Определение № 4888 от 28.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1798/2025 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Община Хасково, представлявана от кмета Д., чрез процесуалния представител главен юрисконсулт Д. против въззивно решение № 17 от 16.01.2025г. по в.гр.д. № 568/2024г. на Окръжен съд Хасково, с което е потвърдено решение № 260060 от 29.06.2023г. по гр.д.№ 2614/2020г. на Районен съд Хасково като са отхвърлени като неоснователни предявените от Община Хасково против В. Я. М., Д. В. Б. и Б. Д. Б. искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за приемане на установено, че ответниците дължат солидарно сумата от 158 400.48лв., основаваща се на акт за надчет № 11-04.30 от 23.12.2019г., издаден от главен финансов инспектор, Дирекция „Инспекционна дейност“ към Агенция за държавна финансова инспекция и сумата от 7 964.02лв., обезщетение за забава за периода 25.06.2019г.- 23.12.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.08.2020г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК с № 848 от 23.09.2020г. и изпълнителен лист от 24.09.2020г. по ч.гр.д. № 1666/2020г.на РС Хасково и са присъдени разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Делото е за втори път пред касационната инстанция след като с решение № 457 от 8.07.2024г. по гр.д. № 1091/2023г. състав на ІІІ г.о.на ВКС е отменил постановения въззивен акт поради постановяването му в нарушение на закона. В отговор на въпрос, във връзка с който е допуснато касационно обжалване е посочено, че е отчетник, по смисъла на чл.23, ал.3 ЗДФИ, лице което е на щатна длъжност в бюджетно предприятие и упражнява инвеститорски контрол по силата на вменени му с длъжностна характеристика функции, респ. осъществява същите по изрично възлагане на ръководителя на предприятието. Изрично е прието в мотивите, че В. Я. М. – с оглед вменените й задължения – е сред лицата по чл.23, ал.3 ЗДФИ, доколкото й е било възложено да упражнява контрол за изпълнение в качествено, количествено и времево отношение на извършените СМР по В и К проекти на общината, в частност – по процесния договор. Прието е, че соченото в акта за надчет основание за търсене на имуществена отговорност от нея е неупражняване на контрол като представител на възложителя при подписване на протоколите, с които са отчетени като извършени подлежащите на заплащане СМР и в частност при актуване като неизпълнени СМР-та. Посочено е, че фактическите констатации в акта за надчет се считат за истински до доказване на противното, съгласно чл.22 ал.5 ЗДФИ и тяхното опровергаване е задължение на лицата, срещу които е издаден акта. По отношение на ответника Д. В. Б. е посочено, че той е субект на отчетническа отговорност в качеството му на ръководител, кмет на Общината. В това му качество, тъй като му е било възложено да управлява и да се разпорежда с общинско имущество, носи отговорност за действия по нареждане извършване на незаконно плащане за стойността на тези неосъществени СМР по прецесния договор, които са отчетени като извършени. Претендираната от него отговорност не е за умишлена вреда, а е заради разпореждане с имущество или за неупражнен предварителен или текущ контрол. Доколкото въззивният съд не е обсъждал подобни хипотези, касационната инстанция е преценила, че следва делото да се върне за ново разглеждане, при което да се изследва наличието на визираното основание по чл.21, ал.4, изр.2 ЗДФИ по отношение на ответника Б.. Дадени са задължителни указания и за изследване на размера на вредата, пред вид разнопосочните заключения на депозираните по делото експертизи, за проверка кои са реализираните СМР, след което те и съответно причинените вреди да бъдат остойностени, включително и при необходимост след назначаване на нова експертиза. Относно третия ответник Б. Д. Б. е посочено, че в акта за надчет отговорността се претендира на основание чл.21 ал.3 ЗДФИ, като управител на „Парсек Груп“ЕООД, представляващ обединението ДЗЗД „Аква инженеринг“. В тази връзка са дадени указания за прецизиране на исковата молба, като с даде възможност на ищеца – на основание чл.129, ал.2 ГПК – да обоснове предпоставките, при които претендира съществуване на вземане за неоснователно обогатяване срещу посочения ответника, с оглед преценка на пасивната му процесуална легитимация и съответно да насочи иска срещу надлежния ответник. След връщане на делото, въззивният съд е оставил без движение исковата молба и е дал възможност на ищеца да конкретизира претенцията си срещу третия ответник. Община Хасково, чрез процесуалния си представил е заявила, че поддържа иска си срещу Б. Д. Б., в качеството му на управител на „Парсек Груп“ЕООД, представляващ обединението ДЗЗД „Аква инженеринг“, доколкото по този начин е извършена конкретизацията в акта за надчет. При новото разглеждане на делото, въззивният съд не е събирал нови доказателства. Той е приел исковете за неоснователни с решаващ довод, че „категоричен извод за платени незавършени СМР не би могъл да се направи, тъй като приетите по делото заключения на вещи лица разколебават констатациите в акт за надчет.“ Мотиви на какво се дължи това „разколебаване“ не са изложени. Посочено, че за съдебния състав е останало неясно защо експерта, изготвил заключението, послужило за основа за издаване на акта за надчет е игнорирал чл.1, ал.4 от Наредба № 3 от 31.07.2003г.за съставяне на актове и протоколи по време на строителството. Приел е че са налице както скрити дейности, след изпълнението на които не е имало възможност да бъдат установени, измерени и остойностени, така и има и дейности по СМР-та, отразени в актове образец 12, които имат доказателствена сила. Крайният извод на съда е, че „разколебаването на фактическите констатации в акта за надчет води до оборване на презумцията по чл.22, ал.5 ЗДФИ, поради което е прието, че не е налице причиняване на вреда. Заключенията на приетите по делото експертизи не са обсъждани и не е назначавана нова. При тези мотиви, в изложението към касационната си жалба, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поставяйки следните въпроси, които счита че са разрешени от въззивният съд в противоречие с цитирана от него практика, а именно: 1. При какви условия презумцията по чл.22, ал.5 ЗДФИ за истинност на фактическите констатации в акта за надчет следва да се счита опровергана и разколебаване на тези фактически констатации достатъчно ли е, за да се приеме че тя е оборена?, 2. Може ли съдът, разглеждащ иск по чл.422 ГПК за установяване на вземане по издадена въз основа на акт за надчет заповед за изпълнение да установи друг размер на вредата, различен от този м акта за надчет?, 3. Имат ли задължителна обвързваща сила дадените в отменителното решение на ВКС указания по прилагането на материалния и процесуалния закон за въззивния съд, при повторното разглеждане на делото? и 4. Презумира ли закона наличието на вина на отчетника и носи ли доказателствената тежест за нейното оборване? Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Б. Д. Б., чрез процесуалния представител адвокат Ц., в който се изразява становище за нейната недопустимост и неоснователност. Развиват се съображения и по съществото на спора, който се счита че е разрешен правилно от въззивиня съд. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният акт следва да се допусне до касационно обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по поставеният въпрос с № 3, който е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, от значение е за изхода на спора и е възможно да е разрешен в противоречие с посочената от касатора практика - решение по гр.д.№ 1062/2009г.на ІІ г.о., по гр.д.№ 15/2016г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 1649/2009г.на ІVг.о.- относно задължителната сила на указанията, дадени от ВКС за съда, на който е върнато делото. Съгласно същата – тези указания „имат за цел да насочат въззивния съд към съдопроизводствените действия, необходими за правилното решаване на спора.Отклоненията от тях биха рефлектирали върху правилността на съдебния акт.За това и законодателят изрично определя задължителността им за съда, на който делото е върнато“. В случая следва да се прецени съобразяването от въззивния съд с дадените указания както за отговорността на лицата, така и за остойностяване на размера на вредата, след проверка кои СМР-на са реализираните. Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение