Определение № 1607 от 17.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1154/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК.

Р. Н. Г. чрез адв. В. Н. обжалва определение от 15.03.2024 г. по т.д. 91/24 г., АС – Варна, в частта, с която е потвърдено определение № 43 от 29.01.2024 г. на ОС – Разград, постановено по т.д. 29/24 г, в частта, в която е отказано освобождаване на ищеца Р. Н. Г., от задължение за внасяне на държавна такса за сумата от 2000 лв и внасяне на разноски.

В частната жалба са изложени съображения за необоснованост на изводите на въззивния съд, основание за отмяна съгласно чл. 274, ал.3 вр. чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК.

Излага съображения относно наличието на предпоставки, предвидени в закона за освобождаването му от държавна такса, с оглед имущественото му състояние, семейното му положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение не само на конкретно законоустановено задължение за внасяне на държавна такса и разноски, както и до колко може да се натовари с разноски с оглед притежавания от него доход. Преценката следвало да се направи с оглед действително установените факти, без съдът да основава разрешението, което дава, въз основа на предположение. Посочените имоти били само на съпругата на ищеца и не следвало да се ангажира тя с процеса на ищеца. Недопустимо било съдът да основава акта въз основа на предположения. Позовава се на трайна практика на ВКС.

Твърди, че липсват материални средства, които да му дадат възможност да осигури държавната такса, която е в размер на неговия нетен месечен доход за 2 месеца. Моли да се отмени определението в обжалваната част и да се постанови друго, с което да бъде освободен изцяло от внасяне на държавна такса.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. При преценка на фактите и обстоятелствата, касаещи предпоставките за освобождаване от задължение за изплащане на такси и разноски – чл. 83, ал. 2 от ГПК, съдът следва ли да съобразява своето решение и да взема под внимание и евентуални бъдещи финансови приходи, които към момента на депозиране на искането не са в управление на ищеца, в противоречие на практика на ВКС, обективирана в определение № 859/27.12.2012 г. по к.ч.гр.д. 797/12 г., ВКС, определение № 410 от 13.0-09.2010 г. по ч.гр.д. 39/2010 г., ВКС, с което сочи наличие на основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Частната жалба е в срок, подадена от страна, легитимирана да обжалва определението в посочената част, следователно е допустима.

За да остави без уважение искането за освобождаване от дължимата държавна такса на частния жалбоподател и потвърди извода на първоинстанционния съд за неговата обоснованост и законосъобразност, въззивният съд е приел, че дължимата държавна такса, по предявения отрицателен установителен иск, на основание чл. 439 от ГПК, е в размер на 4 730,32 лв.

Въззивният съд е взел предвид представената декларация относно предвидените в чл. 83, ал. 2 от ГПК обстоятелства, като е приел, че има доход от 2200 лв, този на съпругата му е 1 500 лв, съпругата му притежава недвижими имоти: апартамент от 60 кв.м. и къща в Р., земеделска земя от 6 дка и магазин, [населено място] от 40 кв.м. Установил е, че молителят притежава дялове на стойност 5 000 лв в „Ангродеса“ ЕООД и в „Пак БГ РЗ“ ООД на стойност 1 000 лв, като второто дружество не извършва търговска дейност. Съдът се е убедил от последния публикуван счетоводен баланс на дружеството,“Ангродеса“ ЕООД от 31.12.2020 г., че има неразпределена печалба от минали години от 13000 лв. Съпругата му притежава дялове в „Н. гран па“ ЕООД на стойност 100 лв, „Род 8“ ЕООД – 5000 лв, „Полпартс“ ООД на стойност 2 500 лв, както и парични влогове на стойност 5 000 лв. През 2006 г. семейството е сключило договор за жилищен кредит с „банка ДСК“ ЕАД в размер на 90 000 лв със срок за издължаване 300 месеца, без посочване на месечната вноска. Молителят и съпругата му не страдат от заболявания, които да налагат постоянни разходи за лечение. Въззивният съд се е позовал на тълкуването съгласно т. 12 от ТР 6/12 на ОСГТК на ВКС. Приложението на чл. 83, ал. 2от ГПК, така както е разяснено в тълкувателното решение, както и конкретно установените с оглед доказателствата по делото факти са обусловили извода на въззивния съд за частична неоснователност на искането на молителя.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставикте, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличие на основание съгласно чл. 280, ал.2, пр.1 и пр.2 то ГПК.

С оглед посочения правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд, за да обуслови извод за частична неоснователност на искането на основание чл. 83, ал.2 от ГПК за освобождаване от държавна такса, е приел, че с оглед анализа на всички доказателства, установяването на имущественото състояние на молителя, семейното и здравословно състояние, не са налице условия за пълно освобождаване от внасяне на държавна такса. Изводът е, че следва частично да не бъде освободен от държавна такса, като е установил, че молителят работи и има имущество, което може да му осигури средства за внасяне на държавната такса и това няма да е обременително за него. Изводите са с оглед анализи на установените факти и с оглед представените доказателства.

Въззивният съд не е разрешил поставения от касатора в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК правен въпрос. Няма данни съдът да е взел предвид бъдещи приходи на ищеца. Въззивният съд е изложил мотиви, съгласно, които е направил анализ на доказателствата, както и изводите, основани на тези доказателства, от които е обобщил, че молителят следва частично да се освободи от внасяне на държавна такса, като дължима такса в размер на 2 000 лв няма да е обременително за него да внесе по предявения иск. Относно притежаваните дялове и изцяло капитал на търговски дружествата, въззивният съд не е изложил мотиви за бъдещи доходи и имущество от тях, посочил е, че има доход и имущество в част от дружествата, които са собствени на молителя-касатор. Преценката е съвкупна, не е въз основа само на един компонент, а на всички активи, установени като притежавани от ищеца, както и е съпоставена дължимата частично държавна такса. Извод относно бъдещи приходи или имущество, което да се очаква да придобие молителят, не е направен. Следователно, с посочения правен въпрос от касатора не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният правен въпрос не е обуславящ изхода на спора по съществото на производството по чл. 83, ал. 2 от ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2010 г. касаторът следва да обоснове правен въпрос, който не може да е свързан с анализа на доказателствата и правилността на съдебното решение. В случая поставеният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд и не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения ВКС