Определение № 60522 от 24.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 478/2021 г.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 72979/25.08.2020 г., подадена от Община Божурище, чрез адвокат Д. Д., срещу решение № 1205 от 12.06.2020 г. по в.гр.д.№ 4140/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав, с което е потвърдено решение № 227 от 21.06.2019 г. по гр.д.№ 468/2018 г. на Софийски окръжен съд в частта, с която ответникът Община Божурище е осъден да заплати на наследниците на М. И. А., починал на 03.03.2019 г. – С. П. А., И. М. А. и Ю. М. И. на основание чл.49 ЗЗД вр. с чл.45 ЗЗД сумата 33 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от наследодателя им М. И. А., вследствие на ухапване от безстопанствено куче на 31.05.2017 г. в [населено място] и падане на земята, при което е счупена лявата бедрена кост в горния край. Жалбоподателят Община Божурище поддържа основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК - нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди въз основа на въведените с въззивната жалба оплаквания всички относими и релевирани своевременно възражения и доводи на страните съгласно чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК във връзка с чл.269 ГПК; 2. При определяне на размера на присъденото обезщетение следва ли да се вземат предвид наведените от въззивника възражения за липса на доказателства за интензитет на причинените болки и страдания и следва ли съдът да отчете в определянето на размера всички съпътстващи хронични заболявания и възраст и какво отражение имат същите при периода на възстановяване. Твърди се разрешаване на първия въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 308 от 03.01.2018 г. по гр.д.№ 1068/2017 г. на ВКС, ІV г.о. по чл.290 ГПК, а на втория въпрос – в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 96 от 29.06.2015 г. по търг.д.№ 2461/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по търг.д.№ 35/2009 г. на ВКС, ІІ т.о, и решение № 159 от 24.11.2010 г. по търг.д.№ 1117/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., всички по чл.290 ГПК. Ответниците по касационната жалба С. П. А., И. М. А. и Ю. М. А., в писмен отговор, чрез адв. А. Д. са изразили становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следното: От събраните по делото доказателства е прието за установено, че на 31.05.2017 г., около 19 ч., в непосредствена близост до НЧ „Х. Б.“, [населено място], първоначалният ищец М. И. А. е бил нападнат от безстопанствени кучета. Захапан за подбедрицата на десния крак, загубил равновесие и паднал на земята, при което получил счупване на лявата бедрена кост в горния край. М. И. А. е бил транспортиран и приет за лечение УМБАЛ „Софиямед“ с диагноза счупване на лявата бедрена кост в горния край. На дясната подбедрица е констатирана разкъсно-контузна рана от ухапването с размери около 10 см. На 01.06.2017 г. ищецът е опериран, като е извършена репозиция на фрактурата и фиксиране на счупването с пирон и винтове. На 07.06.2017 г. е изписан от болницата, след което е приет в МБПЛР “Сердика” ООД, където е проведена рехабилитация и последният е изписан с подобрение на здравословното състояние на 17.06.2017 г. Писменото заключение на вещото лице, извършило в първата инстанция медицинска експертиза потвърждава така описаните увреждания, последиците от които са ограничен обем в движението на тазобедрената става, слабост на оперираният крайник и придвижване с помощни средства. При нормално протичане на лечението, без усложнения, възстановителният период е около 8 – 10 месеца, но възрастта на ищеца е обстоятелство за по-продължителен период от време. Ищецът е имал придружаващи заболявания артериална хипертония и глаукома, които ще създават затруднения при самостоятелното му придвижване. В първата инстанция са събрани гласни доказателства, установяващи, че кучетата нападнали ищеца са безстопанствени. От правна страна е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Прието е, че отговорността на възложителя е гаранционно – обезпечителна и предполага: противоправно поведение на лице /работник или служител/, изразяващо се в действие и/или бездействие при или по повод възложената му работа; причинени имуществени и/или неимуществени вреди; причинна връзка между поведението и вредите; вина на работника или служителя, която се предполага до доказване на противното. Прието е, че в случая инцидентът е настъпил на територията на Община Божурище, като механизмът на увреждането е напълно доказан от ищеца, както и обстоятелството, че нападналите го кучета са безстопанствени. Посочено е, че Националната програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на Република България е приета от Министерския съвет /чл. 40 от Закон за защита на животните/, като Общинските съвети приемат програма за изпълнение на националната програма и план за действие на съответната община, които отговарят на изискванията на наредбата на министъра на земеделието, храните и горите, а кметовете на общини организират изпълнението на програмата. Съдът е приел, че по делото са приложени доказателства за сключени от ответника договори за партньорство с трети лица, които имат за цел да контролират популацията на безстопанствените кучета, което не изключва наличието на инциденти и не освобождава ответника, като възложител на тези работи от отговорност за вредите, причинени от тези кучета. Прието е, че пълното обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 33 000 /тридесет и три хиляди/ лева, който размер е съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС и с конкретните данни по делото, относно: възрастта на ищеца; неговото обществено положение; вида и характера на претърпените увреждания; продължителността на периода, в който болките и страданията са били с по - интензивен характер; продължителността на общия лечебен и възстановителен период; остатъчните негативни проявления на уврежданията. С оглед на това е изведен извод за основателност на предявения иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в пълен размер от 33 000 лева. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението към касационната жалба. Правният въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайно установената практика на ВКС /Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 94 от 28.03.2014г. по гр.д.№ 2623/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение № 187 от 07.07.2016г. по гр.д.№ 1332/2015г. на ВКС, ІV г.о., решение № 213 от 15.03.2017г. по гр. д. № 112/2016г. на ВКС, IV г. о./, в която е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Въззивната инстанция решава материалноправния спор, при което излага фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнася по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. С въззивното решение съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, както и на доводите и възраженията на страните, относими към правния спор, съответно е изложил свои фактически и правни изводи по предмета на спора, което е намерило израз в мотивите. Следователно по първия въпрос не е установено основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос от изложението. С ППВС № 4/1968 г., т. ІІ, е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост и че понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В същата насока е и становището на състав на ВКС, дадено в решение № 213 от 19.11.2019 г. по гр.д.№ 714/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о. по чл.290 ГПК. В решението на ВКС е прието, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Техният размер се определя според вида, характера и тежестта на увреждането. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка и обезщетението за тях се определя от съда по вътрешно убеждение. Многократно в практиката на ВКС е посочвано, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, не е абстрактно понятие, а се базира винаги на конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В тази връзка съдът е длъжен да съобрази характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено, последиците в настоящ и бъдещ план, продължителността и степента на интензитета, възрастта на увредения, обществено и социално положение, обществено-икономическите условия към датата на увреждането и др. Обезщетението за неимуществени вреди трябва в най-пълна степен да възмезди увреденото лице, без да става източник на неоснователно обогатяване. В мотивите към решенията си съдилищата са длъжни да посочат както релевантните за случая обстоятелства, така и значението им за присъдения размер обезщетение, след като се анализират събраните по делото доказателства и се обсъдят всички правнорелевантни доводи и възражения на страните. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не се е отклонил от посочената съдебна практика, като е съобразил вида и характера на претърпените увреждания; възрастта на ищеца, продължителността на периода, в който болките и страданията са били с по - интензивен характер; продължителността на общия лечебен и възстановителен период; остатъчните негативни проявления на уврежданията. Обсъдени са всички доказателства, относими към релевантните факти и е преценено тяхното значение при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Решенията, постановени по търг. д. № 2461/2014 г. на ВКС II ТО, търг. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, и търг.д.№ 1117/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, всички по чл.290 ГПК, на които се позовава касаторът, са неотносими към настоящия спор, и не обуславят противоречие по смисъла на чл. 280 ГПК. Със съдебните актове по тези дела се дава тълкуване по правни въпроси, каквито не са разрешавани в процесния случай – за предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, при релевирано възражение за принос на пострадалото лице при ПТП. С оглед гореизложеното съдът намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос от изложението към касационната жалба. С оглед изхода на делото на основание чл.78,ал.3 ГПК, вр.чл.81 ГПК в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъди сумата 1824 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение