983,21 лв. главница, ведно със законната лихва от 04.03.009 г (дата на заявлението по гр.д. 13 612/09 г, на СРС, 70 състав), както и на сумата от 14 334,20 лв – лихва за просрочие от 20.11.2007 г. до 03.03.2009г.

Излага съображения за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в съмнения за безпристрастността на съдията, относно нарушение на принципа за случайно разпределение на делата, събирането на доказателствата, както и липсата на произнасяне по всички доводи и възражения на ответника.

В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, сочи следните правни въпроси:

1. При оспорване на основанията и предпоставките за сключване на договор за кредит, следва ли съдът да взема предвид съставянето на документи с невярно съдържание от страна на кредитора, с цел обосноваване на целта на кредита?

2. Следва ли да се изследват обстоятелствата при сключване на договора, които водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните както на кредитополучателя, така и на поръчители – солидарни длъжници?

3. При оспорване на твърдяно извършване на разместване на материални блага, в случая – парични средства по договор за кредит, следва ли съдът да изследва фактите относно превода на паричните средства, усвояването им, с оглед на иск за установяване на задълженията?

4. Относно задълженията на въззивния съд да обсъди в съвкупност всички факти и обстоятелства, включващи установяване и действия по съществуването на облигационно отношение между страните по спора. Не били обсъдени неправилното разпределение на делото съгласно принципа за случайно разпределение на делата, не било обсъдено задължението за връщане на дадената сума, само при наличие на предоставянето й, докато съдът приемал обратното по силата на чл. 161 от ГПК, не били обсъдени уговорките, както и не било извършено тълкуване на договора, съгласно чл. 20 ЗЗД.

Обосновава основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Сочи основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното съдебно решение.

„ОББ“ АД като правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, оспорва касационната жалба. Излага съображения относно липсата на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на обжалване.

В хода на производството по делото, видно от вписванията в Търговския регистър, на 10.04.2023 г. е настъпило вливане на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД в „ОББ“ АД. Поради това и на основание чл. 227 от ГПК, следва да се отрази настъпилото правоприемство.

Въззивният съд е приел, че е издадена заповед, на основание чл. 417, т. 2 от ГПК, за сумата от 28 983,21 лв. главница, ведно със законната лихва от 04.03.2009 г., сумата от 14 334,20 лв. – просрочена наказателна лихва за периода 20.11.2008 г. до 03.03.2009 г., на основание извлечение от счетоводните книги по договор № 150528.

Установено е наличието на сключен договор за банков кредит, сключен между „Райфайзенбанк България“ ЕАД, кредитодател и М. П. К., кредитополучател и В. А. М. и В. Т. С., солидарни длъжници, с предмет предоставяне на кредит в размер на 30 450 лв за оборотни средства за дейността на ЕТ „М. К. – КК22“ със срок за погасяване, 60 месеца на равни месечни вноски. Страните били уговорили възможност банката – кредитор да обяви за изискуемо преди срока цялото кредитно задължение в хипотезите на чл. 20.2. от ОУ към договора като една от тези хипотези е „при невнасяне, на която и да е месечна вноска и/или дължима лихва“ (чл. 19 б. „а“ ОУ). Представени са уведомления до всички съдлъжници за обявена предсрочна изискуемост на кредита, ведно с обратни разписки за тяхното връчване.

Възприето е заключението на вещото лице С. Ч., както и извода на мнозинството от тройната съдебно-графична експертиза, че подписите в договора за банков кредит от 25.05.2007 г. и в общите условия към него са положени от М. П. К..

Въззивният съд е изложил мотиви относно невъзприемане изводите на особеното мнение на тройната съдебно-графична експертиза. Прието е, че ответницата не е подписала всички, изисквани документи за сключване на договора за банков кредит, съдържащи се в кредитното досие, но е счел, че този факт не опорочава действителността на договора. Съдът също така е приел, че единият от солидарните длъжници не е подписал същите, но това обстоятелство не е довело до недействителност на договора, сключен между кредитополучателя и банката.

Въззивният съд е приел, че е ирелевантна разликата между печатите в кредитното досие и печатът, положен под спесимена на ответницата пред ДС – Витоша. В чл. 13, ал.1 ТЗ са посочени категориите данни, които търговецът е длъжен да посочи при търговската си кореспонденция. Изискване за полагане на фирмен печат, законодателят не бил предвидил. Счетена е за релевантна идентификацията на страните, която е налице. От значение били страните и тяхната индивидуализация, а не положеният печат. Прието е, че печатът, представен от ответница, е 12 години преди процесния договор, без доказателства, че същият е действителен към датата на договора. Изрично е посочено, че договорът е сключен от К. в качеството й на физическо лице.

Възраженията на ответницата, че се съдържат данни, които не отразяват действителното имотно и материално състояние, респ. дали същата има низходяща или не, съдът е приел, че биха били релевантни относно преценката на кредитора дали кредитополучателят отговаря на изискванията за предоставяне на съответния вид кредит, но не се отразяват на действителността на договора.

По отношение на спора, дали отпуснатата в кредит сума е получена от ответника, е възприето заключението на вещото лице от счетоводната експертиза, като е установено, че сумата от 30 450 лв е постъпила по банковата сметка на ответницата. Със заверяване на разплащателната й сметка с цялата сума по кредита е прието, че се извършва усвояване на кредита. С изявление от съдебно заседание от 11.02.2013 г. вещото лице било потвърдило, че сумата е постъпила по банкова сметка с титуляр ответницата. Именно със заверяване на разплащателната сметка с цялата сума по кредита, последната следва да се счита за усвоена/предоставена на кредитополучателя. Освен това като допълнителен аргумент е посочено, че частично задължението е погасявано.

Предвид горните изводи е прието, че ответникът следва да докаже точно изпълнение, което не било сторено. С оглед уговореното между страните в чл. 20, т. 1 от ОУ към договора относно предсрочната изискуемост е предвид задължителното разрешeние в закона за настъпването на предсрочна изискуемост по договорно правоотношение, е необходимо кредиторът да уведоми длъжника за нея и уведомлението да достигне до адресата си. Установено е, че изявлението на банката за предсрочна изискуемост е връчено на ответника, като с оглед оспорването и на база заключението на вещото лице, е прието, че същото е достигнало до ответницата.

Освен това са изложени съображения, че към приключване на устните състезания всички вноски са били изискуеми към датата на съдебното заседание, тъй като крайният срок за погасяване на задълженията по кредита е 20.07.2020 г.

Така е обобщен извода, че с наличието на обективните предпоставки- неизпълнение на паричните задължения, възникнали на основание договора за банков кредит, както и с достигане на изявлението на банката до длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост, са настъпили предпоставките за предсрочна изискуемост на задължението за връщане на отпуснатата в кредит сума.

Отхвърлени са доводите за наличие на неравноправни клаузи, както и че е бил нарушен принципът за случайно разпределение на делата.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При преценка на решението на въззивния съд не се установява наличие на основания, обосноваващи извод, че е налице вероятност съдебното решение да е нищожно, чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК. При преценка основанията за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2 пр. 2 от ГПК следва да се има предвид, че са спазени специалните изисквания за допустимост на иска, предявен по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК. Подадено е в срока, предвиден в чл. 415 от ГПК, възражение от длъжника, като поканата за доброволно изпълнение е връчена на 10.02.2011 г, възражението е подадено на 22.02.2011 г. и кредиторът е уведомен на 25.03.2011 г. за постъпилото възражение. Исковата молба е подадена на 26.03.2011 г., като срокът изтича на 25.03.2011 г. - Великден, а първият присъствен ден е на 26.03.2011 г., когато е подадена исковата молба по пощата, поради което, на основание чл. 62, ал. 2 от ГПК, следва да се приеме, че срокът е спазен. Предвид изложеното, не се установяват основания, обосноваващи извод, че е налице вероятност съдебното решение да е недопустимо.

Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове основание за допускане на касационно обжалване.

По посочения първи правен въпрос, касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Посоченият правен въпрос не кореспондира с мотивите на въззивния съд и изразява защитната теза на касатора, че липсва сключен договор за кредит и са представени документи с невярно съдържание към искането за сключване на договор за банков кредит. По отношение на валидността на договора за банков кредит и по-специално, дали кредитополучателят е изразил воля за сключване на този договор, е изслушана съдебно-графологична експертиза, съгласно която подписът под процесния договор за банков кредит, е положен от касатора К.. Като основен факт във връзка с отговорността на длъжника, въззивният съд е разисквал подробно възникването на задължението на длъжника по договора. Прието е, на основание чл. 430, ал. 3 от ТЗ, че договорът за банков кредит се сключва в писмена форма и това е единственото изискване за валидност на договора, като нормите не предвиждат други документи, свързани с валидността на изявлението. Опорочаването на другите документи не води до недействителност на договора, както и обстоятелството, че подписът на сочен поръчител не е положен от него, поради което липсва съгласие за сключване на договор за поръчителство. Така изложените мотиви, са свързани както с обсъждане на доказателствата, така и с приложението на чл. 430 от ТЗ. С оглед разясненията в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, свързани с правилността на съдебното решение, не могат да обусловят извод за допускане на касационно обжалване.

По отношение на втория правен въпрос, следва да се посочи, че въззивният съд е изследвал подробно, с оглед оспорванията, наличието на воля на страните да сключат договор за банков кредит, по който ответникът е поел задължение като кредитополучател и поради това е длъжник. Анализирани са подробно заключенията на вещите лица, като с оглед направените оспорвания е установено, че единият от солидарните длъжници, не е положил подпис под договора, но е прието, че тези обстоятелства не влияят върху действителността на договора за кредит и по същество е отхвърлено възражението на длъжника. Този правен въпрос не може да послужи за основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е свързан с анализа на доказателствата и правилността на съдебното решение, в частта, с която е отхвърлено посоченото възражение. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос не може да бъде свързан с анализа на доказателствата и правилността на съдебното решение.

Поставеният трети правен въпрос е свързан с въведеното възражение в процеса от касаторката, че договорът за банков кредит не е сключен, поради това, че не е изразила воля за това, както и че сумата, за която е сключен договорът за банков кредит не е получена реално. Следва да се отбележи на първо място, че въззивният съд е приел това възражение за неоснователно. С оглед анализа на всички доказателства по делото, въззивният съд е приел, че е налице валиден договор за банков кредит. Предвид този вид наименован договор, съгласно чл. 430 от ТЗ, в който е предвидено, че валидността на договора, по силата на закона, се определя от постигнатото между страните съгласие, сключването на договора не зависи от реалното преминаване на собствеността върху паричните средства. Въззивният съд е разгледал въпроса относно усвояване на сумата, като е обосновал извода си с преминаване на сумата по сметка на кредитополучателя, т.е. със заверяването на сумата, постъпването й по банковата сметка на ответника, е обусловен извода за усвояване на сумата. Следователно, поставеният правен въпрос, доколкото е разрешен от въззивния съд с оглед доказателствата по делото, не може да обуслови основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на четвъртия поставен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос винаги е свързан с предмета на делото и може да обоснове общо основание за допускане на касационно обжалване. В случая, с оглед цялостното обсъждане на посочените от касатора възражения, не може да се направи извод, че посочените обстоятелства биха обосновали съществено процесуално нарушение. Само по себе си необсъждането на доводите и възраженията на страните не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване, когато тези доводи и възражения не биха се отразили на изхода на спора. Поради това следва да се приеме, че в конкретния случай, сочените от касатора основания не биха могли да обосноват различен извод. Няма основание за се приеме, че спорът не е разгледан от независим и безпристрастен съд. Освен това съдът е обсъдил преминаването на сумата по сметка на кредитополучателя, касатор в настоящето производство, и не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от задълженията си, така както са предвидени в чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, съобразно даденото тълкуване в задължителната и трайна практика на ВКС, обективирана в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, вкл. и трайната практика по чл.290 ГПК по приложение на посочените норми.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ответника по касационната жалба „ОББ“ АД следва да се присъдят разноски в размер на 300 лв.

Така мотивиран Върховният касационен съд