Определение № 48 от 09.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1136/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 11 269/30.11.2023 година, подадена от М. А. Б., срещу част от решение № 418/08.11.2023 година на Окръжен съд Плевен, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 865/2021 година. С касационната жалба въззивното решение на Окръжен съд Плевен са оспорва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 260 459/09.07.2021 година на Районен съд Плевен, постановено по гр. д. № 5180/2020 година в частта му, с М. А. Б. е осъден да заплати на А. Н. А., на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 5000.00 британски паунда в левовата им равностойност към датата на постановяване на решението на Окръжен съд Плевен, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното плащане. В подадената от М. А. Б. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от А. Н. А. срещу Б. иск, с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Плевен по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Ответницата по подадената касационна жалба А. Н. А. е подала отговор с вх. № 429/11.01.2024 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 418/08.11.2023 година на Окръжен съд Плевен, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 865/2021 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да бъде потвърдено в оспорваната с нея част. М. А. Б. е бил уведомен за обжалваното решение на 13.11.2023 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 11 269/30.11.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Окръжен съд Плевен е приел, че от представените писмени доказателства на лист 5-ти и 7-ми от първоинстанционното производство се установявало, че А. Н. А. била превела по сметка на М. А. Б. сумата от 5000.00 британски паунда с равностойност от 8037.75 швейцарски франка, които последният бил получил по своята сметка. Като основание за превод на сумата бил посочено „семейна помощ за 3 месеца“. Липсвал писмен договор между страните. От писмените доказателства на лист 16-ти от първоинстанционното производство-електронни писма, които не били оспорени от особения процесуален представител на М. А. Б., се установявало, че в писмото си от 20.06.2016 година А. била заявила, че била намерила документите за паричния превод за сумите, с които била услужила на Б. и правела искане той да започнел да й превежда обратно сумите, но в швейцарски франкове. В писмото се посочвал курса на швейцарския франк към британския паунд, като се правело искане за заплащане общо на 9000.00 швейцарски франка, които били равностойност на предоставените 5000.00 британски паунда и лихва за забава и се канел се длъжника да й връща парите и да й посочи на какви вноски ще стане това. С електронно писмо от 21.06.2016 година М. А. Б. отговорил, че бил имал намерение и без нейната покана да започне да й връща парите, но нямало да може наведнъж като до края на годината ще й върне 3000.00 британски паунда на вноски по 500.00 или по 1000.00 паунда, а останалите през следващата година. Предложил бил и друг начин на плащане освен по банкова сметка. било е изразено становище по претенцията за лихви. Предвид на това и при липсата на доказателства за уговорен падеж при изпращането на парите въззивният съд приемал след съобразяване на представените доказателства в тяхната съвкупност, че между страните действително бил налице договор за заем на 5000.00 британски паунда-налице било доказателство за превод на сумата и потвърждение в електронно писмо на Б. за 3000.00 паунда, който да се върнели през 2016 година и остатък през следващата година. Съобразявайки и наличието на доказателство за извършен превод за 3000.00 паунда, то следвало да се приеме, че това била предоставената в заем сума. По делото липсвали доказателства за предварително уговорен падеж, поради което следвало да се приеме, че сумите се дължали след покана, поради което възражението за изтекла погасителна давност не било основателно доколкото е налице такава покана от 20.06.2016 година, а исковата молба била от 7.10.2020 година. По делото липсвали доказателства за уговорена лихва между страните. Такава се претендирала в писмото на А. Н. А. от 20.06.2016 година, но нямало доказателства за постигнато съгласие между страните по този въпрос, поради което следвало да се приеме, че лихва за забава не се дължала, тъй като не била уговорена. Не било ясно защо Районен съд Плевен бил съобразявал в мотивите си какви били разпоредбите относно банките, тъй като в случая имало облигационни отношения между физически лица. Не било ясно също така защо първоинстанционния съд бил уважил претенцията за лихва за забава за период преди исковата молба след като в мотивите бил приел, че такава лихва се дължала само, ако била уговорена. Основателно било възражението, че договори на стойност над 5000.00 лева не можели да се установяват със свидетелски показания при наличието на възражение в този смисъл. Предвид на това следвало първоинстанционното решение да се отмени в частта, в която искът за лихва за забава бил уважен за период от 23.08.2018 година до 05.10.2020 година и предявеният иск в този смисъл трябвало да се отхвърли. В останалата част първоинстанционното решение следвало да се потвърди като се посочела и равностойността на британската валута в български лева. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. А. Б. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Плевен да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В изложението обаче не са формулирани конкретни правни въпроси, които да послужат като общо основание о чл. 280, ал. 1 от ГПК за такова допускане. Изложени са съображения, че необосновано и незаконосъобразно въззивният съд е приел, че сумата от 5000.00 британски паунда не била „семейна помощ за три месеца“, преведена на 07.07.2010 година, а била договор за заем по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. Незаконосъобразно било позоваването от страна на съда на трите електронни писма от 20.06.2016 година, които не били оспорени от М. А. Б.. Тези писма, разменени между страните, не можели да уреждат договорни отношения от преди шест години, т. е. с обратна сила и то при наличието на вече изтекла погасителна давност от пет години, считано от 07.07.2015 година. Липсата на сключен писмен договор към момента на превода на сумите, който съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, бил задължителен за суми над 5000.00 лева доказвал, че приетото от съда за наличието на такъв договор към момента на преводите не било основателно. Налице бил договор за дарение по чл. 225 от ЗЗД, при който дарителят отстъпвал веднага и безвъзмездно нещо на надарения, който го приемал. Дарителят не можел да отмени веднъж направеното дарение и да иска връщане на подареното. Той не можел под страх от недействителност на дарението да си запазва правото или средствата да отмени дарението, когато намерил това за добре. Също така не можел да поставя валидността на дарението от своята вола. Негово основно задължение било да прехвърли вещното или друго право на надарения, а последният не дължал нищо друго освен признателност. Посочено е, че мотивите и доводите на Окръжен съд Плевен са в противоречие с фактическата обстановка. След шест години А. Н. А. и то след помрачаване на взаимоотношенията твърдяла, че преведената сума била по договор за заем без наличието на писмен договор за това, а позоваването на разменените електронни писма слез шест години било неоснователно и незаконосъобразно. Освен това била изтекла и петгодишната давност и вземането било погасено по давност по силата на чл. 110 от ЗЗД. Тези твърдения по съществото си представляват оплаквания за неправилност на решението и са основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. В това си качество обаче те не могат да послужат като правни въпроси представляващи общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, като в този смисъл са изричните указания в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Съгласно същите указания липсата на формулирани въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК, отговарящи на посочените в решението изисквания е достатъчно основание исканото касационно обжалване да не бъде допускано. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 418/08.11.2023 година на Окръжен съд Плевен, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 865/2021 година, по подадената срещу него от М. А. Б., касационна жалба с вх. № 11 269/30.11.2023 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото М. А. Б. ще трябва да бъде осъден да заплати на А. Н. А. сумата от 1200.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. Касаторът М. А. Б. е подал жалбата и е бил представляван от назначен от съда особен представител адвокат З. П. Т. от АК Плевен възнаграждението на който се дължи от насрещната страна, а именно А. Н. А.. Размерът на това възнаграждение следва да се определи като такъв равен на заплатеното за всяка една от предишните инстанции, а именно 634.00 лева. С оглед на това на особения представител на М. А. Б. се дължи възнаграждение за касационната инстанция в размер на 634.00 лева. Поначало тези разноски трябва да бъдат заплатени предварително, но когато това не е направено следва да бъдат събрани принудително от задълженото лице, каквото в случая e А. Н. А., като разноските следва да бъдат заплатени на назначения особен представител. Поради това А. Н. А. трябва да бъде осъдена да заплати на назначения от съда особен представител на М. А. Б. адвокат З. П. Т. от АК Плевен, сумата от 634.00 лева, представляваща възнаграждение за касационната инстанция. като Б. бъде осъден да й заплати сумата от 634.00 лева в случай, че дружеството заплати тази сума на особения представител. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение