Определение № 1315 от 29.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2680/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца Р. Й. Й., ЕГН [ЕГН], срещу решение № 475/ 16.07.2024 г. по в.т.д. № 393/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 5 състав, с което след отмяна на решение № 261364/13.12.2023 г. по гр.д. № 11305/2019 г. на Софийски градски съд в обжалваната уважителна част, са отхвърлени предявените от настоящия касатор Й. (неправилно посочено във въззивния съдебен акт фамилно име – Р.) против ответника “ВИВАКОМ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК[ЕИК] (с предишно наименование “Българска телекомуникационна компания” ЕАД) осъдителни искове за сумата от 488 418,43 евро, представляваща допълнително възнаграждение при смяна на контрола върху “БТК” ЕАД, по анекс № 1/16.06.2014 г. към договор за управление от 01.07.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от 28.08.2019 г. до окончателното й плащане, както и мораторна лихва върху нея в размер на 146 140 евро за периода 15.09.2016 г. - 28.08.2019 г.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Оспорва се като неправилен изводът на апелативния съд, че процесният договор за възлагане на управлението на търговско дружество има характер не само на договор за поръчка, но и за изработка, като за възникване на задължението за плащане на процесния бонус е приета за приложима разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Поддържа се, че процесният договор за управлението е самостоятелен вид, за който субсидиарно се прилагат правилата на договора за поръчка и правоотношението се урежда от разпоредбите на чл. 280 и сл. ЗЗД, доколкото няма специална уредба в Търговския закон. Изтъква се извършено от въззивния съд нарушение на чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорната клауза, относима към уговорените от страните условия за изплащане на процесното допълнително възнаграждение. Сочи се, че съгласно чл. 12, ал. 2 от релевирания договор във връзка с чл. 1, ал. 1 от анекса вр. с чл. 4.2. и чл.4.1. от бонусната схема ищецът като член на управителния съвет и главен юридически директор в “БТК” ЕАД има право на допълнително възнаграждение при настъпването на следните две предпоставки: ако бъде извършена смяна на контрола върху компанията и ако е налице положителна разлика между “оценката на капитала при изход” и “общата стойност на инвестицията” на акционерите. Оспорват се съображенията на решаващия състав на САС, че фактът на промяната на контрола върху “ВИВАКОМ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, посредством продажбата на акциите на “ИнтерВ И.” С.а.р.л. - собственик на капитала на “В. Телеком България” ЕАД, което от своя страна е собственик на капитала на ответното дружество, не представлява изпълнена предпоставка по анекса и бонусната схема, защото промяната не била настъпила в резултат от работата и усилията на висшия мениджмънт на “ВИВАКОМ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, а се дължи на трети лица. Според касатора, вместо да изследва конкретните уговорки между страните, въззивният съд неправилно е приложил чл. 20 ЗЗД и въз основа на погрешното преквалифициране на иска, е допълнил действителната обща воля на страните, като е въвел допълнителни предпоставки – “вложени допълнителни усилия и извършени повече от обичайните дейности от страна на ръководния мениджмънт на дружеството” и “постигане на по-високи от обичайните икономически резултати, с оглед интереса на акционерите”. Акцентира се, че не е договорено, нито може да бъде изведено по тълкувателен път, че интересът на акционерите е въздигнат като предпоставка за изплащане на процесното възнаграждение, както неправилно е възприето от въззивната инстанция. Основният интерес, който бонусната схема защитавала, е интересът на самото дружество – постигане на по-добри финансови резултати спрямо резултатите до възлагането на управлението на ищеца. Обобщава се, че намерението на страните е било да уговорят допълнително финансово стимулиране за директорите (членовете на управителния съвет) в случай, че при промяна на контрола над дружеството бъде формирана положителна разлика, независимо дали същата ще бъде достатъчна, за да може от нея да бъдат удовлетворени интересите на акционерите. Счита се, че въпреки възприетата от САС промяна на контрола (било тя и косвена), решаващият състав е допуснал съществено процесуално нарушение, като е основал решението си на извода, че ищецът не е установил обстоятелства, за които последният не носи доказателствена тежест, доколкото същите се явяват “дописани” от съда и са вън от предмета на доказване по делото. Изразява се несъгласие с мотивите на въззивния съд, че в случая не е изпълнено и условието за наличието на положителна разлика между оценката на капитала при изхода и общата стойност на инвестицията на акционерите, защото разликата между размера на направените от предишните инвеститори инвестиции и остатъчната сума за разпределение била отрицателна. Уточнява се, че при реална промяна на контрола “оценката на капитала при изход” е “оценката, при която се извършва промяната на контрола върху компанията”, която според заключението на вещото лице С. е продажната цена от 330 млн. евро (постигната на 31.08.2016 г. при международната тръжна процедура, в резултат на която V. Telecom (L.) S.A. е придобило 100 % от капитала на INTER V I. S.a.r.l. - едноличен собственик на капитала на “В. Телеком България” ООД, което от своя страна е едноличен собственик на капитала на ответното дружество). Според бонусната схема, от тази стойност се приспада “сумата от 200 млн. евро плюс начислена лихва от 10% годишно, считано от 09.11.2012 г.”, като се получава положителна разлика, въз основа на която от вещото лице е изчислено допълнителното възнаграждение на ищеца в размер на 488 418,43 евро, а лихвата за забава за периода от 15.09.2016 г. до 28.08.2019 г. възлиза на 146 254,19 евро. Подчертава се, че съставът на САС е допуснал и друго нарушение, приемайки, че не е оспорено от ищеца заключението на вещото лице С., че към 31.08.2016 г. оценката е отрицателна величина в размер на 137 981 170,58 евро, което противоречи на данните по делото. Същото е оспорено от страната с нарочна молба от 25.09.2023 г., в открито съдебно заседание от тази дата, в писмената си защита по делото. Релевира се, че обжалваният съдебен акт е необоснован поради съдържащи се в него вътрешни противоречия. По отношение на предпоставката “промяна на контрола” въззивният съд е изложил две взаимно изключващи се съждения– от една страна, приема, че този резултат се дължи на трети лица (не и на ръководството на “ВИВАКОМ БЪЛГАРИЯ” ЕАД), а от друга, че самото ръководство е отговорно, че не е предприело определени действия във връзка с него. Претендира се отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените осъдителни искове в горепосочените размери, както и присъждане на направените по делото разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Прилагат ли се правила за възнаграждение на изпълнителя по договор за изработка при договор за възлагане на управление на търговско дружество?”.

Според обжалващата страна, по този въпрос е налице хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 3, предл. 1 ГПК – от значение за точното прилагане на закона, тъй като отговорът му ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика. Въведени са аргументи, че за договора за възлагане на управлението се прилагат правилата на договора за поръчка (така в решение № 99/30.06.2022 г. по гр.д. № 1773/2021 г. на ВКС, решение № 108/08.10.2015 г. по т.д. № 2263/2014 г. на ВКС, решение № 886/18.12.2009 г. по гр.д. № 3091/2008 г. на ВКС, решение № 128/13.01.2021 г. по т.д. № 2167/2019 г. на ВКС, решение № 306/25.06.2012 г. по гр.д. № 1387/2011 г. на ВКС), а в решение № 150/29.05.2015 г. по гр.д. № 5272/2014 г. на ВКС е прието, че такова съглашение съдържа елементи от договора за поръчка и договора за изработка.

2. “За да има право да получи допълнително възнаграждение за постигнати резултати (бонус), следва ли член на съвет на акционерно дружество да положи допълнителни усилия и/или извърши допълнителни дейности извън тези, които му дават право на текущо възнаграждение?”.

По този въпрос се твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3, предл. 1 ГПК, тъй като с отговора му ще бъде изяснено понятието “бонус”. Развива се тезата, че същият е част от общото възнаграждение на члена на съвет на акционерно дружество, без да е дължима допълнителна престация.

3. “Допустимо ли е съдът при осъществяване на дейност по тълкуване по чл. 20 ЗЗД, да излиза извън конкретните договорености между страните, като добавя допълнителни предпоставки и хипотези, подменяйки ясно изразената воля на страните?”.

По третия въпрос се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с аргумент за противоречие на въззивния съдебен акт с константната практика на касацията, обективирана в решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г. на ВКС, I т.о., решение № 167/26.01.2012 г. по т.д. № 666/2010 г. на ВКС, I т.о., решение № 16/28.02.2013 г. по т.д. № 218/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 117/22.08.2013 г. по гр.д. № 215/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 170/15.10.2013 г. по т.д. № 595/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 128/17.12.2019 г. по гр.д. № 887/2019 г. на ВКС, II г.о., решение № 109/13.07.2016 г. по гр.д. № 1050/2015 г. на ВКС, I т.о., както и в цитираните в касационната жалба решение № 1/24.07.2012 г. по гр.д. № 777/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 105/30.06.2011 г. по т.д. № 944/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 129/12.07.2013 г. по т.д. № 558/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 202/13.07.2012 г. по гр.д. № 680/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 453/03.11.2011 г. по гр.д. № 634/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 502/26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 67/30.07.2014 г. по т.д. № 1843/2013 г. на ВКС, II т.о.

4. “При постановяване на съдебното решение може ли съдът да разглежда твърдения, непосочени от страните в производството по делото, и вследствие на това да обоснове решението с недоказване на факти, които не са релевирани по делото?”.

Това питане се поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че въззивният съдебен акт е постановен в отклонение от константната практика на касационната инстанция – решение от 17.05.2010 г. по гр.д. № 749/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 50056/12.05.2023 г. по гр.д. № 1116/2022 г. на ВКС, IV г.о., решение по т.д. № 2673/2018 г. на ВКС, II т.о., решение по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о., решение по т.д. № 1826/2016 г. на ВКС, II т.о., решение по т.д. № 2693/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 145/28.10.2021 г. по т.д. № 2739/2019 г. на ВКС, решение № 230/11.02.2013 по т.д. № 1090/2011 на ВКС, решение № 240/13.10.2014 г. по гр.д. № 3144/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 72/10.07.2019 г. по т.д. № 549/2016 г. на ВКС, I т.о., решение № 19/30.05.2011 г. по гр.д. № 262/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 426/20.01.2014 г. по гр.д. № 3209/2013 г. на ВКС, IV г.о., както и определение № 989/24.07.2013 г. по гр.д. № 3209/2013 г. на ВКС, IV г.о. (по реда на чл. 288 ГПК).

5. “Може ли с решението си въззивният съд да възложи в доказателствена тежест на страна установяването на правнорелевантен факт, който първоинстанционният съд не е указал, че подлежи на доказване, без предварително да уведоми страните за становището си как разпределя доказателствената тежест за подлежащия на доказване факт, без да им предостави възможност да изразят становище и без да даде указания за ангажиране на доказателства?”.

Поддържа се наличие на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК поради отклонение на въззивното решение със задължителната практика на касацията - Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и с казуалната такава - решение № 700/06.12.2010 г. по гр.д. № 304/2010 г. на ВКС, III г.о., както и определение № 194/20.02.2015 г. по гр.д. № 7040/2014 г. на ВКС, III г.о. (по чл. 288 ГПК).

6. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?”.

Изтъква се, че разрешението в обжалваното решение не съответства на трайната практика на касационната инстанция, намерила израз в решение № 228/01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г.о., решение № 109/13.07.2016 г. по гр.д. № 1050/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 178/24.04.2017 г. по т.д. № 1340/2015 г. на ВКС, I т.о. (основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК).

Иска се осъществяване на касационна проверка и поради очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с аргументи за допуснати от въззивния съд нарушения – неправилно приложение на материалния закон, изразяващо се в некоректно квалифициране на процесния договор и като такъв за изработка; неправилно тълкуване на релевантните клаузи на бонусната схема и извеждане на допълнителни предпоставки за възникване на процесното вземане за възнаграждение; възлагане тежестта за доказване на последните едва със съдебното решение, предвид което същите са приети за недоказани.

От ответника по касация “ВИВАКОМ БЪЛГАРИЯ” ЕАД е подаден отговор, в който се оспорва искането за достъп до касационен контрол и подадената жалба като неоснователни. Счита се, че с оглед възмездността на договора за възлагане на управлението правилно искът е квалифициран по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, но дори и да се приеме обратното, това не би довело до неправилност на обжалвания съдебен акт. Изразява несъгласие с доводите за касатора срещу изводите на въззивния съд при тълкуване на процесното съглашение. Пояснява се, че в принципите по чл. 4.1. от бонусната схема е предвидена цел за стимулиране на ръководството за постигане на възможно най-високи резултати. Изтъква се, че пред двете инстанции ответникът е въвел доводи, че ищецът е следвало да положи допълнителни усилия, за да обоснове получаване на бонус за добре свършена работа. Солидаризира се с приетото от въззивния съд, че промяната на контрола е осъществена по принудителен ред, тъй като дружеството не е могло да покрива задълженията си по кредит, което сочи, че не са реализирани заложените цели. Подчертава се, че самият ищец не е твърдял да е извършил качествено възложената работа, а е извеждал правото си на допълнително възнаграждение само от косвената промяна на контрола върху ответното дружество. Неоснователни били и оплакванията на касатора, че е налице положителна разлика между “оценката на капитала при изход” и “общата стойност на инвестицията” на акционерите. Счита се, че от въззивния съд не са допуснати твърдените от обжалващия съществени процесуални нарушения. Поддържат се направените в производството възражения и изложените доводи.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в законоустановения преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.

Апелативният съд, сезиран с жалба на ответника срещу първоинстанционното решение в уважителната част, е приел, че същото е валидно и в обжалваната част - допустимо. От фактическа страна е намерил, че страните не са спорили по релевантните за предмета на производството факти, установими и от анализа на приобщените писмени доказателства, вкл. служебно извършената справка по партидата на въззивното дружество. Ищецът и ответникът са се обвързали от мандатно правоотношение, основано на договор за управление от 01.07.2013 г., по силата на което Р. Й., в качеството му на член на УС на “БТК” ЕАД, е поел задължението да изпълнява длъжността “Главен юридически директор” на компанията за неопределен срок, срещу възнаграждение. Последното е уговорено в текстовете на чл. 7 – чл. 14 от договора, според които директорът е имал право на месечно брутно възнаграждение (чл. 7, ал. 1), допълнително такова, възлизащо на 50% от изплатеното за предходната календарна година брутно годишно възнаграждение, ако компанията изпълни приетия бюджет и бизнес план (чл. 11). В клаузата на чл. 12, ал. 1 е установено, че условие за предоставяне на допълнително възнаграждение е договорът да бъде в сила за срока, за който се отнася същото, а ако бъде прекратен по каквато и да е причина през съответния период - съразмерно със срока, в който той е бил в сила. В ал. 2 от същия член е предвидено правото на директора на допълнително възнаграждение при смяна на контрола върху компанията по време на действието му, като размерът на допълнителното възнаграждение се договаря между страните с анекс, какъвто е сключен на 16.06.2014 г. и според него в отношенията между страните ще се прилага бонусната схема – приложение № 1, която е одобрена с неприсъствено решение по протокол от 13.06.2014 г. на надзорния съвет на “БТК” ЕАД, по чието съдържание не се спори. Въззивният съд е отбелязал, че не е спорен и фактът, че на 30.08-31.08.2016 г. в резултат на международна тръжна процедура V. Telecom (L.) S.A. е придобило 100 % от капитала на INTER V I. S.a.r.l. (“ИнтерВ И.” С.а.р.л.), Л., което дружество е било едноличен собственик на капитала на “В. Телеком България” ООД, което пък от своя страна е било едноличен собственик на капитала на “БТК” ЕАД. Взел е предвид, че тази процедура е извършена по изпълнително дело, образувано за събиране на непогасени задължения на “ИнтерВ И.” С.а.р.л. и за удовлетворяване вземането на негов кредитор - VTB C., произтичащо от мостов заем от 06.11.2013 г. в размер на 150 000 000 евро. Не се спори и че с известие за прекратяване от 25.01.2017 г. - т.е. след датата на търга, връчено на същата дата, ответното дружество е прекратило договора за управление с ищеца, изпълнявал длъжността “Главен юридически директор”. В обжалваното решение е прието, че към датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция бонус, съобразно посоченото в бонусната схема и анекс № 1 към договора, не е изплащан на въззиваемия.

Решаващият състав на САС е посочил, че по спорния въпрос относно размера на бонуса пред първоинстанционния съд са допуснати и изслушани две съдебно-икономически експертизи (поради оспорването на първата), като въззивната инстанция е кредитирала като компетентно и безпристрастно изготвеното заключение на вещото лице С., което не е оспорено от страните. Според него, ако се приеме, че цената на извършеното придобиване на капитала на “ИнтерВ И.” С.а.р.л. от 330 млн. евро е оценката, при която е извършена промяна на контрола върху “БТК” ЕАД, съгласно дефиницията на “оценка на капитала при изход” в т.4.1. от бонусната схема, а изходната сума – инвестицията от 200 млн. евро, заедно с начислената лихва от 10% годишно за периода 09.11.2012 г. - 31.08.2016 г., то размерът на възнаграждението, дължимо на ищеца и определено на база 2 от 22 дяла (представляващи 10% от положителната разлика между цената и инвестицията с годишната лихва за горепосочения период), възлиза на 488 418,43 евро, а законната лихва върху същото за периода 15.09.2016 г. - 28.08.2019 г. е в размер на 146 254,19 евро. Вещото лице е извършило анализ на представените по делото годишни отчети за 2015 г. и 2016 г. и е установило външните задължения на “ИнтерВ И.” С.а.р.л. към 21.12.2015 г. и към 2016 г., основните от които са по мостов заем, предоставен от VTB C. на 06.11.2013 г. в размер 150 000 000 евро, като към 31.12.2015 г. задължението по заема възлиза на 177 556 477,45 евро, а към 30.08.2016 г. - на 192 011 819,42 евро, които са отписани след продажбата на капитала. При вариант, че от продажна цена от 300 000 000 евро се приспаднат задължения към заложния кредитор от 192 011 819,42 евро сумата, която остава за разпределяне, е отрицателна разлика от 138 285 802,02 евро. Вещото лице е дало заключение за пазарната оценка на капитала на “БТК” АД към 31.08.2016 г., според което при приета оценка на капитала при изхода 102 901 000 евро и инвестиция в размер 276 273 972,60 евро, то е налице отрицателна разлика от 173 372 972,60 евро, поради което въз основа на бонусната схемата не следва да се определя дължим бонус.

Въз основа на така установеното, въззивният съд е направил следните правни изводи:

Приел е, че предявеният иск намира основанието си в чл. 266, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 241, ал. 6 ТЗ, като дадената от първата инстанция правна квалификация по чл. 79, ал. 1 ЗЗД не е неправилна в степен на страните да са дадени неточни указания относно подлежащите на установяване факти.

Намерил е за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, че надзорният съвет няма компетентност да определя допълнителни годишни и/или резултатни възнаграждения на членовете на УС, тъй като това негово правомощие е нормативно закрепено в чл. 241, ал. 2 ТЗ, а правомощието на общото събрание по чл. 221, т. 5 ТЗ не се отнася до членовете на УС при двустепенна система за управление на акционерно дружество. Отхвърлени са като неоснователни и оплакванията за нищожност на клаузата, предвиждаща изплащане на допълнително възнаграждение по бонусната схема поради липса на основание, доколкото изпълнението на задълженията на директора по договора за управление винаги е с “грижата на добрия търговец” и за постигане на по-високи резултати, а и срещу предвиденото допълнително стимулиране за постигането им не стои нищо повече от това, което е включено в задълженията на всеки член на УС. За да се отговори на соченото оплакване, решаващият състав е тълкувал клаузите на анекса и бонусната схема, като на първо място е съобразил, че според общоизвестното значение понятието “бонус” представлява допълнително възнаграждение - парично или материално поощрение, надбавка, премия, в какъвто смисъл е употребено в случая. Отбелязал е, че са предвидени два вида бонуси (парични поощрения) - годишни (чл. 3.1 и чл. 3.2) за изпълнение на бюджета и съответно за изпълнение над бюджета, както и схема за стимулиране, базирана на дялове (чл. 4). Процесното допълнително възнаграждение попада в последната, като принципите и начина на разпределението му са уредени в чл. 4.1 и чл. 4.2. Според тълкуването на състава, плащането има характер на еднократен и допълнителен стимул за постигане на финансови резултати (печалби) от търговеца, по-високи от обичайните, и е предвидено за овъзмездяването на извънредните (допълнителни и отличаващи се от рутинните и традиционни) дейности от страна на изпълнителя по мандатното правоотношение по повод на конкретно събитие - промяна на контрола по отношение на дружеството. Това е така, защото процесното възнаграждение се отличава от бонусите, предвидени за изпълнение на бюджета или над бюджета, от една страна, а от друга - изрично е уговорено, че ще бъде платено само в случай на промяна на контрола. Следователно това допълнително възнаграждение се дължи за постигането на определен резултат, поради което е споделен доводът на въззивника, че е резултатно - дължи се само при промяна на контрола с постигане на целите, посочени в изр. 1 на чл. 4.1 от бонус схемата, а основанието, предпоставящо изплащането му, с оглед принципите и целите, е вложените допълнителни усилия и извършените допълнителни дейности, надхвърлящи обичайните, от страна на ръководния мениджмънт на дружеството, вследствие на които са постигнати високи резултати в тази хипотеза, вкл. с оглед интересите на акционерите. Въззивният съд е добавил, че на така направения извод съответства и заложената методика за изчисляване на възнаграждението - положителната разлика между оценката на капитала при изход и общата стойност на инвестицията на акционерите, т.е. резултатът в постигане на заложените цели следва винаги да е положителен. По тези мотиви и по аргумент от чл. 26, ал. 2, изр. посл. ЗЗД, според който основанието винаги се предполага, въззивната инстанция е счела, че в хода на производството не е оборена от въззивника законовата презумпция и възражението за нищожност е неоснователно.

Апелативният съд не е споделил и оплакването за осъществяване състава на чл. 40 ЗЗД - договаряне във вреда на представлявания, доколкото процесните договор за управление в чл. 12, ал. 2, анекс № 1 към него, вкл. бонус схемата, не установяват наличието на това основание за относителна недействителност спрямо представлявания.

Въззивният съд е намерил твърдението на ищеца, че единствената предпоставка за възникване на вземането му за допълнително възнаграждение при смяна на контрола е настъпването на този факт, за неадекватно на установената действителна воля на страните при тълкуване нормите на договора, анекса и бонус схемата, както и за подменящо съдържанието на уговорените задължения. Подчертал е, че ако те имат вложеното от ищеца съдържание, би следвало да се приеме за състоятелно правоизключващото възражение на въззивника, че уговорката за заплащане на допълнително възнаграждение като процесното е нищожна поради липса на основание, защото на практика такова би се дължало при простото настъпване на определен факт (събитие), без значение какви са причините за това - т.е. при ирелевантност на поведението на членовете на УС на дружеството, в частност на ищеца, което се равнява на липса на насрещна престация. Ето защо е прието, че осъществяването на промяната на контрола върху “БТК” АД в отсъствие на която и да е от другите посочени в анекса и бонус схемата предпоставки не може да обоснове основателност на претенцията.

При изследване на елементите от фактическия състав на иска, въззивната инстанция е съобразила, че страните не спорят, а е и установено от приобщените по делото доказателства, че промяната върху контрола на акциите на дружеството въззивник, настъпила в края на м.август 2016 г., е косвена - опосредена от промяната в собствеността на акциите, осъществена три нива над “БТК” АД, без да е повлияла върху собствеността на акциите на това дружество, а по партидата му в търговския регистър няма вписване на промяна в този смисъл. Доколкото анекс № 1 и бонус-схемата не детайлизират начина на промяна на контрола, залегнал като условие за изплащане на процесното допълнително възнаграждение, е направил извод, че и косвената промяна следва да се приеме като изпълнение на първото условие от фактическия състав.

Решаващият състав е преценил, че косвената промяна на контрола върху “БТК” ЕАД не е настъпила в резултат от работата и усилията на висшия мениджмънт на това дружество, които да са довели до постигнати по-високи от обичайните икономически резултати за същото. Горното заключение се налага, предвид че твърдения за осъществяването на тези предпоставки не са изложени от ищеца въззиваем, респ. доказателства не са ангажирани, а същият е поддържал в хода на процеса, че според съдържанието на уговореното между страните единствено фактът на косвената промяна на контрола върху дружеството, чийто член на УС е бил, е необходимата предпоставка за възникване на вземането му към ответника въззивник за допълнително възнаграждение. На второ място, апелативният съд е изтъкнал, че по делото безсъмнено е установено, че косвената промяна на контрола е станала принудително - чрез търг, проведен по изпълнително дело, инициирано от кредитор на “ИнтерВ И.” С.а.р.л., като с част от платената цена за акциите е погасено вземането на този кредитор. Развил е съображения, че последният факт на самостоятелно основание сочи на отсъствие на предпоставките за възникване вземането на ищеца за процесното допълнително възнаграждение, защото провеждането на принудително изпълнение за събиране на паричен дълг налага дружеството длъжник да не е в състояние да го плати, т.е. управленският му апарат да не е предприел онези необходими действия, които да доведат до положителни финансови резултати от дейността му. Дори това да се отнася до управленския апарат на “ИнтерВ И.” С.а.р.л., установяването на факта, че промяната на контрола по отношение на “БТК” ЕАД не се дължи на поведението на страните по делото, а на трети за спора лица, е достатъчно да обоснове отхвърляне на иска. Това е така, защото тези предпоставки касаят поведението на самото дружество и персонално членовете на управителния му съвет, а не на трети за спора лица.

Въззивният съд е счел, че посоченият извод се отнася и до методиката на изчисляване на уговореното възнаграждение при промяна на контрола, която е определила за релевантен капитала на самата компания при изход (оценката, при която се извършва промяна на контрола върху компанията), а не на друго дружество от холдинга. Изложил е допълнителни аргументи, че дори и да бъде споделено поддържаното от ищеца, релевантна за методиката за изчисление на процесното възнаграждение би се явила оценката на капитала на третото за спора лице – “ИнтерВ И.” С.а.р.л., чийто акции са били предмет на сделката за покупко-продажба. Според заключението на вещото лице С., което не се е оспорило от страните, към 31.08.2016 г. тази оценка е отрицателна величина от 173 372 972,60 евро. При тези данни и с оглед уговорения метод за изчисляване на вземането за допълнително възнаграждение - при положителна разлика между оценката на капитала при изход и общата стойност на инвестицията на акционерите, въззивният съд е формирал извод, че в случая такова не се дължи. В този смисъл не е споделил мотивите на първата инстанция, че цената, която В. Телеком Л. е платило за придобиване на 100% от акциите на “ИнтерВ И.” С.а.р.л., представлява оценката, при която е извършена промяната на контрола върху “БТК” АД, като се е аргументирал, че същата не е платена от В. Телеком Л. за придобиване на акциите на “БТК” АД, а на трето за спора лице - макар опосреден (посредством “В. Телеком България” ООД) едноличен собственик на капитала му, както и че с част от нея в размер на 192 011 819,42 евро е погасено съществуващо кредитно задължение на “ИнтерВ И.” С.а.р.л.

По тези мотиви въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в обжалваната уважителна част и е отхвърлил предявените искове.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от поддържаните от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпросът следва да е решен в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция, както и с практиката на ВКС. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, както е разяснено в т.4 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Поставеният от касатора първи въпрос не е коректно зададен. От обжалващия не се сочи да е приложено диспозитивно правило от договор за изработка в отклонение от изложените от ищеца обстоятелства и подлежащите на установяване факти. Релевираните от него доводи представляват оплаквания срещу приетата от въззивната инстанция правна квалификация на иска, без да се отчитат мотивите в атакуваното решение, че дадената от първата инстанция по чл. 79, ал. 1 ЗЗД не е неправилна в степен на страните да са дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. В случая въззивната инстанция не е разглеждала въпроса за получаване от директора в търговско дружество на каквото и да е възнаграждение (месечно, годишно), а единствено на т.нар. “бонус”, дължим еднократно при определени предпоставки. Следва да се отбележи и че характерът на облигационната връзка се определя не от наименованието на договора – такъв за управление, а от съдържанието на уговорките между страните, което изискват обследване на конкретни обстоятелства по делото – релевираното съглашение от 01.07.2013 г., анекса от 16.06.2014 г. към него и бонусната схема, за да се отговори дали се прилагат правилата за изработка за възникване правото на директора за получаване на възнаграждение. Това излиза извън предметния обхват на селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. С оглед на горното така формулираният въпрос няма характер на правно питане по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от горецитираното Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и не покрива общото основание за достъп до касационен контрол. При тези данни остава безпредметно обсъждането на визирания от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставените от страната втори и трети въпрос касаят приложението на чл. 20 ЗЗД относно тълкуването от съда на сключен между страните договор и неговите клаузи. Така обобщени същите са материалноправни и покриват общото селективно изискване за правно питане по смисъла на чл.280, ал. 1 ГПК, тъй като са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция. В трайната практика на касационната инстанция, намерила израз в цитираните от касатора решения (с изключение на решение № 109/13.07.2016 г. на ВКС, което е неотносимо към поставения въпрос), както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 60079/19.01.2022 г. по т.д. № 105/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 50/30.07.2019 г. по т.д. № 1883/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 52/10.06.2020 г. по т.д. № 920/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о.), се приема, че при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл. 20 от ЗЗД критерии – при тълкуването да се търси действителната обща воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността; да се изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата такава, като не може да подменя нейното съдържание. При наличие на цитираната по-горе практика на касационната инстанция и липса на обосновка за нейното осъвременяване, отсъства основание за допускане на касационно обжалване по втория въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В случая с цел изясняване на действително вложената воля в договорните клаузи за определяне и изплащане на допълнителното еднократно възнаграждение на члена на ръководния състав на ответното дружество, въззивният съд е обследвал и тълкувал спорните уговорки, като е взел предвид общоизвестното значение на думата “бонус”, в който смисъл е приел, че е употребено в процесното съглашение. Преценил е съгласно разпоредбите на бонусната схема вр. с чл. 1 от анекс № 1, че допълнителното възнаграждение при промяна на контрола е самостоятелно такова, чийто принципи/цели са дефинирани като “стимулиране на ръководството за постигане на възможно по-високи резултати и съобразяване на интересите на ръководството с интересите на акционерите” (чл. 4.1). Според тълкуването на въззивния състав, така детайлизирано от уговорките между страните, плащането има характер на еднократен и допълнителен стимул за постигане на финансови резултати (печалби) от търговеца, по-високи от обичайните, и е предвидено за овъзмездяването на извънредните (допълнителни и отличаващи се от рутинните и традиционни) дейности от страна на изпълнителя по мандатното правоотношение по повод на конкретно събитие - промяна на контрола по отношение на дружеството. Това е така, защото допълнителното възнаграждение се отличава от бонусите, предвидени за изпълнение на бюджета или над бюджета, от една страна, а от друга - изрично е посочено, че ще бъде платено само в случай на промяна на контрола. На този извод съответства и заложената методика за изчисляване на възнаграждението - положителната разлика между оценката на капитала при изход и общата стойност на инвестицията на акционерите (дефинирани съответно), т.е. резултатът в преследване и постигане на заложените цели следва винаги да е положителен. Съдържащите се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК аргументи на касатора срещу възприетото от въззивната инстанция разрешение касаят спора по същество и представляват оплаквания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Ето защо, по отношение на така формулираните два въпроса не може да бъде обоснован факултативен достъп до касация на визираното от обжалващата страна допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Четвъртото и петото питане са израз на оплакванията на касатора, че въззивният съд е разгледал “непосочени от страните” твърдения и е обосновал решението си с “недоказване на факти, които не са релевирани по делото”, както и че с въззивното решение е възложена на страната доказателствената тежест за правнорелевантен факт, без предварително да уведоми страните и да им даде възможност за ангажиране на доказателства. В цитираната от страната практика на касационната инстанция, както и в решение № 21/25.02.2015 г. по т.д. № 412/2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 292/16.10.2018 г. по т.д. № 3148/2017 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 50056/12.05.2023 г. по гр.д. № 1116/2022 г. на ВКС, IV г.о., се приема, че при изграждане на своите фактически и правни изводи съдът е ограничен от исканията и възраженията на страните и от събраните за установяването им доказателства по делото. Позоваването от страна на съда на факти, които не са предмет на спора, е нарушение на принципа на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 ГПК. Съгласно задължителните постановки в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при въведени с въззивната жалба оплаквания за допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада или при констатирана неправилна правна квалификация, вследствие на което на страните са дадени неточни указания, въззивният съд дължи даване на указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция. В случая решаващите изводи на въззивната инстанция не са свързани с преценка като неустановени на отделни факти по делото, а са предпоставени от извършеното тълкуване на посочените от ищеца и спорни между страните договорни клаузи, в които е уговорено заплащането на допълнително възнаграждение на директор на ответното дружество. При прилагането на правилата на чл. 20 ЗЗД, въззивният съд е тълкувал и изяснил действителната обща воля на страните, вложена в смисъла на тези договорки и обусловена от правната симетрия в двустранните договорни правоотношения. Следва да се отбележи, че още в исковата молба и в хода на производството ищецът е поддържал основната си теза, че предпоставката за изплащане на бонуса при смяна на контрола е настъпването на този факт, което е счетено от апелативния съд за несъответно на действителната обща воля на страните при тълкуване на договореностите между тях и за подменящо съдържанието на уговорените задължения. Самият ищец в исковата молба е посочил корелативната обвързаност на получаването на бонусното възнаграждение с положителната разлика, дефинирана като “показател за определяне на развитието на БТК”, т.е. вследствие дейността по процесния договор да се постигнат по-високи резултати от българското дружество. Следователно не може да се обосноват релевираните аргументи за непосочени от страните твърдения, на които се е позовал въззивният съд. Във въззивното производство не са били заявени оплаквания и доводи за неразпределена от първоинстанционния съд доказателствена тежест за конкретни правнорелевантни факти, нито са направени от страните доказателствени искания. При това положение, макар тези два въпроса да удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, не покриват соченото от касатора допълнително основание по т. 1 на същата разпоредба за допускане на касационно обжалване.

Поставеният от обжалващата страна шести въпрос, който е процесуалноправен и отговаря на общата селективна предпоставка, също не може да обуслови осъществяване на касационна проверка в поддържаната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Касателно правомощията на въззивната инстанция е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, обективирана в цитираните от страната решения и множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о.). Приема се, че при постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти.

Доводите на касатора за допуснато от апелативния съд отклонение от задължителната и константна практика на касацията не могат да бъдат споделени. В обжалваното решение въззивния съд, съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, е очертал спорните по делото въпроси и е преценил приетите за относими факти, доказателства и доводи на страните. Изложил е подробни мотиви по въведените с въззивната жалба оплаквания. Обсъдил е заключенията на вещите лица и е кредитирал “като компетентно и безпристрастно изготвена втората от експертизите - на вещото лице М. С., която и не се е оспорила от страните”. Във връзка с посоченото in fine касаторът аргументира поставеното процесуалноправно питане с това, че с молба от 25.09.2023 г. е оспорил пред първата инстанция заключението на експерта, което не е разгледано от апелативния съд. Подобни доводи пред въззивната инстанция не са излагани. В подадения от Р. Й. отговор на въззивната жалба неколкократно е изтъкнато обсъждането от първата инстанция на заключението на вещото лице М. С., както и са споделени изводите на съда за неговото кредитиране. При така изразеното становище в отговора на въззивната жалба и с оглед липсата на решителност на този мотив за крайния изход на спора, не може да се обоснове допуск до касация по така формулираното питане. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че, за да отхвърли иска, въззивният съд, след подробен анализ на събрания по делото доказателствен материал, е извел четири групи решаващи мотиви – първо, фактът на косвената промяна на контрола върху дъщерното дружество “БТК” ЕАД (“Виваком България” ЕАД), чрез промяната в собствеността на акциите на “ИнтерВ И.” С.а.р.л., което е едноличен собственик на капитала на едноличния собственик на “БТК” АД, не е настъпила в резултат от работата и усилията на висшия мениджмънт на последното дружество, вкл. на ищеца, с които да са достигнати по-високи от обичайните икономически резултати за компанията; второ, след като така посочената косвена промяна на контрола върху ответното дружество е настъпила принудително - чрез търг, проведен по изпълнително дело, инициирано от кредитор на “ИнтерВ И.” С.а.р.л., то същото не е било в състояние да плати свое задължение, т.е. управленският му апарат не е предприел необходими действия, които да доведат до положителни финансови резултати; трето, ако се счете, че горният извод касае само управленският апарат на чуждестранното дружество, то промяната на контрола на “БТК” АД не се дължи на поведението на страните по делото, а на трети лица, с които липсват подобни договорености; четвърто, с оглед уговорения метод за изчисляване на допълнителното възнаграждение, такова не се дължи, тъй като в случая към 31.08.2016 г. (датата на косвената промяна на контрола) разликата между оценката на капитала при изход и общата стойност на инвестицията на акционерите е отрицателна величина. При това положение се изключва преценка за осъществяване на касационен контрол на поддържаната от страната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За изчерпателност на изложението следва да се отбележи, че цитираните от касатора определения, постановени по реда на чл. 288 ГПК, не дават разрешение на конкретен правен спор чрез прилагане на правна норма, поради което не могат да послужат за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира достъп до касационна проверка поради “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Така соченият порок следва да е толкова съществен, че да може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на обжалваното решение, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива аргументи не са развити от касатора, а въведените представляват оплаквания за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК и са израз на доводите на страната във връзка с конкретните поставени въпроси в хипотезата на чл.280, ал. 1 ГПК, по отношение на които са изложени съображения по-горе при обсъждане на тези питания. Поради това не може да се обоснове наличие на визираното от страната основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

При тези данни настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,