Определение № 322 от 25.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5203/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Министерство на вътрешните работи с вх.№ 4425/31.05.2023 г. и по частна касационна жалба на С. С. В. с вх.№3987/16.05.2023 г., приподписана от адв. Ц. против определение № 168 от 10.05.2023 г. по в.ч.гр.д. № 201/2023 г. на Апелативен съд Пловдив. Жалбоподателят Министерство на вътрешните работи обжалва определението на Апелативен съд Пловдив в частта му, с която е отменено определение № 260017/13.02.2023 г., постановено по гр. дело № 2016/2019 г. по описа на Окръжен съд Пловдив в частта, с която е оставен без разглеждане предявеният от С. С. В. против Министерство на вътрешните работи иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 50 000 лв., предявен като частичен от 224 350,00 лв., претърпени в резултат на воденото срещу него ДП № 276/2003 г. на О.-Пловдив и неоснователно отнемане в полза на Държавата на иззети с протокол от 19.09.2022 г. движими вещи и е прекратено производството по делото по отношение на Министерство на вътрешните работи, като делото е върнато на Окръжен съд Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия в тази част. Жалбоподателят С. С. В. обжалва определението на Апелативен съд Пловдив в частта му, с която е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 260017/13.02.2023 г., постановено по гр. дело № 2016/2019 г. по описа на Окръжен съд Пловдив в частта, с която е оставен без разглеждане предявеният от С. С. В. против Прокуратура на Република България иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 50 000 лв., предявен като частичен от 224 350,00 лв., претърпени в резултат на воденото срещу него ДП № 276/2003 г. на О.-Пловдив и неоснователно отнемане в полза на Държавата на иззети с протокол от 19.09.2022 г. движими вещи и е прекратено производството по делото по отношение на Прокуратурата на Република България. Частната касационна жалба на Министерство на вътрешните работи е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от процесуално легитимирана страна, но е недопустима, тъй като е подадена срещу въззивно определение, което не подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.3, т.1 и т.2 ГПК. С обжалваното въззивно определение нито е потвърдено преграждащо развитието на производството определение на първоинстанционния съд – чл.274, ал.3, т.1 ГПК, нито е дадено разрешение по същество на друго производство по смисъла на чл.274, ал.3, т.2 ГПК, разяснен в ТР №5/2018 г. по т.д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС. В конкретния случай частната касационна жалба е насочена срещу въззивно определение в частта, с която е уважена частната жалба на ищеца С. В. срещу преграждащото определение на първата инстанция и делото е върнато на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия. Това определение на въззивния съд обаче не подлежи на обжалване, поради което частната касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Частната касационна жалба на С. С. В. е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от процесуално легитимирана страна и е насочена срещу въззивно определение, което подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.3, т.1 и ал.4 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: За да потвърди обжалваното определение на първоинстанционния съд, въззивната инстанция е приела за установено, че с влязло в сила на 15.05.2018 г. решение, постановено по гр.д. № 1608/2016 г. по описа на Окръжен съд Пловдив е отхвърлен предявения от С. В. против Прокуратура на РБ иск за заплащане на сумата 222 750 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат на неоснователно повдигнато обвинение в извършване на престъпление и неоснователно отнемане в полза на Държавата на иззети с протокол от 19.09.2002 г. движими вещи по сл.дело № 276/2003 г. на О. – Пловдив, прекратено с постановление от 13.04.2007 г. При наличието на влязло в сила решение, с което спорът между С. В. и Прокуратурата на РБ е бил разрешен със сила на присъдено нещо, съдът е приел, че с оглед забраната на чл.299, ал.1 ГПК, спорът не може да бъде пререшаван. С тези аргументи въззивният съд е приел, че частната жалба на ищеца С. В. срещу прекратителното определение на първата инстанция по отношение на ответника Прокуратура на РБ следва да бъде оставена без уважение. Приложното поле на касационното обжалване на въззивните съдебни актове е очертано в разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Формулираните в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, инкорпорирано в молба /означена като частна жалба/ с вх. № 5274/27.06.2023 г., категорично не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по тях въззивният съд не се е произнасял. Решаващите изводи на въззивния съд за да остави без уважение частната жалба на ищеца и съответно да потвърди определението на първата инстанция в частта, с която е прекратено производството срещу ответника Прокуратура на РБ, са свързани единствено и само с приложението на нормата на чл.299, ал.1 ГПК, според която спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван, освен в случаите когато законът разпорежда друго. Поради липса на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, не следва да се обсъждат сочените допълнителни такива. Не е налице и бланкетно посоченото основание чл.280, ал.2 ГПК. Обжалваното определение е валидно и допустимо, като от съдържанието му не се установяват пороци, попадащи в хипотезите на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,