Определение № 50248 от 10.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1076/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. С. Х. и С. Х. С., лично и в качеството си на регистриран земеделски производител, срещу решение №57/19.01.2022г. по в.гр.д.№1946/2021г. на Бургаски окръжен съд. С него е потвърдено решение № 261065 от 09.08.2021 г. по гр. дело №7223/2020г. по описа на Бургаски районен съд, с което е прието за установено по отношение на касаторите на основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.430, ал.1 от ТЗ вр. с чл.86, ал.1 и чл.99, ал.1 от ЗЗД, че същите дължат солидарно на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, сумата от 12 492 евро, представляваща частично претендирана главница - неплатени вноски за периода от 20.11.2015г. до 20.08.2016г. по договор за банков инвестиционен кредит №0054/615/16122014, сключен на 16.12.2014г. с “УниКредит Булбанк” АД, и анекси №1/04.02.2015г., №2/18.09.2015г. и №3/19.10.2015г. към него, вземанията по който са били прехвърлени на дружеството- ищец с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 06.11.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.06.2020г. до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело №3170/2020г. на РС Бургас, влязла в сила по отношение на солидарния съдлъжник /кредитополучател/ “С. Транс – 11“ ЕООД, [населено място], както и в частта, в която ответниците са осъдени да заплатят на ищеца направените в заповедното и в исковото производство пред районния съд разноски. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, алтернативно неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Касационните жалбоподатели твърдят, че съдът е възприел неправилно фактическата обстановка, като изобщо не е анализирал съдържанието на чл.13 от процесния договор за банков инвестиционен кредит. Правят оплакване, че съдът не е изследвал обстоятелството, че сумата по кредита е усвоена по кредитна сметка на кредитополучателя и че в договора за кредит има раздели с правата и задълженията на банката и на кредитополучателя, но няма изричен раздел с правата и задълженията на третите лица, тоест налице е явен случай на учредено поръчителство по договора за кредит, а не на надлежно възникнала фигура на съдлъжник, както погрешно е възприел въззивният съд. Молят да се отмени въззивното решение и да се отхвърлят изцяло исковите претенции. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационните жалбоподатели се позовават на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, както и в чл.280 ал.2 пр.2 и пр.3 от ГПК. Поставят като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/Следва ли да се определи едно правоотношение като солидарност или поръчителство, без да се изследват съдържателните уговорки на конкретния договор за кредит? 2/ Следва ли съдът да обсъди всички доводи и аргументи на страните и да изложи ясни и конкретни мотиви защо не приема същите за основателни? Касационните жалбоподатели поддържат, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №213/06.01.2017г. по гр.д.№5864/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №654/08.01.2008г. по т.д.№320/2007г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №161/20.03.2006г. по гр.д.№47/2005г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и решение №788/15.12.2005г. по гр.д.№513/2004г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., а по втория в противоречие с разясненията в т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС. Позовават се и на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба „Агенция за събиране на вземания” ЕАД поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Също поддържа, че касационната жалба е неоснователна по същество. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между „УниКредит Булбанк” АД като кредитодател от една страна и “С. Транс – 11“ ЕООД като кредитополучател и солидарните длъжници - ответниците Х. С. Х. и С. Х. С., последният, действащ едновременно в качеството на физическо лице и като регистриран земеделски производител, е сключен договор за банков инвестиционен кредит № 0054/615/16122014 от 16.12.2014г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя сумата от 62500,32 евро с целево предназначение за покупка на товарен автомобил, а дружеството- кредитополучател се е задължило да върне на банката получената от него сума, ведно с начислените възнаградителни лихви /ГЛП 8.5%/ и други разходи на 60 месечни вноски, платими в срок до 16.12.2019г., съгласно уговорения погасителен план. По силата на договор за цесия от 06.11.2017г. и приложение №524 към него, „УниКредит Булбанк” АД е прехвърлило възмездно на ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, изискуемите си вземания за изплащане на дължимите от кредитополучателя и солидарните съдлъжници към 31.03.2017г. задължения по процесния договор за кредит на стойност 66064,98 евро, от които главница в размер на 55214,17 евро, лихви в размер на 11154,13 евро и разноски от 236,68 евро, ведно с всички права и обезпечения върху прехвърлените вземания. Въззивният съд е споделил направения от районния съд извод, че с оглед характера на поетите с договора за кредит задължения, изразени по-специално в клаузата на чл. 16.3 от договора, е налице постигнато съглашение с банката - кредитор и кредитополучателя, по силата на което ответниците са встъпили в дълга на последния съгласно изрично посоченото в договора основание -чл. 101 от ЗЗД, и като последица от това за тях е възникнала солидарна отговорност като съдлъжници по чл.121 - чл.127 от ЗЗД. Приел е, че с оглед недвусмисленото си съдържание, посочената клауза не се нуждае от тълкуване по смисъла на чл. 20 от ЗЗД, като е изтъкнал, че законовите норми – чл. 101 и чл. 121- чл. 127 от ЗЗД, сочещи на солидарната отговорност на ответниците като съдлъжници, са вписани изрично в клаузите на договора за кредит в съотвествие с т. 12.2 от ОУ, като към тях е добавено и подробно описание на обстоятелствата, при които ответниците отговарят за дълга. С оглед на това е формирал извод, че е налице ясно изразена в договора за кредит воля на ответниците да отговарят неделимо за целия дълг като за свое задължение, а не да носят акцесорна спрямо кредитополучателя отговорност, каквато възможност е предвидена за поръчителите, съгласно т.12.3 от ОУ на договора. С оглед изложеното е приел иска за основателен, като се е позовал на данните от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, че непогасеният остатък от главницата за периода от 20.11.2015г. до 20.08.2016г. възлиза на 12 492 евро, като по кредита не е отразено нито едно плащане. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. В случая не е налице вероятност за недопустимост на въззивното решение на Бургаски окръжен съд. Конкретни доводи относно твърдението за недопустимост на въззивното решение не са изложени в касационната жалба. Съгласно задължителната практика на ВКС / ППВС №1/10.11.1985г. и ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. В конкретния случай при служебната проверка за допустимост на въззивното решение настоящият съдебен състав намира, че същото е процесуално допустимо, като въззивният съд е разгледал исковата претенция съобразно въведените от ищеца твърдения, при наличие на всички процесуални предпоставки за допустимост на производството и при липса на процесуални пречки. Поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК въпроси са обусловени от оплакването на касаторите, че въззивният съд не е изследвал съдържанието на процесния договор за кредит, за да прецени дали те имат качеството на съдлъжници или поръчители по същия договор. Макар и относими към предмета на спора, въпросите не отразяват коректно съдържанието на постановеното въззивно решение и изложените в него съображения и констатации на съда. Съдът е изложил подробни съображения по възражението на касаторите, че те имат качеството на трети лица, учредили обезпечения на задължението на кредитополучателя, но не са се задължили да носят солидарна отговорност с кредитополучателя по договора за кредит. Обстоятелството, че касаторите Х. С. Х. и С. Х. С. са обозначени в договора като солидарни длъжници на кредитополучателя, не е единственото съображение на съда да приеме, че те отговарят солидарно с кредитополучателя за поетите от него задължения. Действително при обсъждането на клаузата на т.16.3 от договора не я е съпоставял със сочената от касаторите клауза на т.13, но в правомощията на съда е да прецени кои части от съдържанието на договора са относими към разрешавания от него правен въпрос и тази преценка не подлежи на проверка в стадия по селекция на касационните жалби. В случая преценката на съда е, че изразената в клаузата на т.16.3 воля на страните е ясна и тя е ответниците да отговарят неделимо за целия дълг като за свое задължение, а не да носят акцесорна спрямо кредитополучателя отговорност, каквато е предвидена за поръчителите, съгласно т.12.3 от ОУ на договора По този начин съдът е тълкувал отделните договорни уговорки във връзка едни с други, търсейки смисъла, който произтича от целия договор и съобразявайки целта на конкретния договор. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на това тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Предвид изложеното по отношение на поставените от касаторите въпроси не е налице и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Изследвайки основанието на възникване на солидарната отговорност, изрично посочено от страните, въззивният съд е процедирал изцяло в съответствие с практиката, обективирана в сочените от касаторите решения на ВКС, в които се приема, че съдът следва да установи вида на солидарната отговорност според основанията за нейното възникване, за да определи спецификата на конкретните облигационни отношения. Преценката на съда относно вида на поетата от касаторите отговорност е съобразена изцяло и с практиката на ВКС относно обезпечителния характер на отговорността на съдлъжниците, намерила израз в решение №241/20.02.2018г. по т.д.№985/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. В същото се приема, че пасивната солидарност, по своята правна същност, е вид лично обезпечение. Според общото правило на чл.122, ал.1 ЗЗД при пасивната солидарност няколко длъжници дължат една и съща престация на кредитора, а кредиторът може да иска изпълнението и от всеки съдлъжник. Особеност на пасивната солидарност е единството на предмета на престацията, а това означава, че предметът на задължение на солидарните длъжници е един и същ. Поради това всеки от солидарните длъжници отговаря за пълния размер на дълга, за който се е задължил. По тези съображения доводите на касаторите, че съгласно чл.13 от договора третите задължени лица действат като обезпечители на вземанията на кредитора, не обосновават извод, че те са поръчители, доколкото не само поръчителството, а и всеки вид пасивна солидарност съставлява обезпечение за кредитора. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице и поддържаното от касационните жалбоподатели основание по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Като характеристика очевидната неправилност насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Освен това очевидната неправилност представлява самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, което не е тъждествено с касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано. В случая касаторите се позовават на основанието по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК, без да излагат конкретни твърдения в какво се изразява очевидната неправилност. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Бургаски окръжен съд въззивно решение. На ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд