Определение № 1702 от 10.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 789/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Ерран“ ЕООД срещу решение № 353 от 28.11.2025 г. по т. д. 446/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 227 от 22.05.2025 г. по т. д. № 401/2024 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която „Ерран“ ЕООД е осъден да заплати на „Самостоятелна медико – диагностична лаборатория – Медицел“ ЕООД на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 301 765 лв. - получена без основание в периода от 09.07.2019 г. до 20.04.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба - 01.07.2024 г., до изплащането й, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие с материалния и процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че обжалваното решение е основано на неправилно възприета фактическа обстановка и необсъждане на доводите и възраженията на ответника. Изтъква, че въззивният съд неправилно е приложил института на новацията и придал на сключения между страните окончателен договор непредвидени в него правни последици. Намира извода на въззивния съд за нищожност на сделката по фактура № 1/01.05.2019 г. за фактически и правно необоснован. Счита, че съдът е следвало да установи реалните отношения между страните във връзка с издадената фактура, които са свързани с услугата по изграждане на сграда и изпълнение на СМР и които квалифицира като такива по „бартерна сделка“. Акцентира и на доказаните по делото факти, че ищецът е захранвал сметките му с необходимите суми за погасяване на поетите кредити за финансиране на строителството, което счита, че установява твърденията му, че процесните плащания са извършени в изпълнение на задължение за финансиране на строежа, а не без основание, както твърди ищецът. Сочи, че решението е постановено и при допуснати процесуални нарушения – незаконосъобразен отказ да бъде прието новооткрито доказателство и недопускане за съвместно разглеждане на заявеното възражение за прихващане. Поддържа, че съдът се е произнесъл и в нарушение на диспозитивното начало, като без да уведоми страните, е тълкувал волята им в противоречие с чл. 20 ЗЗД, игнорирайки уговорката за финансиране. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните правни въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Погасяват ли се автоматично облигационните задължения от предварителен договор (в частност задължението за осигуряване на финансиране на строеж), които не са елемент от фактическия състав на вещното прехвърляне, със сключването на окончателен договор под формата на нотариален акт, ако в последния те не са изрично включени, но и не са изрично отменени?

2. Налице ли е плащане без основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, когато първичен счетоводен документ (фактура) сочи като основание сделка с имот - без форма, но между същите страни съществува валидно облигационно правоотношение (договор за строителство и финансиране), което обуславя плащането на сума - реално съществуващ дълг и то в по- голям размер, респективно: фактурата създава ли, или само обективира договорни отношения?

3. Допустимо ли е първоинстанционният/ въззивният съд да откаже събиране на доказателство като „новооткрито“ по чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, когато страната удостовери, че документът се е намирал/ владян от и у трето лице, което е отсъствало от страната, и страната обективно не е знаела за неговото местонахождение, поради което не е била във възможност да го представи в първа инстанция, респективно - представлява ли отказът да се направи това съществено процесуално нарушение?

4. Представлява ли фактурата, в която е посочено основание „прехвърляне на собственост“, абсолютно доказателство за правното основание на плащането или съдът следва да изследва действителните отношения между страните (чл. 20 ЗЗД), когато са налице данни за други облигационни връзки (финансиране, кредитиране)?

5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните, свързани с наличието на друго правоотношение (задължение за финансиране по договор от 01.11.2016 г., включително факта на солидарна задълженост), което изключва тезата за липса на основание, по банкови кредити, като изведе свои самостоятелни, изрични и ясни фактически констатации и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите на решението?

6. Може ли съдът да обоснове решението си с нищожност на договор поради противоречие със закона или липса на основание - несъществуващ договор, без тази нищожност да е била въведена като спорна от страните, респективно - доказана, и без съдът да е дал указания, че ще се произнесе по този въпрос?

7. Преклудирано ли е възражението за прихващане, направено в първоинстанционното/ въззивното производство, ако насрещното вземане е установено от събраните по делото доказателства (вкл. ССЕ) и не се налага събиране на нови доказателства, съдът задължен ли е - да разгледа и се произнесе по възражението за прихващане?

Излага, че решението е очевидно неправилно, с което обосновава искането си да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Самостоятелна медико – диагностична лаборатория – Медицел“ ЕООД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като подчертава, че зададените въпроси са фактически и съдържат невъзприети от въззивния съд изводи. Излага подробни съображения за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд подробно е очертал твърденията и доводите на страните по депозираните въззивна жалба и отговор на същата, по исковата молба, писмения отговор, допълнителна искова молба и допълнителния отговор, както и е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност.

Намерил е, че съвкупният анализ на събраните по делото доказателства, обосновава извода, че исковите суми, платени от ищеца на ответника по фактура № 1 от 01.05.2019 г., са дадени при начална липса на основание, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД ответникът следва да бъде осъден да ги върне. Посочил е, че във фактурата, издадена от „Ерран“ ЕООД и с получател дружеството ищец „Самостоятелна медико-диагностична лаборатория-Медицел“ ЕООД, е вписано, че основанието за издаването й е прехвърляне на собственост върху недвижим имот съгласно удостоверение за въвеждане в експлоатация на медицинския център и нотариален акт № 116, том 1, рег. 899, дело № 109 от 2016 г., на обща стойност 626 904 лева с ДДС. Подчертал е, че и при ищеца и при ответника фактурата е осчетоводена с това й основание, както и че процесните плащания на претендираните с исковата молба суми са осчетоводени като такива за закупуване на дълготраен актив от ищеца, респ. като приходи от продажба на имоти от ответника. Съобразил е, че след издаването на фактурата от 01.05.2019 г., към 31.12.2019 г. ответното дружество „Ерран“ ЕООД е извършило прехвърляне на салдото от 359 550 лева, заплатено от ищеца до този момент, от сметка 753 Приходи от финансиране към сметка 709 Приходи от други продажби, погасявайки по този начин задължението на ищеца до този размер и отразявайки в счетоводството си, че към 31.12.2019 г. салдото по сметка 411 Клиенти „Медицел“ ЕООД е остатък от вземане в размер на 267 354 лева. Изтъкнал е, че и при двете дружества счетоводно е отразено пълното изпълнение на задължението за заплащане на сумата по тази фактура именно като такова за прехвърляне на собственост върху недвижим имот. Допълнил е, че ответникът е отразил счетоводно собствеността върху сградата на медицинския център по сметка 203 Сгради, с обща отчетна стойност 1 376 308,50 лева, както и последващото движение по тази сметка, изразяващо се в продажба на обекти за цена от 557 261 лева, при по-висока отчетна стойност на същите от 819 047,50 лева. Намерил е, че тези доказателства подкрепят твърденията на ищеца, изложени в исковата молба, за постигната между страните уговорка ответникът да прехвърли на ищеца притежаваните от него права на собственост върху идеални части от сградата, придобити въз основа на учреденото в негова полза право на строеж с нотариалния акт от 21.11.2016 г. след завършването на сградата и въвеждането й в експлоатация. Подчертал е, че това изрично е отразено в съдържанието на самата фактура и е видно от предприетите от страните действия по счетоводно отразяване на сумите, които ищецът е заплащал на ответника, именно като суми по договор за прехвърляне на собственост. Изтъкнал е, че е безспорно, че липсва предварителен договор в писмена форма, каквото е изискването на чл. 19, ал. 1 ЗЗД, и че до сключване на договор в нотариална форма не се е стигнало, което е счел за достатъчно, за да приеме, че заплащането на исковите суми по договор за продажба на недвижим имот, който не е сключен в изискуемата от закона форма и в този смисъл е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предложение трето ЗЗД, е осъществено при липса на правно основание, поради което ответникът дължи тяхното връщане ведно със законната лихва от датата на исковата молба.

Допълнил е, че сключените между страните писмен договор от 01.11.2016 г. и договор в нотариална форма от 21.11.2016 г. не уреждат прехвърляне на собственост от ответника на ищеца, респ. задължение за ищеца да заплати определена сума за придобиване на право на собственост, каквото е вписаното основание за издаване на фактурата, по която са извършени процесните плащания, поради което е намерил за неоснователно възражението на ответника, че тя е издадена в изпълнение на задълженията по тези договори. Съобразил е, че с тези договори е прехвърлена собственост от ищеца към ответника върху идеални части от поземления имот и му е учредено право на строеж върху определени идеални части от обектите в Медицинския център, което след изграждането му и въвеждането в експлоатация се е превърнало в право на собственост до размера на идеалните части. Подчертал е, че след като самият ответник в качеството си на издател на фактурата е посочил в нея, че е за суми, които получателят „СМДЛ –Медицел“ ЕООД му дължи за прехвърляне на собственост върху недвижим имот и след като е отразил счетоводно платените по фактурата суми именно като такива от продажба на недвижим имот, не може да се приеме за основателен доводът му, че сумата по тази фактура е всъщност за задължението на ищеца да финансира изграждането на процесната сграда, поето с договора от 01.11.2016 г.

По изложените от въззивника възражения с въззивната жалба срещу приетата от първоинстанционния съд нищожност на договора от 01.11.2016 г. е приел, че първоинстанционният съд е излязъл извън предмета на спора, с който е сезиран, очертан от страните, без да ги уведоми, че ще се произнася по тези въпроси и без да им даде възможност да изразят становище. Посочил е, че волята на страните при сключването на договора от 01.11.2016 г. е ясно изразена - има характер на предварителен договор, с който ищецът е поел задължения да учреди право на строеж на ответника за определени идеални части от предвидената за изграждане сграда и да му прехвърли идеални части от правото на собственост върху недвижимия имот, срещу задължението на ответника да построи и въведе сградата в експлоатация. Намерил е, че липсата на уговорена парична престация, дължима от ответника, не означава, че липсва основание на предварителния договор, доколкото ответникът е поел конкретно задължение да осъществи строителството лично или чрез трети лица, за чиито действия отговаря като за свои. Допълнил е, че липсва изразена воля на страните за сключване на договор за дарение, а еквивалентността на насрещните престации е въпрос, който не е въведен като спорен, а и е извън предмета на делото. Посочил е, че уговорките от предварителния договор са възпроизведени в сключения в нотариална форма договор на 21.11.2016 г. без клаузата за финансиране на строителството на сградата от ищеца „СМДЛ-Медицел“ ЕООД, което включва изцяло и цената на правото на ползване на бъдещите първи и втори етажи от сградата за срок от пет години. Подчертал е, че финансирането на строителството не е равнозначно на изграждането на сградата и въвеждането й в експлоатация, каквото задължение ответникът е поел със сделката, оформена с нотариалния акт, поради което не може да се приеме, че ответникът е придобил права на строеж и на собственост без насрещна престация, изразяваща се именно в задължението му да извърши строителството – сам или чрез другиго. Допълнил е, че финансирането на строителството не е сред задълженията на страните по договора за учредяване на право на строеж и за прехвърляне на идеални части от правото на собственост, за които договорът от 01.11.2016 г. има характер на предварителен, поради което е счел, че невъзпроизвеждането на клаузата за финансиране на строителството в нотариалния акт не е основание да се приеме, че тя е отпаднала автоматично със сключването на окончателния договор. Намерил е и че не могат да бъдат споделени твърденията на ищеца, че ответникът не е извършил строителството, при събраните доказателства, че той в качеството си на възложител е сключил договора с изпълнителя, както и с дружеството, произвело и монтирало алуминиевата дограма на сградата, осчетоводявал е фактурите във връзка със строителството и се е разплащал с изпълнителите.

Въззивният съд е приел за недоказано твърдението на ответника, че исковата сума е част от сумата, изплатена от ищеца в изпълнение на поетото задължение за финансиране на строителството. Посочил е, че от доказателствата по делото се установява, че процесните суми са осчетоводени не като разходи по финансиране на строителството, а като суми, получени от продажбата на недвижими имоти. Добавил е и че липсват данни ответникът да е заплащал разходи във връзка със строителството със свои собствени средства, а напротив, от доказателствата по делото – писмени и заключение по ССчЕ, е видно, че захранването на сметката, от която са погасявани кредитите, отпуснати за строежа на сградата, и е плащано на доставчици, е осъществявано от ищеца „Самостоятелна медико-диагностична лаборатория – Медицел“ ЕООД. Посочил е, че е доказано захранване на касата на ответника със сумата от 301 660 лева, без обаче да има данни за произхода на тези средства и за това дали и за какво са изхарчени, респ. дали са вложени в строителството. Намерил е, че са въведени в процеса извън преклузивния срок, а и са неоснователни, доводите на ответника, че ищецът е осъществявал финансирането на строителството с част от кредитите, отпускани на ответника, като по този начин е възникнало негово ново задължение към ответника по договор за заем. Изтъкнал е, че с договора от 01.11.2016 г. изрично е уговорено, че финансирането на строителството е с лични или със заемни средства, като във втория случай ищецът е съдлъжник по договорите за заем. Счел е, че видно от събраните по делото договори за банков кредит това изискване е спазено, като безспорно се установява и че само ищецът заплаща дължимите вноски по договорите за банков кредит, които са отпуснати именно за финансиране на строителството.

Допълнил е, че доводите на ответника, че финансирането на строителството е извършвано със средства на търговски дружества и дружеството по ЗЗД, за което е сключен договор през 2004 г., са неотносими към спора, въведени са в процеса извън преклузивния срок – с допълнителния отговор, и въз основа на тях не могат да се правят изводи за недължимост на исковите суми от ответника. Подчертал е, че процесните суми са заплатени по сметка на ответника от дружеството – ищец, като техният произход е без значение за основателността на предявената претенция, а би могъл да доведе евентуално до уреждане на облигационни отношения с трети лица, различни от страните по настоящото дело.

Посочил е, че не следва да бъдат обсъждани като преклудирани и доводите на ответника, направени едва с допълнителния отговор на допълнителната искова молба, свързани със счетоводно отразената от него строителната себестойност на сградата и необходимостта ищецът да я финансира в цялост, респ. да плати на ответника още 1 480 484 лева с ДДС, като е допълнил и че тези доводи са извън предмета на спора.

По направените от ответника възражения за прихващане на сумите, които ответникът дължи на ищеца, със сумите, които ищецът му дължи по фактура № 1 от 01.05.2019 г., евентуално в изпълнение на задължението за финансиране на строителството, поето с договора от 01.11.2016 г., е намерил, че възраженията не могат да бъдат уважени. На първо място е изтъкнал, че по подробно изложените мотиви по разгледания иск ищецът не дължи суми на ответника по фактура № 1 от 01.05.2019 г. поради липса на основание за издаването й. По възражението за прихващане със сумата от 626 904 лева, поддържано на евентуалното основание като дължимо финансиране на строителството от ищеца съгласно договора от 01.11.2016 г., е посочил, че по делото липсват достатъчно доказателства за това каква е стойността на цялостното финансиране на строителството. В тази насока се е позовал на заключението по приетата експертиза, че липсва документална обоснованост на счетоводно отразената стойност от 1 376 000 лева без ДДС, която се различава значително от уговорената крайна цена от 863 425 лева без ДДС по договора с изпълнителя „Ефект Билд“ ЕООД. Счел е и че няма данни за това каква сума за финансирането е изплатена с банковите кредити, които ищецът изплаща, какви са остатъците по тези банкови кредити, чиито крайни срокове не са изтекли, както и какъв е размерът на сумите, които ищецът е предоставил до момента за финансиране на строителството, извън тези за заплащане на банковите кредити. Счел е, че всички тези въпроси имат отношение към възражението за прихващане на ответника и не са изяснени по делото със събраните доказателства, тъй като са извън предмета на спора, който е ограничен до конкретни суми, заплатени в изпълнение на задълженията по процесната фактура от 01.05.2019 г. При този извод за необходимост от събиране на допълнителни доказателства по възражението за прихващане, въззивният съд е намерил предявяването му за преклудирано, тъй като не е станало с първоначалния отговор на исковата молба по чл. 367 ГПК. Подчертал е, че чл. 371 ГПК допуска предявяване на възражение за прихващане до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, но само когато за доказването му не се налага събирането на нови доказателства, което изискване не е налице в случая.

По тези мотиви и предвид съвпадението в крайните изводи на двете инстанции е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касатора първи въпрос е обсъден от въззивния съд, но само като изложени допълнителни доводи в отговор на оплакванията по жалбата на ответника, при ясен решаващ извод, че отношенията между страните по сключените през 2016 г. предварителен и окончателен договор за прехвърляне на вещни права, не са основание за процесните плащания и в този смисъл са неотносими към правилното решаване на спора. За пълнота следва да бъде добавено, че обусловилите въпроса оплаквания на касатора са относими към мотивите на първоинстанционното решение, които в тази им част по доводите на въззивника са счетени за неправилни от въззивния съд, който само като отговор на възраженията на въззивника е посочил, че със сключването на сделката по прехвърляне на собствеността върху идеални части от правото на собственост върху дворното място и върху правото на строеж в нотариална форма, не се погасяват поетите от ищеца с предварителния договор задължения да финансира изграждането на сградата.

Вторият поставен от касатора въпрос не изпълнява изискването да е правен, а съдържа оплакване за необоснованост на решаващите изводи на въззивния съд, че по делото не се установява основание за извършване на процесните плащания от ищеца на ответника, поради което не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Третият въпрос е основан на невъзприети от въззивния съд фактически констатации. И двете съдебни инстанции са приели, обратно на заложените във въпроса твърдения, че ответникът е знаел за местонахождението на представения след преклузивните срокове писмен документ, установимо и от събраните по искане на ответника гласни доказателства, поради което и доколкото въпросът не е обусловил решаващата воля на въззивния съд, същият не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Четвъртият и петият въпроси са относими към оплакванията на касатора за неизпълнение от въззивния съд на задължението му да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите и възраженията на страните.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираната въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства. Решаващата дейност на съда е подробно и ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е обсъдил събраните доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, изложил е подробни мотиви по всички доводи на страните, включително защо приема предявената претенция за неоснователно обогатяване на ответника за основателна, който извод е основал не само на представената като писмено доказателство фактура, но и на извършените от страните счетоводни записвания по повод на същата и по повод на процесните плащания, както и въз основа на задълбочен анализ на останалите установени по делото отношения между страните, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Шестият въпрос не съответства на осъществената от въззивния съд дейност. Както е посочил въззивният съд, фактическите твърдения, на които ищецът е основал претенцията си, са за извършени плащания по нищожен по причина на неспазена форма за действителност устен договор за продажба на недвижим имот. Това са разгледаните от въззивния съд като релевантни факти, въз основа на които съдът е постановил съдебния си акт.

И седмият въпрос съдържа невъзприети от въззивния съд фактически и правни изводи и не изпълнява изискването да е обусловил решаващата волята на съда. Съдът подробно е очертал релевантните факти към заявените след срока за писмен отговор възражения за прихващане. Приел е, че първото възражение е неоснователно, а второто е преклудирано, доколкото е заявено след срока за писмен отговор на исковата молба и при необходимост за установяване на правопораждащите го факти да бъдат събирани допълнителни доказателства.

Не е налице и соченото от касатора основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не доказва извършването на разноски, поради което такива няма да бъдат присъдени с настоящото решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение