Определение № 3239 от 16.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4880/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България против решение № 5170 от 07.08.2025 г., постановено по в. гр. д. № 13041/2023 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, III-В състав, с което първоинстанционното решение № 6502 от 26.04.2023 г., постановено по гр. д. № 60075/2021 г. по описа на Софийски районен съд, І г.о., 118 състав, е потвърдено в частта му, с която Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на ищеца В. Т. С. сумата от 3600 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от него вследствие на незаконно повдигнато му обвинение, завършило с оправдателна присъда, ведно със законната лихва, считано 20.10.2018 г. до окончателното изплащане, както и да заплати сумата от 2500 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди - заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение в наказателното производство, ведно със законната лихва, считано от 20.10.2018 г. до окончателното плащане. По отношение на началната дата на дължимостта на лихвата първоинстанционното решение е отменено, като с въззивното решение съдът е отхвърлил иска за заплащане на законна лихва върху размера на присъдените главници за периода от датата на влизане в сила на оправдателната присъда - 20.10.2016 г. до 19.10.2018 г. включително, като погасен по давност.

В касационната жалба са релевирани касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност и необоснованост на въззивното решение. Относно частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждането на Прокуратурата да заплати 3600 лв. обезщетение за неимуществени вреди, се поддържа, че при определяне на размера на обезщетението съдът не е съобразил критерия за справедливост, поради което сумата е завишена и се иска намаляването ѝ. По отношение на иска за имуществени вреди се прави искане за намаляване на определеното обезщетение поради прекомерност на заплатения в наказателното производство адвокатски хонорар.

Ответникът по касационната жалба – В. Т. С. – не е взел становище по нея.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е недопустима в частта ѝ, с която се обжалва въззивното решение по отношение на предявения иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди. Според разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК не подлежат на касационен контрол решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. В настоящия случай търсеното от ищеца обезщетение за имуществени вреди е в размер на 3700 лв. С оглед на това, в тази си част касационната жалба е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В него се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните два въпроса:

1. „При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?“. Твърди се, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ВКС, I г.о. и решение № 321/26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г. на ВКС, IV г.о.

2. „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?“. Твърди се, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ВКС, IV г.о.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че е сезиран от ответника с въззивна жалба срещу решение на първостепенния съд по предявен от В. Т. С. против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответника във връзка с осъщественото срещу ищеца наказателно преследване. Приел е, че установената от първата инстанция фактическа обстановка е правилна и изводите на съда за частична основателност на иска са в съответствие с материалния закон и отговарят на данните по делото. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав е споделил и препратил към мотивите на първоинстанционното решение, след което е изложил и собствени мотиви по направените от страните възражения. От събраните доказателства съдът е установил наличието на влязла в сила на 20.10.2016 г. оправдателна присъда, постановена по НОХД № 23613/2012 г. по описа на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 107 състав, която е била потвърдена с решение от 20.10.2016 г., постановено по ВНОХД № 3004/2016 г. по описа на Софийски градски съд, Наказателно отделение, VII-ми въззивен състав, с която ищецът е признат за невиновен по предявеното му обвинение за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 130, ал. 1 НК. Определил е, че продължителността на наказателното производство в досъдебната и съдебната фаза възлиза общо на почти 4 години - от 20.12.2012 г. /дата на повдигане на обвинението/ до 20.10.2016 г. /дата на влизане в сила на оправдателната присъда/. Не е споделил доводите на Прокуратурата, че не следва да отговаря за забавянето на производството в съдебна фаза. Съдът се е аргументирал, че действително в хода на съдебното производство е имало необходимост от събиране на многобройни гласни доказателства и извършване на множество процесуални действия с голям брой лица, но именно Прокуратурата е протестирала първоинстанционната присъда, с което е пренесла делото за разглеждане на още една инстанция, а не е установено ищецът и/или защитникът му да са допринесли за по-голямата продължителност на процеса. Въззивният съд е посочил, че незаконно наложената спрямо ищеца мярка за неотклонение „подписка“, приложена за период от близо четири години, допълнително е допринесла за претърпените от ищеца негативни преживявания и емоционален дискомфорт. За установяването на последните по делото са били събрани свидетелски показания от лица без родство със страните, които съдът е кредитирал като дадени в резултат на преки и непосредствени впечатления. Съдът е приел, че през периода на наказателно преследване ищецът е търпял неимуществени вреди, изразяващи се в изживени негативни емоции, силен стрес, притеснения и тревоги, страх от несправедливо осъждане и лишаване от свобода, които са причинили продължително безпокойство и нарушение на нормалния начин на живот на ищеца, довели са до ограничаване на социалните му контакти, накърнили са неговата чест и достойнство. С тези мотиви съдът е отхвърлил като неоснователни възраженията на Прокуратурата за недоказаност на претърпените от ищеца неимуществени вреди, както и за липсата на причинна връзка между тях и незаконното обвинение. За да определи размера на дължимото обезщетение, съдът е взел предвид, че установеното увреждане в личностната сфера на лицето е обичайно за подобни случаи и не е довело до трайни неблагоприятни последици върху физическото и психичното състояние на ищеца. Съобразно общественият критерий за справедливост и съдебната практика в сходни случаи съдът е стигнал до извода, че сумата от 3600 лв. представлява справедливо в конкретния случай обезщетение.

Във връзка с иска за присъждане на законна лихва върху обезщетенията съдът е приел за неправилно първоинстанционното решение относно началният момент на дължимостта ѝ. Посочил е, че първата инстанция не е съобразила направеното от Прокуратурата възражение за частично погасяване по давност на претенцията за законна лихва, което е основателно. Приел е, че предвид влизането в сила на оправдателната присъда на 20.10.2016 г. и завеждането на иска на 20.10.2021 г., то законна лихва върху всяка една от главниците - присъденият размер на обезщетението за неимуществени и имуществени вреди, се дължи от 20.10.2018 г. /три години преди депозирането на исковата молба в съда/ до окончателното изплащане на вземанията. В този смисъл е отменил първоинстанционното решение в частта му, с която искът за присъждане на законната лихва е бил уважен за периода от 20.10.2016 г. до 19.10.2018 г. включително, и го е отхвърлил като погасен по давност.

При тези мотиви на въззивния съд, касационният състав намира, че повдигнатите от касатора - Прокуратура на РБ въпроси, свързани най-общо с обстоятелствата, които обуславят неимуществените вреди и приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, са обуславящи, но въззивният съд е формирал своите правни изводи в съответствие с практика на ВКС. В нея е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В мотивите към решенията съдилищата трябва да отразяват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията.

Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди съответно на обстоятелствата, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Съобразил е всички обстоятелства, които са от значение за направения извод, че ищецът е претърпял неимуществени вреди в обичайния за ситуацията обем, които са в пряка причинна връзка с незаконно повдигнатото срещу него обвинение в извършване на престъпление, за което впоследствие е оправдан с влязла в сила присъда. Така решението съответства на ППВС № 4/23.12.1968 г. и на принципните положения, възприети в т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, на които се позовава и касаторът. Съдът е изпълнил задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, включително възраженията на страните, като са взети предвид релевантните факти и обстоятелства във връзка с особеностите на конкретния случай – продължителността на наказателното производство в рамките на 4 години, наложената през целия този период мярка за неотклонение „подписка“, установеното от свидетелските показания негативно отражение на наказателното производство върху психиката на ищеца, което обаче не е довело до трайни неблагоприятни последици върху физическото и психо-емоционално състояние на ищеца. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси.

Решението не противоречи и на конкретните решения на ВКС, на които Прокуратурата се позовава. Противоречието по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като основание за допускане на касационния контрол, е възможно, единствено, когато по висящото дело и по приключилите дела по чл. 2 ЗОДОВ е налице идентична тежест на повдигнатото обвинение, идентична продължителност на наказателното производство, идентична мярка за неотклонение и е идентичен кръгът на засегнатите от нарушението неимуществени блага, а определените обезщетения за неимуществени вреди са различни. В случая, няма сходство в юридическите факти (основанието) на обективната отговорност на Прокуратурата между възприетото в обжалваното решение и в приложените от Прокуратурата на Република България решения на ВКС по разгледаните искове с правно основание чл. 2 ЗОДОВ. Следва да се посочи, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения в различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Конкретно решение № 542 от 15.01.2013 г. по гр.д. № 1568/2011 г. на ВКС, IV г.о. е постановено по различен иск – по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, а останалите решения са постановени във връзка с проведени наказателни производства по различни престъпления, като никое от тях не съвпада с това, за което е оправдан ищецът в настоящото.

В заключение, доколкото обжалваното решение е изцяло съобразено с установената съдебна практика по приложението на повдигнатите от касатора правни въпроси, то не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение