Определение № 50865 от 24.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1033/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество /КПКОНПИ/, чрез процесуалния представител ст. инспектор В. Д., против въззивно решение № 140/14.12.2021 г., постановено по в. гр. д. № 423/2021 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 267/14.07.2021 г. по гр. д. № 475/2020 г. на Окръжен съд - Бургас, с което претенцията по чл. 153 и сл. ЗПКОНПИ на КПКОНПИ против П. Г. К. и свързаните с него лица, за отнемане на незаконно придобито имущество на стойност от 245 328 лева, е отхвърлена и са присъдени съдебни разноски. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и уважаване на предявените искове. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Каква е доказателствената стойност на частен свидетелстващ документ, в който издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти и чия е доказателствената тежест при оспорването му при положение, че е издаден от собственото на оспорващата страна юридическо лице?“; 2. „Длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните?” и 3. „Следва ли съда да приеме за недоказан юридически факт, за който са представени писмени доказателства с материална доказателствена сила и по отношение на който липсва възражение от ответниците?”. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с решение № 169/23.11.2012 г. по т. д. № 664/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 51/21.07.2010 г. по т. д. № 528/2009 г. на ВКС, I т. о., вторият с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., решение № 206/31.07.2015 г. по гр. д. № 6832/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 75/20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т. о. и др., а третият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответните страни по касация П. Г. К., П. Й. К., „Прилив - 2014“ ЕООД и „Прилив - 2018“ ЕООД, подаден чрез пълномощника адв. Ев. А., в който излага съображения, че не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима. За да отхвърли исковете за отнемане на незаконно придобито имущество по чл. 153 и сл. ЗПКОНПИ, подадени от КПКОНПИ против П. Г. К., съпругата му П. Й. К. и контролираните от първия ответник две юридически лица „Прилив - 2014“ ЕООД и „Прилив - 2018“ ЕООД, въззивният съд е приел, че имущественото несъответствие в рамките на проверявания период е в размер на 68 540,56 лева, което е под правно значимия за уважаването на заявената претенция размер от 150 000 лева /§ 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ/. Изложил е, че при определяне на имущественото несъответствие на проверяваното лице не следва да се вземат предвид посочените от КПКОНПИ в исковата молба допълнителни парични вноски, направени от П. Г. К. в дружеството, чийто едноличен собственик на капитала е – „Прилив - 2014“ ЕООД – в общ размер от 224 200 лева, както и декларираните загуби от дейността на П. Г. К. като едноличен търговец – ЕТ „Прилив - 2001 - Петър Карабинов“ – в размер на 246 906,44 лева. Приел е, че внасянето на допълнителни вноски по чл. 134 ТЗ е недоказано, защото представените по делото данъчни отчети са само индиция за плащането, но не го установяват при условие на главно и пълно доказване. По делото няма други данни за допълнителни вноски в полза на дружеството от собственика на капитала му, освен отчетите за паричните потоци по прекия метод за 2015 г., 2016 г. и 2017 г., в които са отразени като внесени на това основание съответно сумите: 8000 лева през първата, 97 000 лева през втората и 120 000 лева през третата година. Проверка в счетоводството на дружеството и установяване на горепосочените суми чрез счетоводно записване, както и данни за реалното им внасяне, не са ангажирани. Липсва и изискуемото според чл. 147, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 42, т. 8 от учредителния акт за създаването на това юридическо лице от дата 28.08.2014 г. решение, в случая протокол на едноличния собственик, обективиращ волята му за внасяне на такива допълнителни вноски, което би било основание както за осчетоводяването им в търговското дружество, така и за бъдещото им възстановяване на внеслото ги лице. Последното би имало вземане срещу търговеца за тези парични средства. Установеното имуществено несъответствие на проверяваното лице следва да се намали и със счетоводните загуби от търговската дейност на П. Г. К. като едноличен търговец, тъй като няма данни той да е покрил тези загуби, защото макар и да представляват негови задължения като физическо лице, макар произтичащи от търговска дейност, горните суми не могат да се счетат за разходи, участващи според § 1, т. 8 от ДР на ЗПКОНПИ във формирането на „нетния му доход“, който по закон следва да се съпостави с размера на придобитото в проверявания период имущество на лицето, за да се определи имущественото му несъответствие. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси. Първият въпрос за доказателствената стойност на частен свидетелстващ документ, издаден от собственото на оспорващата страна юридическо лице и третият въпрос за приемането за недоказан на юридически факт, за който са представени писмени доказателства с материална доказателствена сила, с каквато се ползват официалните свидетелстващи документи, при липса на възражение от ответниците не са разглеждани от въззивния съд и по тях липсва произнасяне във въззивното решение. Същите са неотносими – касаторът ги привързва с оплаквания за нарушения на съдопроизводствените правила, които обаче не кореспондират с данните по делото и приетото от въззивния съд, че имущественото несъответствие в рамките на проверявания период е в размер на 68 540,56 лева, което е под правно значимия за уважаването на заявената претенция размер от 150 000 лева /§ 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ/. Въпросите не отговарят на общото основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се обсъжда наличието на поддържаните във връзка с тях специални основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Процесуалният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите всички събрани по делото доказателства, доводи и възражения на страните е обуславящ, но действията на въззивния съд са в съответствие с трайно установената съдебна практика /включително цитираната от касатора/,според която, задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Както е посочено и в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението - изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, аналогична на чл. 189, ал. 2 ГПК /отм./ и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Твърдението на касатора, че съдът не се е произнесъл по всички инвокирани във въззивната му жалба оплаквания е несъстоятелно. Въззивният съд е обсъдил в мотивите на решението си всички наведени от страните доводи и възражения, събраните по делото доказателства, както и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права. Предвид изложените съображения не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението. При този изход на спора в тежест на касатора следва да бъдат възложени направените и доказани от ответните страни по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 6900 /шест хиляди и деветстотин/ лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.