Определение № 3135 от 18.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 807/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1433/2024 г. по гр.д. № 422/2024 г., с което Окръжен съд – Пловдив, потвърждавайки решение № 519/11.12.2023 г. по гр.д. № 165/2022 г. на Районен съд – Асеновград: · е признал за установено в отношенията с Потребителна кооперация „Победа“, че Община Лъки не притежава 1/4 ид. части от собствеността върху девет гори в [населено място], общ. Лъки, обл. Пловдив, и не притежава 1/9 ид.части от собствеността върху двадесет и една гори в [населено място], общ. Лъки, обл. Пловдив, описани в решението; · отхвърлил е исковете по чл. 59 ЗЗД за сумите 12 647.09 лв. – обезщетение за това, че в периода 27.03.2019 г. – 31.12.2019 г. ПК „Победа“ е ползвала горите без основание, и 12 647.09 лв. – за ползването на горите без основание и в периода 01.01.2020 г. – 31.12.2020 г. и · е отхвърлил исковете по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумите 2 652.38 лв. и 1 366.59 лв. – законни лихви, изтекли върху главниците в периода 01.01.2020 г. – 31.12.2021 г. и 01.01.2021 г. – 31.12.2021 г. Решението се обжалва от Община Лъки с искане да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка за допустимост по инцидентните искове и изцяло – за проверка за правилност. В обосноваване на частичната недопустимост на въззивното решение касаторът повдига следните процесуалноправни въпроси: 1. Налице ли е правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост, ако ищецът твърди, че владее имота за себе си, но не твърди, че го е придобил по давност или че го е придобил на друго основание, нито се позовава на друго фактическо състояние и нито съществува възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника? и 2. Има ли правен интерес от инцидентен отрицателен установителен иск за собственост ответникът по иска по чл. 59 ЗЗД, с предявяването на който ищецът твърди, че е собственик на имот, и претендира обезщетение за ползите, от които ответникът го е лишил, като е ползвал имота без основание? Касаторът счита въпросите обуславящи решението по инцидентните установителни искове – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. ОСГТК на ВКС и с решение № 6035/22.10.2021 г. по гр.д. № 1149/2021 г. на ВКС, II-ро ГО. За проверката за правилност повдига и въпросите: 3. Вписването в емлячен регистър, че общината е собственик на гори по наследство, допуска ли да се приеме, че имотът е балталък и не подлежи на реституция, съгласно § 5 ДР ЗВСВГЗГФ? 4. Какви са материалните последици на решение № 250/03.12.2018 г. на ОСЗ Асеновград и допустимо ли е по реда на косвения контрол (чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК) съдът да установи незаконосъобразност на административен акт – издаденото в последствие решение № 250/27.03.2019 г. на ОСЗ Асеновград, без преди това да се е произнесъл какво е действието на решение № 250/03.12.2018 г. на ОСЗ Асеновград и в частност, да установи и неговата незаконосъобразност? 5. След като съгласно чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ извлечението от емлячен регистър е сред документите, установяващи правото на собственост върху имот, подлежащ на реституция по този закон, какво е значението към кой момент е бил съставен емлячният регистър? и 6. За задължението на въззивния съд като инстанция по същество да се произнесе по доводите и възраженията на страните и въз основа на тях да обсъди събраните по делото доказателства? Касаторът намира и тези въпроси обуславящи решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, и обосновава допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с твърденията, че въззивният съд е отговорил на въпрос № 3 в противоречие с решение № 1035/20.05.2010 г. по гр.д. № 2435/2008 г., I-во ГО на ВКС и с решение № 82/25.03.2013 г. по гр.д. № 316/2011 г. II-ро ГО на ВКС, на въпрос № 5 – в противоречие с решение № 217/12.12.2016 г. по гр.д. № 1756/2016 г. I-во ГО на ВКС и с ТР № 11/21.03.2012 г. по тълк.д. № 11/2012 г. ОСГК на ВКС, на въпрос № 6 – в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл. 269, изр. 2 и по чл. 236, ал. 2 ГПК, и че въпрос № 4 е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че решението е частично недопустимо поради липса на правен интерес от инцидентните установителни искове, евентуално - неправилно по разгледаните искове като постановено в нарушение по чл. 17 ГПК и на материалния закон. Претендира разноски. От ответника по касация ПК „Победа“ не е постъпил отговор на жалбата. В решението въззивният съд първо е разгледал оплакванията във въззивната жалба на ищеца по първоначалните искове/ответник по инцидентните установителни, а сега – касатор, за недопустимост на първоинстанционното решение в частта, с която са били уважени инцидентните отрицателни установителни искове за собственост, предявени от ответника по първоначалните искове. За да приеме, че в тази част решението е допустимо, въззивният съд е установил наличието на правен интерес, зачитайки разясненията в т. 1 ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. ОСГТК на ВКС, и приемайки, че ответникът е обосновал правния си интерес от отрицателните установителни искове с установено през 2010 г. владение на имотите и с възможността да ги придобие на основание чл. 79, ал. 1 ЗС. Настоящият състав намира тези изводи на въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. В исковата молба, по която е било образувано делото, Община Лъки е обосновала качеството си на кредитор с твърдения, че ответникът ПК „Победа“ дължи обезщетение за ползите, от които е лишила Общината, ползвайки без основание 30-те гори, собствеността върху идеални части от които са били възстановени на Общината с решение № 250/27.03.2019 г. на ОСЗ Асеновград по ЗВСВГЗГФ. В своята практика Върховният касационен съд еднозначно приема, че такъв иск се квалифицира по чл. 59 ЗЗД, а въведеният спор за собствеността на имота е преюдициален – напр. решение № 199/12.05.2011 г. по гр.д. № 345/2010 г. на ВКС, I-во ГО и цитираното в него, решение № 451/16.01.2013 г. по гр.д. № 53/2012 г. IV-то ГО и цитираните в него и много други. В решение № 199/12.05.2011 г. по гр.д. № 345/2010 г., I-во ГО е прието също, че преюдициалното правоотношение може да се заяви с инцидентен установителен иск. Настоящият състав споделя тази практика, не намира основание да я променя, а приетото с нея налага извода, че от инициативата и от волята на страните по иска по чл. 59 ЗЗД, които спорят и за собствеността на имота, зависи дали да заявят преюдициалното отношение с инцидентен установителен иск при спазване на останалите изисквания по чл. 212 ГПК – положителен, ако го предяви ищецът, или отрицателен, ако го предяви ответникът. В съответствие с тази практика обаче е крайният извод на въззивния съд, че ответникът има правен интерес от предявените инцидентни отрицателни установителни искове – с предявяването, като е спазил и другите изисквания по чл. 212 ГПК, той е поискал със сила на пресъдено нещо да се реши и спорът за преюдициалното отношение, като обуславящ изхода на делото по чл. 59 ЗЗД. В такава частна хипотеза - преюдициалност на спора за собственост, който обуславя изхода на иска по чл. 59 ЗЗД, не се прилагат разясненията в ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. ОСГТК на ВКС. Тълкувателното решение изброява примерно различни хипотези на наличен правният интерес от отрицателен установителен иск за собственост, когато искът е предявен самостоятелно, а е несъотносимо решение № 6035/22.10.2021 г. по гр.д. № 1149/2021 г. на ВКС, II-ро ГО, на което се позовава касаторът. То е постановено по такъв спор, а не по спор по чл. 59 ЗЗД, по който въпросът за собствеността е преюдициален. Настоящият състав няма съмнения за допустимостта на въззивното решение – то не е постановено при наличието на процесуални пречки, и не намира, че следва да го допусне до касационен контрол за допустимост. Приемайки инцидентните установителни искове допустими, въззивният съд е разгледал спорът по тях, като обуславящ изхода на делото по чл. 59 и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Приел е, че Община Лъки основава довода да притежава идеалните части от 30-те гори по реституция по ЗВСВГЗГФ с решение № 250/27.03.2019 г. на ОСЗ Асеновград, а с конкретните твърдения по отрицателните установителни искове, ответникът оспорва действието на реституционното решение с довод, че е нищожно – като издадено по заявление след срока за заявяване на реституционната претенция, евентуално че е незаконосъобразно – като нарушаващо забраната по § 5 ДР ЗВСВГЗГФ. Въззивният съд е приел, че решение № 250/27.03.2019 г. на ОСЗ Асеновград е индивидуален административен акт, за издаването на който законът не предвижда участие на заинтересовани страни, и в частност, изключва участието на ответника ПК „Победа“ в реституционната процедура, а от чл. 17, ал. 2 ГПК произтича правомощието му да проведе косвен съдебен контрол в пълния поискан обем. Намерил е, че за този извод са от значение мотивите в ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк.д. № 5/2011 г. ОСГК на ВКС, които се прилагат не само за решенията по земеделска реституция, но и за реституцията по ЗВСВГЗГФ. Позовал се е на многобройната и еднозначна практика на Върховния касационен съд, в която се приема същото. След като е отхвърлил довода за нищожност на решение № 250/27.03.2019 г. на ОСЗ Асеновград - касаторът не повдига въпроси по упражнените от въззивния съд правомощия по изр. 1 на чл. 17, ал. 2 ГПК, т.е. изложените мотиви за валидното действие на издаденото решение на ОСЗ са без значение за предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният съд е пристъпил към изследване на законовите предпоставки на реституцията по ЗВСВГЗГФ. Той е приел, че според мотивите на решение № 250/27.03.2019 г. на ОСЗ Асеновград правото на собственост на Община Лъки е възстановено въз основа на вписаното в емлячен регистър от 1998 г. Приел е, че съгласно чл. 13, ал. 3 ЗВСВГЗГФ емлячните регистри са годно доказателство за собственост на горите и имотите, които подлежат на възстановяване по този закон. По делото обаче, включително сред материалите по приложената административна преписка, не е представено извлечение от емлячен регистър, а не е и възможно такъв регистър да е воден през 1998 г. Това е така, защото задължението за деклариране на имоти в емлячен регистър е въведено с Наредбата-закон за поземления данък от 1935 г., а към 1998 г. такова нормативно задължение не съществува. Добавил е, че съгласно писмо изх. № РД-12-02-1168/26.05.2021 г. от ОСЗ Асеновград в емлячния регистър на [населено място] – Д. на стр. 123 е заведена партида на Т. В. Х., а на стр. 121 на ред, на който номерът е скъсан, е заведена партида, в която е отбелязано, че Д. община притежава гори по наследство в местността Д. 1 364 дка и по наследство в ревир Б. 1 160 дка, но по делото липсват доказателства Община Лъки да е правоприемник на Д. община. Позовал се е и на практиката на Върховния касационен съд, в която се приема, че само по себе си заявяването на гори от общината в емлячен регистър е било свързано с облагането с данък, но това не доказва притежавано право на собственост. Приема се, че заявяването на горите от общината се е изисквало по Наредбата - закон за поземления данък, според която от поземлен данък са се освобождавали държавните и общински имоти, но не и т.н.”балталъци”, определяни като гори, които населените места и общините са онаследили, или са им предадени от държавата за вечно ползване. Те са подлежали на деклариране и облагане с поземлен данък. Приема се, че именно затова в извлечението от емлячния регистър отсъства придобивното основание, защото ако горите са били придобити по дарение, или покупка, те не са подлежали на облагане с данък. Приема се, че отразяването на горите, заявени от общината в извлечението от емлячния регистър се отнася за непокрити имоти, подлежащи на поземлен данък, което е аргумент, че се касае до заявяване на балталък, което обстоятелство доказва отсъствие на притежавано от общината право на собственост върху тези имоти. Разяснено е, че това са гори, които са били отстъпвани на общините от държавата – от турската власт по Закона за земите от 1609 г., а след Освобождението - от Новата българска държава. Имали са строго определено предназначение – да се ползват от съответната община, поради което § 5 ДР ЗВСВГЗГФ не допуска такива гори да бъдат реституирани. Такава е практиката на Върховния касационен съд – например решение № 203/27.06.2011 г. по гр.д. № 178/2011 г. на ІІ-ро ГО и цитираните в него, решение № 82/25.03.2013 г. по гр.д. № 316/2011 г. II-ро ГО и цитираните в него. Въззивният съд е заключил, че решение № 250/27.03.2019 г. на ОСЗ е издадено в нарушение на ЗВСВГЗГФ – Община Лъки не е доказала тя или Община, на която е правоприемник, да е притежавала право на собственост върху 30-те гори. Отрицателните установителни искове са основателни, а исковете по чл. 59 и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД – неоснователни. След като правата на Общината не са били реституирани с решението на ОСЗ, с което тя обосновава качеството на реституиран собственик, няма и обедняване поради ползването на горите от ответника в заявените с исковете периоди. При така изложените мотиви в обжалваното решение въпрос №№ 3 и 5 го обуславят. Начинът, по който въззивният съд им е отговорил обаче не противоречи, а съответства на цитираните по-горе решения на Върховния касационен съд. Тази практика настоящият състав споделя и не съзира основание да я променя. По тях е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, а и по т. 3 ГПК. Въпрос № 4, повдигнат от касатора, е фактически и не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Настоящият състав не намира, че следва да го конкретизира и уточнява според разясненията в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС. След тълкувателно решение № ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк.д. № 5/2011 г. ОСГК на ВКС практиката на Върховния касационен съд по осъществявания от исковия съд косвен контрол на реституционните решения по ЗСПЗЗ и по ЗВСВГЗГФ е унифицирана и въззивното решение й съответства. Изключена е и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Последният въпрос не е обуславящ. Касаторът не изяснява по кои негови доводи и възражения въззивният съд не се е произнесъл и кои събрани по делото доказателства е бил длъжен, но не е обсъдил. Изложените от въззивния съд мотиви в необходимата степен удовлетворяват изискванията по чл. 269, а и по чл. 236, ал. 2 ГПК. При този изход в тежест на касатора/ищец по първоначалните искове и ответник по инцидентните установителни остават направените разноски пред настоящата инстанция. При тези мотиви, съдът