Определение № 3458 от 19.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1369/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Х. С., Р. А. С. и Х. А. С., представлявани от адв. Н. Д., адв. Ж. Т. и адв. Г. Р., срещу решение № 32 от 19.02.2024г. по в.гр.д. № 434/2023г. на Бургаски апелативен съд, с което след частично потвърждаване на решение № 159 от 05.07.2023г. по гр.д. № 486/2022г. на Окръжен съд – Сливен, са отхвърлени предявените от касаторите против Застрахователна компания „Лев Инс“ АД искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 180 000 лева до 200 000 лева – за първия касатор, както и за разликата над 130 000 лева до 200 000 лева – за другите двама касатори, представляващи обезщетения за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на А. С. при ПТП от 23.06.2022г., ведно със законната лихва, считано от 29.06.2022г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторите поддържат, че въззивният съд не е съобразил в пълнота доказателствения материал по делото и в резултат на това е определил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди, който не съответства на сериозните психологически, емоционални и психични последици вследствие на загубата на техния съпруг и баща, на съществувалите приживе особено близки отношения и силна и духовна емоционална връзка, на високия интензитет на търпените болки и страдания, както и на икономическата конюнктура в страната и лимитите на застрахователна отговорност към датата на ПТП. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обосновават наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочат следните материалноправни въпроси:

1. Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинена смърт в съответствие с установения в чл.52 ЗЗД принцип? Касаторите твърдят противоречие между даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД и ППВС № 4 от 23.12.1968г. и практиката на ВКС, обективирана в решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 215 от 03.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 205 от 16.11.2010г. по т.д. № 218/2010г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл.52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната, включваща развиващите се инфлационни процеси, и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастващата инфлация в страната? Намират, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

3. Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителният характер на законната лихва? Поддържат, че е налице противоречие между обжалваното въззивно решение и практиката на ВКС, обективирана в решение № 1 от 27.03.2012г. по гр.д. № 1106/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 196 от 12.07.2011г. по гр.д. № 1724/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 526 от 03.02.2012г. по гр.д. № 681/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 676 от 18.01.2011г. по гр.д. № 1707/2009г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 390 от 08.01.2013г. по гр.д. № 920/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 9 от 07.03.2011г. по гр.д. № 406/2010г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 431 от 20.12.2011г. по гр.д. № 455/2011г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 356 от 23.01.2014г. по гр.д. № 3041/2013г. на ВКС, ГК, III г.о.

Ответникът Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, представляван от адв. П. В., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за установено, че на 23.06.2022г. е настъпило ПТП, причинено виновно от застрахования при ответника водач на лек автомобил „Нисан Парфайндер“, с рег. № У660АМ, при което е загинал А. С. – водач на правомерно движещ се лек автомобил „Сеат Ибиза“, с рег. [рег.номер на МПС]. Намерил е за безспорно, че починалият е съпруг на Е. Х. С. и баща на Р. А. С. и Х. А. С..

За да се произнесе по спорния по делото въпрос относно размера на обезщетенията за неимуществени вреди, апелативният съд е отчел близката емоционална връзка, съществувала между съпрузите, от една страна, и между родител и деца - от друга, както и големия интензитет на болките и страданията от неочакваната загуба на близкия. Подчертал е, че тези изключително топли семейни отношения са в традиционните ценности на българското семейство, характеризиращо се със задружност, сплотеност и разбирателство, като изключително близките отношения са нещо нормално. С оглед на това въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че справедливото обезщетението за двете деца възлиза в размер на по 130 000 лева. Акцентирал е, че така определеният размер е адекватен на установените изключително близки отношения между ищците и починалия родител, но и същият е обективен, доколкото към датата на ПТП Р. С. е бил на 46 години, а Х. С. – на 43 години; имат собствени семейства, обективно различен живот от този на родителите им, не живеят в едно домакинство с тях, а в различни населени места.

По отношение на Е. С. въззивният съд е съобразил, че е живяла много години съвместно със загиналия; след инцидента е останала сама, като по този начин е загубила опората в живота си и понася неимоверни страдания вследствие загубата на близкия. С оглед на тези съображения апелативният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за съпругата възлиза на 180 000 лева.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Поставените от касаторите първи и втори материалноправни въпроси са свързани с приложението на установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Те са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи, но по отношение на тях не са налице допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По прилагането на чл.52 ЗЗД е формирана постоянна съдебна практика – цитираното от касаторите ППВС № 4 от 23.12.1968г., както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 12 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 182 от 31.01.2018г. по т.д. № 187/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. и други. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – момента на настъпване на увреждането.

В случая, въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетението, противно на твърденията на касаторите, е взел предвид изключително близките отношения, съществували приживе на пострадалия с неговите деца и съпруга, както и настъпилите вследствие внезапната загуба негативни последици за живота и психиката на съпругата. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което на ищците са причинени процесните неимуществени вреди, е настъпило на 23.06.2022г., отчел е установените по делото факти и обстоятелства и е определил обезщетения в размер на по 130 000 лева за децата и на 180 000 лева за съпругата, апелативният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, относима към отчитане на икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Следва да се отбележи, че преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. Поради това не е налице твърдяното от касаторите произнасяне от въззивния съд по поставените въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Наличието на постоянна практика по поставения втори въпрос, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд, изключва соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК./

Формулираният трети въпрос не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. На ответника не следва да се присъждат разноски, тъй като не са ангажирани доказателства, че такива са направени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение