Определение № 85 от 11.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 653/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на община Аксаково, чрез главен юрисконсулт Ю., против решение № 1217 от 25.10.2023 г. на Окръжен съд – Варна, постановено по в. гр. д. № 1215/2023 г., с което е потвърдено решение №1003/23.03.2023 г., постановено по гр. д. №14656/2021 г. по описа на Районен съд- Варна, с което по предявени от М. Т. Т. и В. Г. Ч. отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е прието за установено, че Община Аксаково не е собственик на недвижим имот, представляващ реална част с площ 1 000 кв. м. от поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], община А., целият с площ 7138 кв. м., която реална част е включена в стар имот пл. №* по плана на [населено място], попадаща в северозападната част на имот * и в която част се намират постройките на ищците, при граници на реалната част: от една страна имот с идентификатор * и от три страни останалата част от имот с идентификатор ***, очертана с оранжев щрих на комбинирана скица - приложение №3 към заключението на вещото лице.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ал.2 ГПК. Поставени са следните правни въпроси:

1. Може ли съдът да излиза извън пределите на заявената искова претенция и да се произнася свръхпетитум по отношение правото на собственост?

2. Може ли съдът да постанови решение при отрицателен установителен иск, без да се произнесе относно правото на собственост на ищеца и/или възможността за придобиване на такова ?

3. Допустимо ли е решение по предявен отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, в което съдът се е произнесъл само относно правния интерес от водене на иска, но не се е произнесъл с оглед разясненията, дадени в ТР 8/2013г. на ОСГТК на ВКС?

4. Може ли съдът да постанови решение при отрицателен установителен иск, в което е посочено само доказателствата, въз основа на които прави правните си изводи, без да посочи за какво свидетелстват тези доказателства или да изложи конкретни факти?

5. Задължително ли е горестоящата съдебна инстанция при осъществяване на контрол по законосъобразност на първоинстанционния съдебен акт да изложи мотиви по всички възражения, с които е сезирана?

6. Следва ли в производството по отрицателен установителен иск ищецът да установи в условията на пълно и главно доказване противопоставимите права, които има спрямо ответника, относно правото на собственост върху един имот?

7. Може ли да се придобие собствеността върху имот чрез закупуването му от лице, което не притежава правото на собственост върху този имот?

8. При владение, което не е било осъществено явно по отношение на ответника по иска, може ли да се презумира, че е налице осъществен състав на давностно владение?

9. Може ли да се презумира държавна собственост при действието на ЗС в редакцията към 1979г., върху имоти, за които физически лица са се снабдили с констативни нотариални актове по ГПК ?

10. Приема ли се, че държавата става собственик на имотите, които нямат друг собственик по силата на закона - чл. 6 от ЗС (1951 г.) или отново е задължително ангажирането на доказателства в тази насока, и ако „да” липсата на такива доказателства води ли до презумцията, че имотът не е държавен. Т.е. чл. 6 от ЗС следва ли да се прилага по презумпция (макар и оборима) или задължително следва да се проведе доказване, за да се приложи хипотезата на чл.6 от ЗС?

По поставените въпроси се поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение №127/10.01.2017г. по гр. д. № 679/2017г. на ВКС, II г.о.; решение № 365/22.10.2012г. по гр. д. № 17/2012г. на ВКС, I г.о.; решение № 107/31.07.2018г. по гр. д. № 4540/2018г. на ВКС, I г.о.; решение № 62/27.06.2018г. по гр. д. № 4314/201бг. на ВКС, II г.о.; решение № 61/07.07.2022г. по гр.д. № 1659/2020г. на ВКС, I г.о.; решение № 321/14.10.2011г. по гр. д. № 1167/2010г. на ВКС, I г.о.; решение № 1296 от 17.12.2008 г. по гр. д. № 5083/2007 г. на ВКС, I г. о.; решение № 3 от 20.04.2012г. по гр. д. № 724/2011 г. на ВКС, II г. о.; решение № 108 от 20.05.2011 г. по гр.д. № 931/2010 г. на ВКС, II г. о.; решение № 387 от 27.04.2009 г. по гр. д. № 233/2008 г. на ВКС, Iг. о. и решение № 641 от 17.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1738/2008 г., I г.о.

От ответниците по касационната жалба М. Т. Т. и В. Г. Ч., чрез адв. И. Д., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.Претендират присъждане на направените в касационното производство разноски по делото.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационно обжалване счита следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт №16, том II, дело №523/1979г. И. К. И. е признат за собственик по давностно владение на 2400 кв. м. ид. ч. от дворно място, цялото с площ от 3120 кв. м., включено в имот пл. №* по плана на [населено място]. На 20.11.1991г. И. И. и съпругата му М. И. продали на Т. Д. Ч. /наследодател на ищците/ 1000 кв. м. ид. ч. от дворно място от 3120 кв. м., от което продавачите притежават 2400/3120 кв. м. ид. ч., включени в имот пл. №* по плана на [населено място].

Прието е за установено също, че с разрешение за узаконяване № 463/20.12.1991 г. на ОбНС – Аксаково, издадено в полза на И. К. И., е узаконена постройка за сезонно ползване със застроена площ 33,24 кв. м. На 17.02.1992 г. И. И. и съпругата му продали на Т. Ч. вилна сграда, построена в дворно място от 3120 кв. м., находящо се в имот пл. №* по плана на [населено място]. С разрешение за строеж №194/15.11.1993 г. е разрешено на Т. Ч. да изгради стопанска сграда от 40 кв. м., монолитна, на един етаж, в имот №*, извън плана на [населено място], област В.. С протокол №4/20.12.1993 г. на ОбНС - Аксаково е определена строителна линия и ниво за строеж на сградата.

Съдът е посочил, че с решение №22-1/15.12.2005 г. на ОСЗГ - Аксаково на основание чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ и във връзка с направени измервания на земята съгласно чл. 18е ППЗСПЗЗ е възстановено правото на собственост на община Аксаково в съществуващи (възстановими) стари реални граници на имот от 7,183 дка, м. „В. п.“, имот №*** по картата на землището. За този имот има съставени два акта за частна общинска собственост. С първия от тях АЧОС №6357/07.09.2016 г. имотът е актуван като общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 7, чл. 56, ал. 1 ЗОС и решение № 22-1/15.12.2005 г. на ОСЗГ. Акт за частна общинска собственост №6992/21.07.2021 г. е издаден на основание чл. 59, ал. 1 ЗОС.

Въз основа на представения регистър на земеделски земи, гори и земи в горския фонд, е прието за установено, че за спорния имот има открита партида на 15.12.2005 г. и той представлява друг вид терен със селищен характер с площ 7,183 дка, вид на територията по предназначение - за нуждите на селското стопанство, вид собственост - смесена, възстановен по ЗСПЗЗ в съществуващи стари реални граници. Като собственик е вписана община Аксаково съгласно АЧОС № 6357/07.09.2016 г., бивш собственик - община Аксаково съгласно решение по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ /чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ/ за възстановяване на право на собственост в стари реални граници №22- 1/15.12.2005 г. Имот №* е получен от разделяне на имот №* с площ 10,630 дка. С АЧОС №6992/21.07.2021 г. на основание чл. 59, ал. 1 ЗОС и Заповед №РД-18-940/18.12.2017 г. на Изп. директор на АГКК е актуван като общински поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ 7183 кв. м.

Въз основа заключението на съдебно-техническата експертиза, е прието за установено, че за територията, в която попада процесният имот, са действали следните кадастрални и регулационни планове: КП и РП, одобрени с Указ №78/02.03.1931г. за улична регулация и Заповед №541/03.03.1931г. за дворищна регулация, като спорният имот попада в имот * по кадастралния план. За имот * са отредени парцели * и *, кв.***.

В разписния лист към кадастралния план за собственици на ПИ *** са записани: - Н. Ш. (заличен); Д. К. И.; Н. К. А. (заличена) и К. Т. К. (заличен) С. А. И. и Д. А. М..

Със Заповед №109/08.10.1966 г. на Председател на ОбНС-Варна са изключени изцяло от строителните граници на населеното място квартали с конкретно посочени номера, а частично са изключени квартали с номера: *, *, * и *. От кв. *, в който попада процесният имот, са изключени парцели с номера: *, *, 1 - общински и II -общински.

По КП и РП на [населено място], одобрен със Заповед №6327/17.11.1977г., процесният имот попада извън строителните граници на населеното място в ПИ ***. В разписния лист към кадастралния план за собственици на поземления имот са записани: И. К. И. - НА №16/1979 г. за 2400/3120 кв.м. ид.ч. и Т. Д. Ч. - НА №76/1991г. за 1000/3120 кв.м. ид.ч.

Прието е за установено въз основа заключението на вещото лице, че от комбинирания цифров модел между КП и РП от 1977 г. на селото и заснетия процесен имот е видно, че спорният имот на север граничи с населеното място, а на изток и югоизток границите му съвпадат с границите на ПИ * и граничи с поземлен имот без пл. номер с трайно предназначение - земеделска земя. На запад граничи с останалата част от територията на ПИ *.

Кадастралната карта на землище на [населено място] е одобрена със заповед № РД-18-940/18.12.2017г. и заповед №- 18-146/18.08.2022г. Процесният имот, заснет по материализирани граници, е с паянтови огради, изградени от бетонови колове и оградна мрежа и попада в ПИ * с площ 1308 кв. м. Останалите 29 кв. м. попадат в съседни поземлени имоти-24 кв. м. в ПИ * и 5 кв. м. в ПИ ***.

Вещото лице е посочило също, че поземлен имот * по кадастралния план от 1977 г. изцяло попада в ПИ * по КК. КВС на землището на [населено място] е интегрирана в КК без промени. При изготвяне на контактната зона в ПИ *** не е нанесен процесният поземлен имот по граници, материализирани с огради, както и не са нанесени двуетажната масивна жилищна сграда, масивният гараж, масивната стопанска сграда, масивната тоалетна.

Въз основа показанията на свидетеля С. С. А. е прието за установено, че имотът е бил на съседа му И. от преди 1979 г. и още тогава е бил ограден с мрежеста ограда с бетонни колове. Съдът е посочил, че свидетелката Д. П. И. установява, че през една къща, през 1992 г., мястото е било на Т. и В., а преди това е било на И.. Т. построил в него къща, след което заградили мястото с телена ограда.

Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка съдът, като се е позовал на разрешението, дадено в т. 1 от ТР № 8 от 27. 11. 2012 г., постановено по тълк. д. №8/2012 г. по описа на ВКС, ОСГТК, е приел, че за всеки от ищците е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. В исковата молба са наведени фактически твърдения за наличие на право на собственост върху процесната реална част, придобито на основание придобивна давност при владение от 1991 г. Изложени са мотиви, че от събраните доказателства, се установява, че наследодателят на ищците Т. Ч. е сключил на 20.11.1991 г. договор за покупко-продажба на незастроено дворно място в [населено място], обл. В., с пространство от 1000 кв. м. ид. ч. от цялото место с пространство от 3120 кв. м., включено в имот пл. №***, като ищците са осъществявали фактическа власт върху спорната реална част от имота.

Изложени са мотиви, че в тежест на ответника е да докаже, че е носител на правото собственост върху спорния имот на конкретно придобивно основание. В случая община Аксаково се легитимира като собственик на процесната реална част с АЧОС №6992/21.07.2021 г. и АЧОС №6357/07.09.2016г. В АЧОС №6992/21.07.2021 г. като основание за придобиване са посочени Заповед №РД-18-940/18.12.2017г. на Изп. директор на АГКК чл. 59, ал.1 ЗОС, според която при влизане в сила на КК за имотите - общинска собственост, се съставят нови актове за общинска собственост, в които се посочват номерът и датата на предходно съставените АОС, но конкретно придобивно основание този акт не съдържа.

Относно АЧОС №6357/07.09.2016 г. съдът е посочил, че като основание за придобиване на имота са записани чл. 2, ал. 1, т. 7, чл. 56, ал. 1 ЗОС и решение №22-1/15.12.2005 г. на ОСЗ – Аксаково, като в първата разпоредба се съдържа уредба относно това кои имоти и вещи са общинска собственост, а чл. 56, ал. 1 ЗОС предвижда, че за общинските имоти се съставят актове за общинска собственост, но никое от тези основания не сочи на осъществяване на конкретно фактическо основание за придобиване на собствеността.

Изложени са мотиви, че с решение №22-1/15.12.2005 г. на ОСЗГ е възстановено правото на собственост на Община Аксаково в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху имот №* по картата на землището. Съдът е приел, че по делото не са установени елементите от фактическия състав на земеделската реституция по реда на ЗСПЗЗ по отношение на Община Аксаково. Не се установява процесният имот да е бил държавна собственост към минал момент, а са налице доказателства, че имоти № * по КП от 1931 г. и № * по КП от 1977 г. са записани на физически лица, въз основа на документи за собственост. Ответникът се позовава и на заповед №109/08.01.1966 г., с която имотът остава извън строителните граници на населеното място и е със статут на земеделска земя, но тази заповед не поражда право на собственост в полза на ответника. Тя променя не собствеността, а характера на земята. Прието е, че няма доказателства за включването на имот пл. № *, който е извън строителните граници на селото и е със статут на земеделска земя, в ТКЗС, ДЗС, АПК или други обществени организации. За него няма реституционни претенции, не попада в територия по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ или няма данни да е предоставян за ползване.Направен е извод, че не е установено имот с пл. №*** да е бил собственост на държавата и впоследствие да е станал собственост на общината. Ответникът не е доказал годно придобивно основание, въз основа на което да е придобил правото на собственост върху спорния имот. Не е доказал имотът към момента на установяване на фактическата власт на ищците през 1991 г. да е бил общински и да е бил приложим мораториумът за придобиване на имот общинска собственост на основание придобивна давност.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените от страните основания за допускане на касационното обжалване.

Според разрешението, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Първият поставен въпрос не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото не се констатира съдът да се е произнесъл извън заявената искова претенция. Съдът е бил сезиран с отрицателен установителен иск за собственост и е разгледал именно този иск.

Доводите на касатора са, че е бил предявен иск за 1 000 кв., а съдът макар и да е посочил, че уважава иска именно за такава площ, е препратил към скицата на вещото лице, където имотът е очертан с оранжев щрих и е с площ от 1 308 кв.м.

Трайно се приема в съдебната практика, че недвижимите имоти се индивидуализират чрез тяхното местонахождението, вид, номер, площ и граници, като от изброените индивидуализиращи белези с основно значение са местоположението и границите на недвижимия имот. Площта, видът и предназначението на имота са несъществени белези, които нямат самостоятелно значение за неговата индивидуализация. Площта на имота не е съществен белег на недвижимия имот, тъй като зависи от начина на измерване.В този смисъл са постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 94 от 29.09.2022г. на ВКС по гр. д. № 587/2022г., I г. о.; решение № 129 от 14.02.2019г. на ВКС по гр. д. № 3314/2017г., I г. о., решение № 672 от 7.03.2011г. на ВКС по гр. д. № 1584/2009г., I г. о. В случая въззивният съд е уважил иска за имота така, както е очертан на скицата на вещото лице, според измерванията на което площта на имота е по- голяма от заявената с исковата молба, с което обаче съдът не се е произнесъл в противоречие с цитираната практика на ВКС. Не се констатира, а не се и твърди, че въззивният съд е разгледал спор относно имот с граници и местоположение, различни от посочените в исковата молба, а несъответствието между посочената от ищците и измерената на място от вещото лице площ на имота не води до извод за произнасяне по непредявен иск, доколкото се касае за несъществен индивидуализиращ белег на имота, зависещ от начина на измерване.

Посоченото от касатора решение №127/10.01.2017г. по гр. д. № 679/2017г. на ВКС, II г.о. не може да обоснове наличието на специалната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, тъй като касае хипотеза, различна от настоящата. С посоченото решение на ВКС е обезсилено решение на въззивен съд, с което е бил уважен установителен иск за собственост за 320 кв. м., представляващи реална част от недвижим имот, целият от 3 409 кв.м., а е бил предявен положителен установителен иск за собственост за 179/3409 ид.ч. от недвижим имот, при изрично посочване от ищеца, че не се касае за претенция за реална част от недвижим имот. В случая е предявен и е разгледан иск за реална част от поземлен имот.

Вторият, третият и шестият въпрос, поставени от касатора, са относно обстоятелствата, подлежащи на доказване от ищеца при предявен отрицателен установителен иск за собственост.

Съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК при предявен отрицателен установителен иск предмет на спора и на исковия процес е отричаното от ищеца право. При отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска /чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК/ не е негов индивидуализиращ белег. Щом твърди, че оспорваното право никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от който такова право се поражда. По този иск ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. В случая въззивният съд при преценка допустимостта на предявения иск се е произнесъл в съответствие с цитираното ТР, като е приел, че в тежест на ищците е да установят в условията на пълно и главно доказване, че от 1991 г. упражняват фактическа власт с намерение за своене на спорната реална част от имота, непрекъснато постоянно, несъмнено, явно и спокойно, с присъединяване на владението на праводателя им и предвид събраните доказателства е прието за доказано, че ищците са осъществявали фактическа власт върху реална част от имота, в която са ситуирани постройките им и съответно е направен извод, че са доказани фактите, от които произтича правният интерес на ищците.

Четвъртият и петият процесуалноправни въпроси, по които се иска допускане касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи, като се произнесе по доводите и възраженията на страните. Тези въпроси са от обуславящо значение за изхода на спора, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, според която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил правните си изводи на база приетите за установени факти и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи. Съдът, съобразявайки разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, относно предмета на доказване и разпределението на доказателствената тежест при предявен отрицателен установителен иск е приел, че ищците са доказали фактите, от които произтича правният им интерес от предявяване на иска, като от своя страна ответната община не е доказала, че е собственик на спорната реална част от поземлен имот.

Седмият въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не е правен такъв по смисъла на приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, защото не е от обуславящо значение за правния спор, по който е постановено обжалваното решение. Твърденията на ищците са, че са собственици на спорната реална част на основание придобивна давност от 1991г. когато наследодателят им Т. Ч. е придобил на основание договор за покупко -продажба идеални части от имота и от момента на сделката е установил владение върху реално обособената част от имота, предмет на настоящия спор. В случая ищците не въвеждат фактически твърдения, че собствеността върху процесната реална част е придобита на деривативно основание – по силата на договор за покупко- продажба, предвид на което и въпросът дали може да се придобие собствеността върху имот чрез закупуването му от несобственик, е ирелевантен за настоящия спор.

Поради липсата на общата предпоставка за допускане до касационно обжалване, не следва да се извършва преценката досежно наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

По осмия въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване поради това, че не е във връзка с изводите на въззивния съд, направени в обжалваното решение. За да намери за доказани фактите, от които произтича правния интерес на ищците, съдът не е приел, че владението на ищците /респ. наследодателя им/ е било скрито. Напротив, съдът като се е основал на показанията на разпитаните по делото свидетели, установяващи че спорната реална част е заградена от Т. Ч., че в имота са живеели ищцата В. Ч. и съпругът й Т. Ч., като след смъртта на последния ищцата е продължила да живее в имота, е направил извод за доказаност на изложените в исковата молба твърдения за установена върху имота фактическа власт.

Поради липса на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване и по деветия въпрос, защото същият е поставен общо, без да е посочена връзката му с изводите на въззивния съд, направени в обжалваното решение.

Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по десетия въпрос, поставен от касатора, защото не е изведен от мотивите на обжалваното решение. В последното е прието за установено, че в разписния лист към първия кадастрален план от 1931 г., както и в разписния лист към следващия кадастрален план от 1977г. за собственици на имота са записани физически лица. Съдът не е приел, че имотът е бил безстопанствен и въпреки това да е отказал да приложи разпоредбата на чл. 6 от ЗС в първоначалната му редакция от 1951г. За да уважи иска и да приеме, че ответната стана не е собственик на имота, съдът е приел, че ответната страна основава правото си на собственост върху имота с два акта за частна общинска собственост, които имат констативно, но не и конститутивно действие и при спор за собственост оспореният акт не е годно доказателство за установяване правото на собственост и легитимиращият се с него следва да установи основанието, на което е издаден. Прието е, че АЧОС № 6992/21.07.2021 г. не съдържа конкретно придобивно основание, а в предходния АЧОС № 6357/07.09.2016 г. като основание е посочено и решение № 22/15.12.2005 г. на ОСЗ – Аксаково, но по делото не са установени елементите от фактическия състав на земеделската реституция по реда на ЗСПЗЗ по отношение на община Аксаково. Във връзка с тези конкретни решаващи изводи на въззивния съд не е поставен правен въпрос.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение- съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на спора в полза на М. Т. Т. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1200 лв.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение