Определение № 368 от 27.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4742/2025 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от Б. В. Ш., чрез адвокат Б. Д., срещу определение №733/23.10.2025г. по в.ч.гр.д. № 583/2025г. на Апелативен съд – Варна. В жалбата са изложени твърдения за неправилност на определението, което прегражда правилния ход на делото. Отправено е искане за неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът Е. Д. Г. не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото е направено искане за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК поради противоречие на определението с ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС и решение №15 по конституционно дело №10/2018г. на Конституционен съд на Република България. Изложено е още, че поставеният пред ВКС въпрос е: Допустим ли е за разглеждане от ВОС, този установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл.26, ал.2, предл.3 от ЗЗД, между едни и същи страни в гражданския процес за прогласяване нищожността на договор за доброволна делна (ad hoc) на недвижим имот поради неспазване на предписаната от закона форма – нотариален акт. Направено е искане за допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на определението на въззивния съд в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: С обжалваното определение въззивният съд потвърдил определението на първостепенния съд за прекратяване на производството по делото като недопустимо. За да постанови този резултат съдът приел, че делото е образувано по предявен иск иск от Б. В. Ш. против Е. Д. Г. за прогласяване нищожност поради неспазване на предписана от закона форма на договор за доброволна делба от .....г на недвижими имоти, представляващ ПИ № ... с площ от 657кв.м., и ПИ № ... с площ 597кв.м., двата находящи се в [населено място] м. „Св. Н.“, [улица], на основание чл.26 ал.2 предл.3 от ЗЗД. Въззивният съд посочил, че ищецът навел твърдения в исковата молба, че покойната му майка К. Б. Ш. била едноличен собственик на двата имота, придобити по наследяване, съдебна делба и давност след смъртта на нейния съпруг и негов баща. Посочил, че поради незнание и неправилни указания двамата сключили договор за доброволна делба на имотите, който е нищожен, тъй като с него се прехвърлят вещни права, а не се извършва делба между съсобственици, за която била предвидена облекчената форма по чл.35 ал.1 ЗС. При преценка допустимостта на предявения иск въззивният съд съобразил влязлото в сила решение между същите страни по гр.д. № 3052/2021г. на Окръжен съд – Варна. Посочил, че с постановеното по него решение на ВКС по гр.д.№ 4556/2023г. е оставено в сила решението на Апелативен съд – Варна и потвърденото с него решение на Окръжен съд – Варна в частта, с която е отхвърлен предявеният от К. Ш. против Б. Ш., при участието на ТЛП на страната на ответника Е. Д. Г., иск за прогласяване нищожността на договора за доброволна делба от ...г, сключен между първите двама поради симулативност (привидност), като прикриващ договор за дарение, и евентуално – за продажба, за която липсва предписаната форма, на основание чл.26, ал.2 изр.1, предл.5 вр. предл.3 и чл.17, ал.1 ЗЗД. Посочил, че решението на апелативния съд в останалата му част за отхвърляне на предявения от К. Ш. иск за прогласяване нищожността на същия договор поради липсата на форма, за която самата ищца е знаела, на основание чл.26 ал.2 предл.3 ЗЗД е обезсилено, тъй като съдът не е бил сезиран надлежно с такъв иск – същият бил оттеглен с молба вх.№ 1252/18.01.2022г. Изложените от ищеца твърдения по предявения иск се свеждали до следното: процесните имоти, предмет на договора за делба, били изцяло собственост на ищцата, поради което ответникът Б. Ш., неин син, нямал качеството на съделител. Ищцата имала желание да прехвърли част от имота на сина си и при сключване на договора страните знаели, че между тях не съществува съсобственост, но служителите в кантората на нотариуса, при който бил изповядан договорът, ги посъветвали да направят доброволна делба на имота, защото било най-евтино. След сключване на договора за доброволна делба, не било извършено плащане на договореното уравнение на дяловете от 25 000лв. Съдът констатирал, че в исковата молба, въз основа на която било образувано прекратеното от първостепенния съд производство, ищецът Б. Ш., като наследник на починалата си майка К. Ш., по предявения от него иск за нищожност на същия договор за доброволна делба от 11.04.2005г., навел следните фактически твърдения: К. Ш. и Б. Ш. сключили договора за доброволна делба, макар неговата майка да знаела, че била изключителен собственик на имотите. Сделката била опорочена поради участие в нея на лице, което не притежавало вещни права върху имотите, предмет на същата, като прехвърлянето на вещни права следвало да се извърши в предписаната от закона нотариална форма. Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд направил извод, че твърдението за нищожност поради липса на форма не е насочено към оспорения договор за доброволна делба, тъй като същият не страда от такъв порок. Приел, че изложените от страната обстоятелства сочат или на порок във волята на прехвърлителката К. Ш., чието намерение било да се разпореди с процесните имоти в полза на сина си чрез дарение или продажба, или във формата на сделката, която не е била обективирана в правния мир, т.е. прикрита сделка във вид на дарение или продажба. Приел, че по тези въпроси е формирана сила на пресъдено нещо, тъй като спорът е разрешен с влязлото в сила решение. С оглед на това заключил, че страните по делото – ищецът Б. Ш. и отвветникът Е. Г. са обвързани от субективните и обективни предели на решенията, постановени в предходното производство, съгласно разпоредбата на чл.298 ал.1 ГПК: ищецът, като правоприемник по закон на К. Ш. (чл.298 ал.2 ГПК), а ответникът – в качеството му на третото лице – помагач, участвало в производството, по което е постановено влязлото в сила решение (чл.223, ал.1 ГПК). Още повече, че ответникът Е. Г. имал и качеството на частен правоприемник на Б. Ш., поради което съдът приел, че същият е обвързан от решението и съобразно правилото на чл.298 ал.2 ГПК. Изложените съображения обосновали крайния му извод за правилност на обжалваните съдебни актове. Съобразно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК допускането до разглеждане на касационната жалба е обвързано от наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, а именно: Точно и ясно посочване на правните въпроси от касационния жалбоподател, по които въззивният съд се е произнесъл, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. По отношение на същите следва да се налице и предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК, както следва: са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС (решенията по чл.290 от ГПК), която следва да бъде посочена – т.1; са разрешени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз (необходимо е посочване на решенията) – т.2; когато разглеждането им ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 3). Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на обжалвания съдебен акт по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В конкретния случай, поставеният въпрос („Допустим ли е за разглеждане от ВОС, този установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл.26, ал.2, предл.3 от ЗЗД, между едни и същи страни в гражданския процес за прогласяване нищожността на договор за доброволна делна (ad hoc) на недвижим имот поради неспазване на предписаната от закона форма – нотариален акт“) е некоректно зададен, тъй като на същия не може да бъде даден принципен отговор. Въпросът е относим към правилността на обжалвания съдебен акт, която не може да бъде преценявана в производството по допускане на обжалването. В изложението на основанията за допускане на обжалването страната, която твърди, че обжалваното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и Конституционния съд на Република България, не е посочила практиката на съда, която според нея не е била съобразена от въззивния съд. Цитираните тълкувателно решение и решение по конституционно дело са свързани с разяснения на принципни въпроси във връзка касационното производство, но не са относими към поставения от касатора въпрос. Несъгласието на страната с постановеното от съда въззивно решение, не е такава обосновка. С оглед на изложеното, по поставения въпрос не са налице както общата предпоставка по чл.280, ал.1, така и сочените допълнителни основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на определението. При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на определението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение