Определение № 2874 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4199/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 785 от 12.06.2023г. постановено по гр.д. № 3155/2022г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 262225/05.07.2022 г. по гр.д. № 3820/2020г. на Софийски градски съд за осъждане на Столична община на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на Е. Б. Й. сумата 30 000лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата 569,98лв. обезщетение за имуществени вреди, представляващи разходи за медицински услуги и изделия, които вреди са причинени от бездействието на ответника да поддържа общинските пътища-тротоари, да обезопаси и премахне възникналите препятствия по тях, поради което на 30.11.2019г., около 21.00ч. в гр.София, по ул. „5030-та“, с посока от бл. 22 към бл. 23, пред портала за автомобили на Пощенска станция 1592, при опит да пресече улицата ищцата е пропаднала с десния си крак в необезопасена шахта за отводняване, чиито бетонен капак бил частично разрушен и от него стърчали арматурни елементи, загубила равновесие и паднала напред, върху дясното си коляно, в резултат на което получила „закрито счупване на дясното колянно капаче“, ведно със законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди считано от 30.11.2019г. - датата на увреждането, а върху обезщетението за имуществени вреди считано от 08.05.2020г. - датата на предявяване на иска, до окончателното им изплащане. Касационната жалба е подадена от ответника Столична община чрез пълномощника юрисконсулт Т. С.. Изложени са съображения за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните правни въпроси: 1/ какви са критериите и обстоятелствата, които съдът следва да прецени при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане; следва ли съдът да разгледа в мотивите на решението всички критерии за определяне на обезщетение за неимуществени вреди, посочени в т. 11 от ППВС 4/1968 г.; 2/ при определяне на размера на неимуществените вреди, причинени от непозволено увреждане, следва ли съдът да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и следва ли в мотивите на решението съдът да посочи значението им за конкретния определен размер на обезщетението; 3/ следва ли обезщетението за неимуществени вреди да е съобразено с икономическите условия в страната; длъжен ли е съдът да изследва в мотивите си тези условия и да посочи значението им за конкретно определения размер на обезщетението; липсата на мотиви в съдебното решение относно това дали и как обезщетението за неимуществени вреди е съобразено с икономическите условия, води ли до неговата неправилност. Според касатора тези въпроси са разрешени в противоречие с т. 11 на ППВС № 4/1968г. Ответницата Е. Б. Й. поддържа в писмения си отговор, изготвен от адв. А. В., че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че на 30.11.2019г. около 21.00часа в гр. София, по ул. „5030-та“, с посока от бл. 22 към бл. 23, пред портала за автомобили на Пощенска станция 1592, при опит да пресече улицата ищцата пропаднала в необезопасена шахта за отводняване, в резултат на което получила закрито счупване на дясното колянно капаче. Непосредствено след инцидента тя е получила спешна помощ, след което е била насочена за оперативно лечение; оперирана е на 01.12.2019г. като е извършено открито наместване на костните фрагменти на счупеното колянно капаче и стабилизация на фрактурата чрез метална остеосинтеза; временно била поставена колянна ортеза за обездвижване на дясна колянна става; изписана е от болницата на 04.12.2019г. с предписано амбулаторно лечение и назначени контролни прегледи и антитромботична терапия. След сваляне на ортезата ищцата провела рехабилитация. В първите два месеца тя не е можела да извършва флексионни движения с дясната колянна става. Затова е провеждана рехабилитация на съседните на фрактурата стави. Усилена рехабилитация е започнала в началото на третия месец от деня на злополуката. Лечебният и възстановителен период е приключил за 3 месеца. През този период пострадалата търпяла болки и страдания, като най-интензивни те били през първите 2-3 седмици, непосредствено след злополуката и по време на началната рехабилитация на дясна колянна става. Извън посочените периоди се проявявали периодични болки в дясното коляно при преумора или рязка промяна на времето, които са се повлиявали от аналгетици. Същата е имала затруднения при придвижването си и е ползвала патерици. Към момента счупеното коляно е зараснало, но не е свалена металната остеосинтеза, движенията са в норма, като след изваждане на остеосинтезата те ще бъдат в пълен обем. Тези обстоятелства са установени от медицинската експертиза. Според вещото лице установеното при ищцата „закрито счупване на дясното колянно капаче“ е често срещана в ортопедичната практика травма при пешеходци след спонтанно падане. Експертът потвърждава, че получената фрактура е в пряка причинна връзка с описания механизъм на претърпяната пътна злополука на 30.11.2019г. Приетата техническа експертиза установява, че ул.„5030-та“ в отсечката между бл. 22 и 23 и района на пощенска станция 1592 обслужва междублоково пространство, с характер на второстепенна улица. Капакът на шахтата за отводняване в района на местонастъпването не се намира на пешеходна пътека. В момента на извършения от вещото лице оглед на 12.09.2021г. капакът /решетка/ на чугунената отводнителна шахта и на втората такава на улицата са подменени с нови, изпълнени от армиран бетон. Настъпването на инцидента и последиците от него са установени въз основа на показанията на свидетелите М. К. - син на ищцата и на Д. К. - фактически съпруг на ищцата. След обаждане от ищцата по телефона свидетелят М. К. я намерил паднала и заклещена в отводнителна шахта; кракът й бил вътре в шахтата, която била квадратна, за събиране на дъждовна вода, около 40/40см и дълбока около метър; капакът бил разбит и от нея стърчали арматурни железа. На мястото нямало обозначителни знаци или предупредителни сигнали. Свидетелят сочи, че след като я извадил от шахтата майка му не можела да стъпва на ударения крак и да го движи, изпитвала много силна болка, поради което потърсили медицинска помощ. Двамата свидетели установяват, че след болничния престой ищцата около три месеца се придвижвала с патерици; имала нужда от помощ; не можела да отиде до тоалетна сама; обслужвали я синовете й и съпруга й; тя сама си слагала инжекциите против съсирване на кръвта. Започнала да работи от дома си на компютър, а по-късно се върнала на работа с патериците. Към момента има проблем с походката и свиването на коляното. Болките били най-силни след счупването. Ищцата изпълнявала всички лекарски предписания и ходела на рехабилитация. Показанията на свидетеля П. Г., служител при ответника, който твърди, че към 30.11.2019г. капакът на шахтата бил здрав и няма как да е стърчала арматура, съдът не е кредитирал. Свидетелят пряко отговаря за поддържането на пътната инфраструктура в общината, поради което е заинтересован. При тези доказателства въззивният съд е приел, че е налице основание за ангажиране отговорност на ответника Столична община, тъй като инцидентът е настъпил на общински път, който е публична общинска собственост и задължението да го поддържа е на общината. Тъй като това задължение не е било изпълнено и от това са произтекли вреди, то общината носи отговорността за причинените вреди от бездействието на служителите си. Възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата поради нарушаване чл. 113 ЗДвП - пресичане на пътя на неопределено за целта място, първоинстанционният съд е приел за неоснователно, а въззивният съд не е излагал съображения по него. Вземайки предвид характера и местоположението на травматичните увреждания, продължителността на лечението и сегашното състояние на ищцата съдът е приел, че дължимо обезщетение за неимуществени вреди правилно е определено от първоинстанционния съд на 30 000 лв. по отношение на имуществените вреди е приел, че искът е основателен за 569,98 лв., представляваща разходи за медицински услуги и изделия. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК настоящият състав счита, че такива не са налице. И трите формулирани правни въпроса касаят приложението на чл. 52 ЗЗД при формиране на преценката за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Наведените в жалбата и в изложението оплаквания са, че въззивният съд не е отчел правилно всички обстоятелства по делото, а именно: непродължителния период, в който болките, които е изпитвала ищцата са били най-интензивни, както и сравнително краткия период на възстановяване, който е и пряко обвързан с краткия период, през който лицето е срещало затруднения да се обслужва само. Твърди се, че липсват мотиви, отнасящи се за трудовата заетост на ищцата предвид обстоятелството, че ищцата се е върнала на работа кратко време след инцидента и претърпяното увреждане не се е отразило по траен начин на трудовата й заетост. Твърди се липса на мотиви и за това дали размерът на обезщетението е съобразен с икономическите условия в страната. Изтъква се противоречие с практиката по Решение № 266379 от 03.11.2021г. по гр.д. № 855/2021г. на Софийски градски съд, Решение № 60 от 10.06.2020г. по гр.д.№ 691/2019г. на ВКС, II т.о. Застъпената от касатора теза е, че с двете решения са присъдени по-ниски размери на обезщетения за неимуществени вреди за увреждания, които са сходни и по-тежки от настоящето. Визира се и отклонение от указанията в т. ІІ на Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС. Според настоящия състав такова противоречие не се открива. Противоречието с практиката като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК визира практика на Върховния касационен съд. Затова противоречие с решение на Софийски градски съд не би могло да предизвика достъп до касационен контрол. Трайно възприето и провеждано в практиката /Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС, Решение № 476 от 27.01.2016 г. по гр. д. № 3281/2015 г., ІV гр. о., решение № 83 от 21.10.2020г. по т. д. № 1664/2019 г., І т.о., решение № 106 от 13.10.2020г. по т.д. № 1931/2019 г., ІІ т. о., решение № 56 от 17.08.2020 г. по т.д. № 1548/2019 г., ІІ т. о., решение № 63 от 28.07.2020 г. по т. д. № 2086/2019г., ІІ т.о., решение № 62 от 24.07.2020г. по т.д. № 777/2019 г., ІІ т. о., решение № 196 от 3.02.2021 г. по гр. д. № 925/2020 г., ІV г.о., решение № 96 от 25.11.2020 г. по т.д. № 1881/2019 г., ІІ т. о./ е разбирането, че принципът за справедливост, посочен в чл. 52 ЗЗД, изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства, а именно: характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които то е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, включително козметични и други външни дефекти, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др. Така че, определеното „по справедливост” обезщетение не е абстрактно, а трябва да почива на анализа на конкретните факти по делото. Софийският апелативен съд при определяне на дължимото обезщетение по настоящето дело не се е отклонил от горните принципни постановки. Той е отчел значимите и конкретно установени по делото обстоятелства, които влияят на размера на обезщетението, а именно: видът на травмата, болките при настъпването й, периодът за възстановяване, степента на причинените неудобства по време на това възстановяване, възрастта на пострадалата. По този начин са спазени указанията в ППВС № 4/1968 г. за преценка на всички конкретни обстоятелства, релевантни за размера на обезщетението. Вярно е, че съдът не е излагал изрични съображения за икономическите условия в страната, но това не се е налагало. Такава необходимост има когато е изминал твърде дълъг период от време между датата на увреждането и присъждането на обезщетението, а в случая това не е така. Според практиката отчитането на обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането е от значение, тъй като тя е в основата на непрекъснатото осъвременяване на нивата на застрахователното покритие по застраховка “Гражданска отговорност“ (Решение № 50041 от 07.07.2023г. по т.д. № 915:2022г. на ІІ т.о., Решение № 50049 от 17.08.2023г. по т.д. № 1015/2022г. на ІІ т.о.). В настоящата хипотеза претенцията не е за застрахователно обезщетение, а и както бе посочено моментът на увреждането не е твърде отдалечен от настоящия момент. Що се отнася до установеното, че ищцата сравнително скоро след травмата се е върнала на работа, това обстоятелство е изрично посочено от съда и е взето предвид. Следва да се държи сметка, че според свидетелите ищцата била принудена да се върне на работа след три месеца поради особеностите на служебните си задължения, но е ходила на работа с патерици, изкачвала е стълби, което всъщност сочи на допълнителни неудобства и натоварвания, които не обуславят намаляване на обезщетението. Посоченото от касатора решение по т.д.№ 691/2019г. на Върховния касационен съд, II т.о. действително касае присъждане на обезщетение за подобно травматично увреждане, но за събитие, настъпило значително по-рано във времето - през 2016г., като е присъдено обезщетение от 20 000 лв. Практиката на съдилищата по сходни казуси може да служи само като ориентир, но определящо значение по всеки отделен спор имат конкретните установени и доказани в процеса факти и обстоятелства; те са обективните характеристики, на базата на които принципът на справедливостта се прилага и намира израз в присъждане на еквивалентно парично обезщетение. Предвид изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване. Ответницата Е. Б. Й. има право да получи направените разноски в касационното производство, които са 1000лв. за адвокатско възнаграждение. От страна на жалбоподателя е заявено в жалбата принципно възражение за прекомерност, ако заплатеното възнаграждение надхвърля минималния размер по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая възнаграждението е под минимума по чл. 9, ал.2 от Наредбата, поради което намаляване поради прекомерност не следва да се извършва. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.