Определение № 50481 от 18.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 566/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 161 от 22.11.2021 г. по в.гр.д. № 241/2021 г. на Окръжен съд-Разград е потвърдено решение № 260123 от 07.07.2021 г. по гр.д. № 803/2020 г. на Районен съд Исперих в частта, с която е признато за установено по отношение на И. Ф. М., че всеки от ищците А. Ф. М., Н. Д. Д., О. Ф. Л. и С. Ф. И. е собственик на 1/5 ид. част /общо всички ищци на 4/5 ид. части/ от поземлен имот с идентификатор ....по КККР, одобрени със заповед № РД-18-41 от 31.08.2005 г., с административен адрес на имота [населено място], общ.С., [улица], ведно с построените в него 7 бр. сгради, подробно индивидуализирани в диспозитива на решението, и на основание чл. 537, ал.2 ГПК е отменен констативен нотариален акт за собственост, издаден по обстоятелствена проверка № ..... г., с който ответникът И. Ф. М. е признат за собственик по давностно владение за разликата над 1/5 ид. част. В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от И. Ф. М. чрез неговия пълномощник адв. К. Г.. В касационната жалба са наведени доводи за недопустимост на въззивното решение като постановено по нередовна искова молба и непредявен иск, както и за неправилност на същото поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпроси, формулирани в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК: 1. Какво е доказателственото значение на констативния нотариален акт, когато оспорващата го страна не разполага с документ за собственост. 2. Какво е значението на задължителните реквизити на исковата молба и по-конкретно на тези по чл. 127, ал.1, т.4 ГПК за редовността на исковата молба. По тези два въпроса жалбоподателят твърди да осъществяват основанието за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Изложени са и доводи за недопустимост на въззивното решение, като жалбоподателят поддържа, че същото е постановено по нередовна искова молба, тъй като в нея не е посочено основанието, на което се основава претенцията. Сочи също, че въззивният съд е разгледал иска на непредявено основание като е приел, че родителите на страните са придобили правото на собственост върху спорния имот по давност, в резултат на упражнявана владение в продължение на повече от 10 години, но такова основание за придобиване на правото на собственост не е било релевирано от тях с исковата молба. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация А. Ф. М., Н. Д. Д., О. Ф. Л. и С. Ф. М. изразяват становище, че искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на сочените от жалбоподателя основания по чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК е неоснователно. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че процесният имот има наследствен характер. След смъртта на общия наследодател Ф. М. Д., поч. на 04.04.2009 г., ответникът И. М. е упражнявал фактическа власт върху имота като наследник, поради което е имал качеството на владелец по отношение на своята придобита по наследяване идеална част, а по отношение идеалните части на останалите сънаследници е бил държател. Посочил е, че когато имотът е съсобствен и съсобствеността произтича от наследяване, за да придобие някой от наследниците по давност целия имот, е необходимо да противопостави на останалите сънаследници намерението си да владее целия имот за себе си. След преценка на събраните по делото доказателства е приел, че не е установено ответникът да е обективирал по отношение на останалите наследници на Ф. М. намерението си да владее целия имот като свой. Обстоятелството, че след смъртта на общия наследодател те не са живяли в имота и не са го ползвали не води до извод, че са изгубили правото си на собственост. През 2014 г. ответникът е поставил катинар на външната врата, но според въззивния съд това негово действие не сочи несъмнено на отричане на правата на останалите сънаследници, тъй като е възможно катинарът да е поставен и за защита на имота от трети лица. Но дори и по този начин ответникът да е демонстрирал по отношение на останалите сънаследници, че владее целия имот за себе си, то от 2014 г. до предявяване на установителния иск за собственост на 17.12.2020 г. не е изтекъл необходимият за придобиване по давност 10-годишен срок по чл. 79, ал.1 ЗС. В обобщение съдът е направил извод, че ответникът не е придобил по давност идеалните части на ищците, всеки от които притежава по наследство 1/5 ид. част. В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване са наведени доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение като постановено по нередовна искова молба, в която не са посочени обстоятелства, от които ищците извеждат претендираното право на собственост. Поддържа се също, че като е приел, че процесният имот има наследствен характер, тъй като правото на собственост е било придобито от родителите на страните в резултат на упражнявано от тях владение в продължение на повече от 10 години до смъртта им, въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като такова твърдение не е било въведено с исковата молба. Изложението на обстоятелствата, на които се основава искът, е едно от изискванията за редовност на исковата молба - чл. 127, ал.1, т.4 ГПК. В обстоятелствената част на същата ищецът следва да посочи фактите, от които произтича претендираното от него субективно материално право. По исковете за защита на правото на собственост в исковата молба ищецът следва да въведе твърдения за осъществяване на конкретен придобивен способ, чрез който е станал собственик на имота. В своята практика ВКС приема, че когато ищецът по иск за собственост се позовава на наследяване, т.е. неговото право произтича от това на наследодателя, спазването на изискването на чл. 127, ал.1, т.4 ГПК налага излагане на твърдения за фактите, въз основа на които правото на собственост е възникнало в патримониума на наследодателя. В този смисъл напр. решение № 67 от 24.06.2014 г. по гр.д. № 7530/2013 г. на ІІ г.о., решение № 119 от 21.01.2020 г. по гр.д. № 4676/2018 г. на ІІ г.о., решение № 13 от 30.01.2019 г. по гр.д. № 2081/2018 г. на І г.о. и др. В случая съдът е сезиран с иск за собственост на 4/5 ид. части от поземлен имот с идентификатор .....по КККР, одобрени със заповед № РД-18-41 от 31.08.2005 г., с административен адрес на имота [населено място], общ.С., [улица], ведно с построените в него 7 бр. сгради. В исковата молба ищците А. Ф. М., Н. Д. Д., О. Ф. Л. и С. Ф. И. са изложили твърдения, че заедно с ответника, са наследници на Ф. М. Д., поч. през 2009 г. Твърдяли са, че техните наследодатели са били собственици на процесния имот, но не са посочили на какво основание последните са придобили правото на собственост. Заявили са петитум всеки от тях да бъде признат за собственик на 1/5 ид. част от имота по наследство. Предвид това съдържание на исковата молба, настоящият състав намира искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр. 2 ГПК за проверка на неговата допустимост за основателно, тъй като съществува вероятност същото да е постановено по нередовна искова молба. Водим от гореизложеното съдът