Определение № 763 от 23.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 58/2014 г.

Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място], обл.София и на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение от 25.03.2013 г. по гр.д. № 4226/2012 г. на Софийски градски съд. С това решение въззивният съд потвърдил решение от 09.12.2011 г., по гр.д.№ 59668/2010 г., СРС, 62 състав в частта за осъждане на [фирма] на основание чл.266, ал.1 ЗЗД да заплати на ищеца [фирма] сумата 24 000 лв. - част от общо дължима сума от 58 761,34 лв. и на основание чл.92 ЗЗД сумата 716,50 лв.- част от общо дължима сума от 7 165 лв., както и в частта, с която е уважен насрещният иск на [фирма] срещу [фирма] с правно основание чл.82, ал.1 във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 22 809,73 лв. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решението на СРС в частта за уважаване на предявения от [фирма] насрещен иск срещу [фирма] с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 7 165 лв. и по реда на чл.271 ГПК е постановил вместо него друго, с което е отхвърлил насрещния иск на [фирма] за посочената сума. Касаторът [фирма] обжалва въззивното решение в частта за уважаване на предявените срещу него искове по чл.266, ал.1 и чл.92, ал.1 ЗЗД, както и в частта, с която е отхвърлен предявения от него насрещен иск с правно основание чл.92 ЗЗД с оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил неизпълненото от ищеца задължение по договора да подготви документация за изкупуване от електроразпределителното предприятие изградения по него възлагане трафопост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Касаторът [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с което е потвърдено решението на СРС, 62 състав за уважаване на предявения от [фирма] срещу касатора насрещен иск с правно основание чл.82 във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 22 809,73 лв., представляваща обезщетение за вреди, претърпени по договор от 17.09.2007 г. В касационната жалба се излагат доводи за постановяване на решението в нарушение на процесуалния и материалния закон, а приложното поле за допускане на касационно обжалване е обосновано с наличие на селективните критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК Страните взаимно си оспорват касационните жалби в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК. Касаторът [фирма] претендира разноски по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд приел за установено от фактическа страна, че по договор за изработка № 10.0067.2007/17.09.2007 г. [фирма] е възложил на [фирма] да изпълни СМР за външно ел.захранване на МКТП 800 кVа 20/0,4кV и кабелна линия СрН, независим строителен надзор и узаконяване с издаване на разрешение за ползване на обект: резиденция УПИ І-199, кв.23, м.”Детски свят”, П., съобразно количествено – стойностна сметка към договора (приложение № 1). Обектът бил предаден и приет без възражения от възложителя-ответник на 20.04.2010 г. В договора (чл.6.8) е уговорено, че в случай, че възложителят не отправи забележки в указания по чл.6.6 от договора срок (тоест до 5 календарни дни от представен констативен протокол), работата се счита приета без възражения. От протокола от 20.04.2010 г. било видно, че възложителят е приел работата без възражения на същата дата, поради което е прието, че на основание чл.266, ал.1 ЗЗД ответникът, сега касатор дължи заплащане на цената по констативния протокол. За окончателно дължимите суми по договора ищецът издал фактура № 2878/26.04.2010 г., осчетоводена и при ищеца, и при ответника, която възлиза на сумата 84 793,15 лева, от които е приспадната сумата 35 825,37 лева като аванс, при което неплатена остава сумата 58 761,34 лева с ДДС. Въз основа на изложеното искът по чл.266, ал.1 ЗЗД, предявен като частичен е счетен за основателен до пълния му предявен размер от 24 000лева. Уважен е и частичният иск за заплащане на мораторна неустойка по чл.4.1.2 от договора с оглед установената по делото забава в плащането на възнаграждението за извършената работа над уговорения 30-дневен срок от подписването на констативния протокол, като съгласно чл.6,1 от договора се дължи неустойка в размер на 0,1 % от общата стойност на договора в чл.3 за всеки просрочен ден, но не повече от 10% от общата цена. По насрещния иск за заплащане на неустойка от изпълнителя за неизпълнение на задължението да узакони обекта е прието, че забавата в снабдяване с разрешение за ползване не се дължи на вина на ответника по първоначалния иск. Прието е за установено, че първоначалният ищец е изпратил на ответника предварителен бюджет и акт № 19 за констатиране на изпълнени СМР за обекта и поради постъпила допълнителна информация за преминаване на трасето през чужди имоти е съобщил на възложителя, че се налага изменение на кабелната линия за присъединяване на обекта, повторно препроектиране и промяна с удължаване на трасето и предоговаряне на цените, като са предложени три варианта – 1./ узаконяване на обекта съгласно проекта, съобразно който са реализирани СМР, при съгласие на собствениците на чуждите имоти, без промяна на цената, съгласно акт 19; 2./ промяна на трасето и 3./ съкращаване на трасето, с необходимо оборудване по съществуваща тръбна мрежа, изградена от неучастващо по делото лице. От това е направен извод, че към датата на писмото, въпреки че е имал две издадени разрешения за строеж (за двата етапа на обекта), изпълнителят е констатирал, че не може да извърши работата съгласно уговореното, и е уведомил възложителя, че иска извършване на промени в проекта, съгласно чл.260, ал.1 ЗЗД. Поради преминаване на трасето през чужди имоти, не само, че забавата не се дължи на виновно поведение на изпълнителя, но и причината за него е била известна на възложителя още през месец 07.2008 г. За времето докато страните по делото са били в преговори как да преодолеят възникналите проблеми по извършването на СМР, изпълнителят не дължи неустойка за забава на задължението да узакони обекта с издаване на разрешение за ползване, защото забавата не може да му бъде вменена. Поради несъвпадане на изводите с тези на първоинстанционния съд, решението в частта, с която насрещният иск на възложителя по чл.92, ал.1, предл.1 ЗЗД е бил уважен за сумата 7 165 лв. е отменено и искът отхвърлен изцяло. По предявения насрещен иск по чл. 79, ал. 1, пр. последно ЗЗД във вр. с чл. 92, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за заплащане на обезщетение в повече от уговорената неустойка поради забава в изпълнението на горното задължение, изразяващо се в стойността на заплатено от него дизелово гориво за работа на агрегат поради липса на електроенергия на обекта до м.11.2008 г. съдът приел за установено по безспорен начин, че фактурирането на електричеството на обекта е започнало през месец 11.2008 г. От показанията на разпитани по делото свидетели е прието за установено, че поради липсата на ток на обекта ищецът предоставил на ответника електрически генератор с мощност около 60 киловата и с обем около 200 литра на резервоара. Заплащането на суми от страна на ответника за дизелово гориво за захранване на агрегата според показанията на същите свидетели било необходимо, тъй като на обекта работели съоръжения с голямо напрежение, които имали нужда от ток. Разходите на ответника за дизелово гориво били установени от приложените 8 броя фактури, а количеството разходвано гориво - от събраните гласни доказателства. Въз основа на посочените доказателства е прието за доказано, че от липсата на електроенергия на обекта ищецът претърпял вреди в повече от уговореното по договора обезщетение, поради което искът по чл.92, ал.2 ЗЗД е счетен за основателен до пълния му предявен размер от 22 809,73 лв. І. По касационната жалба на [фирма]: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпросите, по които се иска допускане на касационно обжалване са относими изцяло към иска по чл.92 ЗЗД. Същият е с цена под 10 000 лв. и съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК въззивното решение в тази му част не подлежи на касационно обжалване. Отделен е въпросът, че касаторът не е формулирал правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото питането му е „дължи ли се неустойка от изпълнителя, въпреки че възложителят е бил информиран само за част от причините за забавата”, не се сочат съдебни актове в подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а това по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е възпроизведено бланкетно. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация в обжалваната от този касатор част на въззивния съдебен акт. ІІ. По касационната жалба на [фирма]: Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос дължи ли се обезщетение по чл.79, ал.1 във вр. с чл.92, ал.1, предл.2 ЗЗД за вреди над уговорената неустойка, при положение, че искът по чл.92, ал.1, предл.1 ЗЗД е отхвърлен е значим за изхода на делото. По този въпрос липсва съдебна практика, поради което настоящият състав приема, че е налице и сочената от касатора допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК за достъп на въззивното решение в обжалваната му част, като по останалите въпроси поради обусловеността им от разрешението по първия от тях ще се произнесе с решението си по съществото на спора. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение