Определение № 4898 от 13.05.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3816/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229-236 АПК.

Образувано е по частна жалба на М. Ц. И. срещу Определение № 616 от 19.01.2024 г. по адм. дело № 3075/2023 г. на Административен съд – Пловдив, с което е прекратено производството по жалбата й с искане за обявяване на нищожност на Решение № 170/22.06.1992 г. на кмета на Община Хисар, отказващо отмяна на отчуждаването и възстановяването на собствеността върху имот № 643, кв. 17 по плана на гр. Хисар.

Ответникът е на становище за неоснователност на жалбата.

Частната жалба е допустима, но неоснователна.

С позоваването на чл. 177, ал. 3 АПК като предпоставка да се отрече допустимостта на жалбата първостепенният съд е приложил правилно закона.

1. Оспореният с искане за обявяване на нищожността му акт на кмета от 1992 г. е бил предмет на съдебна проверка от Окръжен съд – Пловдив, който с влязло в сила решение от 06.12.1994 г. по адм. дело № 4398/1993 г. е отхвърлил жалбата на наследниците на собственика на имота против отказа за отмяна на отчуждаването му.

2. Според чл. 177, ал. 3 АПК решението, с което е отхвърлено оспорване за отмяна на административен акт, е пречка за оспорването му като нищожен, както и за оспорването му на друго основание.

Нормата е процесуална и при липсата на преходна разпоредба притежава незабавно действие, т.е. прилага се и спрямо всички „заварени“ случаи на осъществен съдебен контрол за законосъобразност на административни актове, вкл. решенията на общите съдилища за отхвърляне на жалби за тяхната отмяна, постановени преди влизането в сила на АПК. Независимо че спорът за законосъобразността на акта е разрешен по време на действието на Закона за административното производство от 1979 г. (отм.), последиците от решението на окръжния съд попадат в приложното поле на чл. 177, ал. 3 АПК. Затова влезлият в сила съдебен акт представлява процесуална пречка за повторното оспорване на отказа за отмяна на отчуждаването, макар и ограничено до искане за прогласяване на нищожността му.

3. Неоснователен е доводът, на който почива частната жалба, че по делото пред окръжния съд не била изрично поискана нищожност, а според Тълкувателно решение № 2/1991 г. по гр. д. № 2/91 г., ОСГК на ВС, съдът можел да прогласи нищожност на административния акт, но само когато по надлежния ред е отправено такова искане.

а. Освен че ТР е прието при действието на ЗАП (отм.) и от него не може да се черпи аргумент за преодоляване на пречката по чл. 177, ал. 3 АПК за оспорване на административен акт и като нищожен, то не разглежда нарочно въпроса дали съдът дължи служебна проверка за валидност на административния акт, а дава утвърдителен отговор за правомощието на съда да обяви нищожността при искане, подадено в определен срок. Дори да се приеме, че това е възможно само при отделно искане, съдът във всички случаи преценява законосъобразността на административния акт, като проверява дали той отговаря на условията за действителност, които са идентични с уредените в чл. 146 АПК – вж. чл. 41, ал. 3 ЗАП (отм.).

б. Оспорващият извежда позицията си за нищожност от твърдението, че решението на кмета е в съществено противоречие с материалния закон, в частност – върху имота нямало реализирано мероприятие. Този евентуален порок е бил в пределите на проверката при произнасянето на окръжния съд по жалбата против акта по силата на цитирания чл. 41, ал. 3 ЗАП (отм.). По аргумент за по-силното, след като е установено, че актът не е материално незаконосъобразен и подлежащ на отмяна, на още по-малко основание той би бил нищожен – тази възможност е изначално изключена.

С други думи, проверката за законосъобразност, ако и да е извършена по отменените правила на ЗАП, е служебна и всеобхватна относно изискванията към административния акт. По тази причина е без значение заявена ли е била конкретно нищожността на решението на кмета при обжалването му пред окръжния съд – чл. 177, ал. 3 АПК не провежда подобно разграничение. С допускането на оспорване за нищожност на административен акт, който вече е бил предмет на съдебен контрол, би се накърнила стоящата зад нормата идея да се охрани правната сигурност и стабилитета на акта и съдебното решение, установяващо законосъобразността му.

4. а. Чл. 177, ал. 3 АПК регламентира самостоятелна процесуална предпоставка за недопустимост на оспорването, с което е бил сезиран АС – Пловдив. Верността на преценката на съда за съществуването й обуславя оставянето в сила на атакуваното прекратително определение.

б. Въпреки резултатът от спора, присъждане на разноски в полза на администрацията не е дължимо, тъй като заявяването им не е придружено с доказателства те да са сторени по повод на производството пред настоящата инстанция.

Договорът за правна защита и съдействие, към който препраща страната, удостоверява извършването на разноски за защита пред първата инстанция. Разноските са били поискани пред административния съд, но не са присъдени от него. Непроизнасянето на съда може да бъде преодоляно чрез искане за допълване на съдебния акт по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК вр. чл. 144 АПК. Доколкото обаче обжалваното определение се оставя в сила и не са доказани разноски при инстанционния контрол, касационната инстанция не е оправомощена да замести първостепенния съд, респ. да преодолее пропуска на страната да предяви правото си по приложимия ред, при решаването на въпроса за разноските.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение