Определение № 295 от 08.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 1301/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Н. К. от [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 19/15.02.2019 г. по в.гр.д.№ 643/2018 г. по описа на АС – Пловдив, с което е потвърдено решение № 153/17.11.2016 г. на ОС – Кърджали по гр.д.№ 59/2016 г. за отхвърляне на предявения против КОРЕКТ ЕМ – БИ ООД [населено място] иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.538 ал.1 ТЗ за установяване съществуването на вземане, произтичащо от запис на заповед, издаден на 31.03.2015 г. В касационната жалба се правят оплаквания за недопустимост, евентуално за неправилност на въззивното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. По подробно изложени съображения се моли за обезсилването, респективно отмяната му и за постановяване на друго решение по същество, с което предявеният иск да бъде уважен, ведно с присъждане на разноските за всички инстанции. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като са формулирани следните въпроси: 1/ Допустимо ли е въззивната инстанция да се произнася по въпроси, каквито обжалваното решение не е засегнало и обсъдило, същите не са залегнали в мотивите при формирането на правните му изводи и тези въпроси не са въведени с въззивната жалба; 2/ Влошава ли се положението на въззивника, ако въззивната инстанция не се произнесе по наведените пороци на обжалваното решение, а вместо това го потвърди с мотиви, основаващи се на доводи, каквито не са били въведени пред първата инстанция, тя не ги е обсъдила в своето решение и те не са въведени в процеса с въззивната жалба; 3/ Издаването на запис на заповед, без да е налице предхождащо каузално отношение между поемател и издател, основание ли е за нищожност на менителничния ефект поради договаряне във вреда на представлявания. По първите два въпроса касаторът сочи противоречие с практика на ВКС – решение № 163 по гр.д.№ 1191/2010 г. на II г.о., решение № 1 по гр.д.№ 550/2011 г. на II г.о., решение № 89 по гр.д.№ 4290/2014 г. на II г.о., решение № 201 по т.д.№ 253/2011 г. на II т.о., решение № 108 по гр.д.№ 6695/2013 г. на II г.о. По третия въпрос се твърди, че становището на съда противоречи на указанията, дадени в т.17 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по касационната жалба, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор в срока по чл.287 ГПК оспорва искането за допускане на касационно обжалване, като счита, че поставените въпроси са без връзка с предмета на спора и решаващите изводи на апелативния съд /в отговора са обсъдени само първите два въпроса/. Претендира разноски. За да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК и атакуваният акт подлежи на касационен контрол, поради което е допустима. За да потвърди първоинстанционното съдебно решение, с което предявеният иск по чл.422 ГПК е бил отхвърлен, съставът на въззивния съд е приел за безспорно, че на 31.03.2015 г. ответното дружество, представлявано от управителя Д. А. П., е издало запис на заповед в полза на ищеца – настоящ касатор за сумата от 100 000 лв. с падеж 30.11.2015 г., въз основа на който е издадена заповед по чл.417 ГПК и изпълнителен лист, а принудителното изпълнение е било насочено срещу офиса на дружеството в [населено място]. Ответникът е оспорил дължимостта на сумата по ефекта, като е противопоставил правоизключващото възражение за недействителност на сделката, на основание чл.40 ЗЗД. Съобразно тази разпоредба, ако представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за последния - т.е. увреждащата сделка е недействителна и същата не поражда права и задължения за страните по нея. Посочено е, че фактическият състав, пораждащ недействителността по чл.40 ЗЗД, съдържа два елемента – обективен - договорът, сключен от представителя и насрещната страна по него да е във вреда на представлявания, като не е необходимо вредата да е реално настъпила, и субективен - недобросъвестността на представителя и на насрещната страна по договора, която се изразява в съзнаването, че, сключвайки сделката, обективно увреждат представлявания. Само представляваният, в чийто ущърб е сключена сделката, както е в случая, може да се позове на недействителността, в т.см. са разясненията, дадени с ТР № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Доколкото правилата относно действителността на сделките са приложими и към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения, то по отношение записа на заповед като едностранна правна сделка, пораждаща права и задължения, са приложими правилата относно недействителността по чл.40 ЗЗД. Записът на заповед е едностранна, формална и абстрактна правна сделка, при която основанието за поемане на паричното задължение стои извън съдържанието й и липсата на кауза не води до недействителност на ефекта. Без да се отрича абстрактният характер на записа на заповед, същият може да е недействителен, ако е поето менителнично задължение от представителя на издателя във вреда на последния и представителят е имал ясното съзнание, че с поемане на това задължение обективно уврежда интересите на издателя. В случая дружеството - издател на записа се управлява и представлява от двамата управители П. и Д. заедно и поотделно. Установява се от показанията на разпитаните свидетели, че същите като съдружници в ответното дружество са работели заедно в офиса на дружеството, който е единствен негов актив. През 2014 г. - 2015 г. П. започнала за отправя претенции към имота, като считала, че Д. трябва да й прехвърли дела си от него, защото нямала никого и този имот не й бил необходим, като във връзка с това отношенията помежду им се влошили. Претенциите към имота започнали през 2014 г., най-вероятно защото кредитът, с който имотът е бил закупен, вече бил изплатен. Установява се също, че поемателят по записа на заповед е съпруг на дъщерята на П. и двете семейства са в много добри взаимоотношения. От заключението по назначената ССЕ е видно, че в счетоводството на ответното дружество не е осчетоводявано задължение в размер на 100 000 лв. към П. Н. К., нито такава сума е постъпвала по сметката на дружеството и по каса от посоченото лице, както и че счетоводството на дружеството е редовно водено. При тези данни съдът е приел за установено, че с издаване на записа на заповед от страна на Д. П., в качеството й на представител по закон на ответното дружество, тя е действала във вреда на представлявания, тъй като е задължила същото със сумата от 100 000 лв., като е знаела и съзнавала, че тази сделка е увреждаща за него. Изводите следват от факта, че сумата по записа на заповед е значителна, а липсва кауза на така поетото парично задължение – такава нито се твърди, нито се установява. Напротив – установено е, че сума в размер на 100 000 лв. не е осчетоводявана като задължение към поемателя в редовно воденото счетоводство на ответното дружество, нито е постъпвала по сметка/каса. Управителят П. е съзнавала, че задължаването на дружеството по посочения начин е в негов ущърб, тъй като е била наясно, че то няма такова парично задължение към К., затова, издавайки запис на заповед в полза на последния, същата е действала изцяло недобросъвестно. По тези причини съдът е приел, че е налице фактическият състав на недействителността по чл.40 ЗЗД, на която ответното дружество в качеството му на представляван се позовава, поради което записът на заповед от 31.03.2015 г. се явява недействителен и като такъв не поражда задължение за дружеството-издател за заплащане на сумата, предмет на установяване в настоящото производство, поради което и така претендираното вземане не съществува. Съдът е приел, че направените оплаквания във въззивната жалба за допуснати конкретни процесуални нарушения не променят горните изводи. Дори и първоинстанционният съд да е допуснал такива, като е разпределил неправилно доказателствената тежест относно наличието на каузално правоотношение и е допуснал доказателства, преклудирани според жалбоподателя, същите сами по себе си не са довели до постановяване на неправилно решение. Настоящият състав на ВКС, ТК, ІІ отделение преценява следното: Първите два процесуалноправни въпроса са принципно значими за всяко въззивно решение, но съдът не е дал разрешение, което да се намира в противоречие с практиката на ВКС, респ. посочените процесуални нарушения не са налице, поради което и липсва основание по тях да бъде допуснато касационно обжалване. В случая въззивният съд се е произнесъл именно с оглед направените с отговора на исковата молба възражения за недействителност на сделката по смисъла на чл.40 ЗЗД, като същите са били разгледани и уважени още от първата инстанция. Въззивният съд не е обсъждал доводи, които не са били своевременно наведени в процеса, респ. не е надвишил или подменил спорния по делото предмет. Следва да се отбележи, че същите въпроси са били поставени още при предходното разглеждане на делото от касационната инстанция, като по тях е било допуснато касационно обжалване и въззивното решение е било отменено, но тогава посочените пороци действително са били налице /без да има подобни доводи, възражения или оплаквания, апелативният съд е приел, че дружеството може да се представлява само заедно от двамата управители/. Третият – материалноправен – въпрос е от значение за изхода на спора /макар съдът да не е ограничил преценката си само до липсата на кауза на менителничния ефект, а са преценявани в съвкупност различни обстоятелства/. По него касаторът не доказва допълнителната селективна предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а именно – противоречие с ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, т.17, с което се дават задължителни указания по процесуални /а не материалноправни/ въпроси. Съгласно цитирания акт на нормативно тълкуване, предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл.422 ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417 т.9 /настояща т.10/ ГПК е съществуването на вземането, основано на записа на заповед. Съдът от една страна не се е отклонил от така посочения предмет на иска по чл.422 ГПК, а от друга - тълкувателното решение не обхваща въпроса, дали липсата на кауза може да представлява основание за недействителност на менителничния ефект поради договаряне във вреда на представлявания, респ. дали разпоредбата на чл.40 ЗЗД е приложима по отношение записа на заповед. Затова, дори да се приеме, че по третия въпрос е установено общото селективно основание на чл.280 ал.1 ГПК, то липсата на допълнително поддържаното селективно основание води до извод, че не са налице изискуемите при условията на кумулативност предпоставки за уважаване на искането за достъп до касация. Касационният съд не може да преценява допълнителни основания по чл.280 ал.1 ГПК, каквито касаторът не сочи в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, а евентуално може само да преквалифицира същите, с оглед фактическата им обоснованост. Предвид окончателния изход от спора, ответникът по касация има право на разноски за настоящата инстанция /адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лв./, но по делото не са представени доказателства за реалното им извършване според уговорения способ – по банков път, поради което и съгласно указанията на ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, такива не следва да се присъждат. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение