Определение № 3097 от 10.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1029/2026 г.

Производството по делото е образувано по жалба вх. № 14625/29.12.2025 г., подадена от К. И. И., чрез адвокат З. П.. Русенският районен съд, по гр.д. № 427/2016 г., след многократни уточнения на исковата молба, е разгледал иск на К. И. И., чрез адв. Н. С., против М. Т. К., за заплащане на сумата от 6 635,63 лв., за причинени на ищцата вреди, както и иск на „Г. 13“ ЕООД, представлявано от управителя Г. Г. Д., чрез адв. Н. С., против М. Т. К. частичен иск за заплащане на сумата от 18 000 лв., с която ответникът се е обогатил неоснователно. Първостепенният отхвърлил и двата иска (въпреки непрецизния диспозитив). Търговското дружество не е обжалвало това решение. К. И., чрез адв. З. П., е обжалвала решението изцяло. „Г. 13“ ЕООД не е страна във въззивното производство, неправилно е вписван до приключване на спора в списъците за призоваване като ответник по въззивната жалба на К. И.. Те двамата с нея са ищци, всеки по свое вземане срещу ответника, а не насрещни страни. С определение, постановено в открито съдебно заседание на 26.09.2025 г., въззивният съд, по въззивно гр.д. № 486/2025 г., е прекратил въззивното производство в частта по жалбата на К. И. срещу решението на районния съд, постановено по иска на „Г. 13“ ЕООД против М. Т. К.. С определение № 1070/15.10.2025 г., постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, въззивният съд допълнил горното си определение, като осъдил К. И. да заплати на М. К. съдебноделоводни разноски в размер на 1753,56 лв., сторени във въззивното производство в прекратената му част. Срещу това определение по чл. 248, ал. 1 ГПК е подадена въззивна частна жалба, разгледана от състав на ВКС по ч.гр.д. № 443/2026 г., който е потвърдил обжалвания съдебен акт. Въззивният съд оставил без движение исковото производство по иска на К. И. за сумата от 6635,63 лв. С решение № 465/12.11.2025 г. Русенският окръжен съд, като намерил, че ищцата К. И. не е изпълнила дадените указания за уточняване на иска й, обезсилил първоинстанционното решение и прекратил производството по делото. С определение № 62/16.01.2026 г. въззивният съд допълнил решението си по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, като осъдил К. И. да заплати на насрещната страна М. К. съдебноделоводни разноски в размер на 334,89 евро, сторени в защита по иска за сумата от 6635,63 лв. В жалбата, по която е образувано настоящото касационно производство (непрецизно подредена и правно квалифицирана от страната), се съдържа оплакване срещу въззивното определение на Русенския окръжен съд, с което е частично прекратено въззивното производство по въззивната жалба на К. И. срещу първоинстанционното решение, постановено по иска на „Г. 13“ ЕООД против М. К. за сумата от 18 000 лв. По съществото оплакването е частна жалба по чл. 274, ал. 2 ГПК и тя е образувана в отделно въззивно частно гр.д. № 2059/2026 г. по описа на ВКС. На следващо място, в преобладаващото съдържание на жалбата са изложени недобре формулирани оплаквания, от които не става ясно дали касаят определение № 1070/15.10.2025 г. или определение № 62/16.01.2026 г., постановени от Русенския окръжен съд по чл. 248 ГПК. Първото от определенията е вече потвърдено от състав на ВКС по ч.гр.д. № 443/2026 г., а второто е предмет на ч.гр.д. № 1028/2026 г. въз основа на отделна частна жалба. Съдържанието на двете частни жалби са сходни помежду си, както и с това на „касационната жалба“. Накрая, в жалбата, по която е образувано настоящото дело има искане за отмяна и на въззивното решение - № 465 от 12.11.2025 г., постановено от Русенския окръжен съд, по въззивно гр.д. № 486/2025 г. Тази жалба подлежи на разглеждане по реда на чл. 280 и сл. ГПК. От съдържанието на документа (извън изложеното относно разноските и адвокатските хонорари) относимо към въззивното решение е оплакването за неправилност, поради следното: „от изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства е достатъчно първоинстанционният съд и въззивната инстанция да определят размера на заявената претенция; ако нещо не беше ясно на въззивния съд, то той следва да върне исковата молба и цялото производство пред съответния първоинстанционен съд, където да се изгледа наново; исканото допълнение от въззивния съд е ненужно, защото на районна инстанция са събрани необходимите доказателства и са посочени основанията за предявения иск; отново във въззивна инстанция е подадена молба, с която де факто са препотвърдени и препосочени основанията за предявения иск от сумата в размер на 6635,63 лв.; на 13.10.2025 г. с молба е преповторен изложеният иск с исковата молба и е направено уточнение, че сумата от 6635,63 лв. е формирана по следния начин: М. К. не е заплащал много от задълженията на ЕТ, както частни, така и публични, към доставчици и към работници, поради което към К. И., в качеството й на едноличен търговец и като физическо лице, са заведени много дела“. Насрещната страна М. Т. К. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК по жалбата, в частта й, имаща характера на касационна, съставът на ВКС взе предвид следното: С решение № 465/12.11.2025 г. Русенският окръжен съд, като намерил, че ищцата К. И. не е изпълнила дадените указания за уточняване на иска й, обезсилил първоинстанционното решение и прекратил производството по делото, в съответствие със задължителните указанията в ТР № 1/2001 г., обявено на 17.07.2001 г. по ТД № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Дадените в тълкувателния акт разяснения са относими и към ГПК от 2007 г., както изрично е обявено в ТР № 1/2013 г., обявено на 09.12.2013 г. по ТД № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд и при действието на ГПК от 2007 г. продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. В случай, че указанията не бъдат изпълнени, първоинстанционното решение следва да се обезсили, като производството по делото се прекрати. Допълнителен аргумент в подкрепа на тази теза е, че аналогично на разпоредбата на чл. 209, ал.1 ГПК /отм./, чл. 270 ГПК /в сила от 01.03.2008 г./ не предвижда обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане при нередовност на исковата молба, откъдето следва, че въззивният съд сам следва да приложи разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК, като при неизпълнение на указанията да обезсили решението на първата инстанция и да прекрати производството в изпълнение на общо предоставеното му правомощие по чл. 270, ал. 3 ГПК. Изложението към касационната жалба, изготвено след изрични указания на администриращия съд, по същество възпроизвежда съдържанието на жалбата във всичките й части, не само в тази, която по естеството си е касационна. Според касатора, касационно обжалване следва да се допусне по следните въпроси „от значение за развитие на правото“, като съставът на ВКС ги възпроизвежда така, като са поставени, доколкото е в невъзможност да ги преформулира: „допустимо ли е, след като причина за прекратяване на част от производството е неправилно администриране на производството от съдебния състав, да се възлагат разноски върху ищец и ответник; допустимо ли е въззивната инстанция самоинициативно да прекратява производство, при липса на приложено пълномощно, вместо да поиска изрична молба от дадената страна, с която да се потвърдят или отхвърлят пълномощията и действията в производството, извършени от адвоката ѝ, едва след което да се преценява дали да прекратява производството“. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основания за допускане на касационно обжалване в коя да е от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите нямат никакво отношение към решението на въззивния съд. Той е оставил исковата молба без движение, защото е намерил, че спорното право не е надлежно индивидуализирано; изложените факти и обстоятелства са неясни и недостатъчни за изясняване как е формиран общият размер на търсената сума от 6 635,63 лв. по иска на К. И.. Дадени са указания на същата да посочи как е формирана исковата сума, срок за изпълнение и последици при неизпълнение. Съдът намерил, че надлежно уточнение липсва, като отказал на К. И. да допусне увеличение на иска до размер на 21 201,52 лв. Районният съд не е постановявал решение по иск на К. И. против М. Т. за сума от 18 000 лв., така че и въззивният съд няма произнасяне във връзка с такава претенция във въззивното си решение. С последното е обезсилено това, с което Русенският районен съд е отхвърлил иска за 6 635,63 лв. на К. И. против М. Т., като постановено по нередовна искова молба, останала неуточнена в срока, даден от въззивния съд. Какъв е размерът на съдебноделоводните разноски и как са възложени те от въззивния съд в определенията по чл. 248 ГПК е извън предмета на въззивното решение, а и на настоящата проверка по чл. 288 ГПК. Не е ясно какво общо има с решението на съда и наличието или не на пълномощно, доколкото това обстоятелство няма никаква връзка нито с определението, с което въззивното производство е оставено без движение за уточняване предмета на спора за сумата от 6 635,63 лв., нито със съображенията, поради които е постановено въззивното решение по чл. 270, ал. 3 ГПК. В допълнение, към така формулираните въпроси липсват и съображения за наличието на допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което само по себе си е достатъчно за недопускане на касационно обжалване. Цитирането на част от правната норма не е обосновка, както изрично е разяснено и в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска. Съставът на ВКС намира за необходимо да укаже на администриращия въззивен съд, че е негово задължение да квалифицира исканията и жалбите на страните, с оглед на което да предприема нужните действия по администриране – преценка за допустимост, събиране на държавна такса, компетентен съд да се произнесе, насрещна страна, на която да се връчи копие от жалбата за отговор (изпращането на жалби за отговор на ненадлежни страни крие опасност да се генерират недължими разходи за страните, а и забавяне на съдопроизводството). Наред с изложеното, напомня, че частни жалби срещу актове по чл. 248, ал. 1 ГПК не се изпращат за разглеждане на горна инстанция, разделно и преди жалбата срещу акта, поправен/допълнен по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК. Мотивиран от горното, съдът