Определение № 60576 от 05.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 767/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Д. М., със съдебен адрес – [населено място], подадена от назначения му особен представител адвокат И. Ю., против въззивно решение № 12464 от 07.12.2020 г. по в.гр.д. № 1038/2020 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 20.01.2020 г. по гр. дело № 6810/2019 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу А. Л. З., [населено място], иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за 200 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че в брой 186 от 12 юли 2005 г. на вестник „Труд“, на стр.13, е публикуван материал с основно заглавие „Крокодилите мотористи“ и заглавие с по-дребен шрифт над основното „Прокуратурата внесе обвинителен акт за пътни грабежи“. Цитиран е „шефът на Магистрална полиция в РДВР“, който е заявил: „Престъпната група на Крокодилите беше разкрита с усилията на няколко регионални дирекции на вътрешните работи“. Извън директните цитати процесната публикация представлява разказ за това, как ищецът и неговият брат, преоблечени като полицаи, са спрели на магистрала „Хемус“ автомобил с двама чужденци, завързали ги и ги ограбили. Описани са и действията на полицията по преследването им, както и раняването на един полицай. Братята са наричани „К.“ и „Г.“. Изрично е записано, че „Това посочва обвинителният акт, който прокурорът Б.С. е внесъл в съда“. Ищецът твърди, че изнесеното от ответницата като журналист във вестник „Труд“ представлява „организирана тежка клеветническа кампания“. От изложеното в исковата молба може да се направи извод, че се е почувствал и обиден от това, че е бил наречен „крокодил“. Обидата и клеветата са термини от наказателното право, но същите представляват и деликт по смисъла на гражданското. А при деликт, на увреденото лице се дължи обезщетение за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди, когато те са резултат от противоправното поведение на причинителя на вредата. Ищецът е имал негативни преживявания. Както обидата, така и клеветата засягат достойнството и доброто име на пострадалия и при нанасяне на неимуществени вреди, последните подлежат на обезщетяване. При обидата деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения и други, които по своето съдържание засягат честта и достойнството на адресата на същата информация и се обективират с такава цел. При клеветата не се дава личностна оценка на пострадалия, а се разпространяват позорни обстоятелства за честта му, които не са истински или му се преписва престъпление, което не е извършил. В българското право клеветата е противоправно деяние и може да се изразява в две форми – разгласяване на несъществуващо позорно обстоятелство или приписване на неизвършено престъпление /чл.147, ал.1 НК/. При първата форма трябва да е налице довеждане до знанието на трето лице на твърдение за съществуването на определен факт, свързан от дееца с личността на пострадалия, който е от естество да накърни неговото добро име в обществото. Твърдението трябва да е ясно и да изразява несъмнено знание за съдържащите се в него факти. При втората форма на клеветата деецът твърди пред трето лице, че увреденият е извършил някакво конкретно престъпление, което той в действителност не е извършил. В случая обаче изложеното от ответницата не представлява нейно лично твърдение, че ищецът е престъпник, че е извършил в съучастие с други лица грабеж. Целият материал представлява художествен преразказ на обвиненията, които държавни органи – полиция и прокуратура, са предявили срещу ищеца и другите лица. Цитирани са представител на полицията и внесеният обвинителен акт от прокурор. Не може да се приеме, че е противоправно поведението на журналист, който изнася в достъпна за читателите форма данни, получени от компетентни органи по разследването – и то при образувано наказателно производство. Поради това не може да се приеме за доказано, че процесната публикация има клеветнически характер. Що се отнася до обидното според ищеца название „крокодил“, то също представлява възпроизвеждане на казаното от представителя на полицията. Освен това искът с правно основание чл.45 ЗЗД е и погасен по давност. Съгласно чл.110 от ЗЗД, с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. А съгласно чл.114, ал.3 от ЗЗД, за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца – в случая, от публикуването на материала с автор ответницата. Публикацията е с дата 12.07.2005 г., а исковата молба е постъпила в съда на 23.05.2019 г. Твърдението на процесуалния представител на ищеца, че искът не е погасен по давност, тъй като ищецът продължава да търпи вреди от тази публикация, не намира опора в закона. Касаторът счита решението за неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В представеното към касационната жалба изложение се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответницата по касационната жалба А. Л. З., [населено място], оспорва жалбата. Не претендира деловодни разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 12464 от 07.12.2020 г. по в.гр.д. № 1038/2020 г. на Софийския апелативен съд. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. В случая обаче не са повдигнати никакви въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение