Определение № 271 от 08.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 370/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби / идентични / с вх. № 268347 от 06.11.2020 г. на В. В. Д., приподписана от пълномощника му адв. Р. В. И. и вх. № 268348 от 06.11.2020 г. на С. Н. Д., приподписана от пълномощника й адв. Р. В. И. против решение № 260185 от 06.10.2020 г. по гр. д. № 2754/ 19 г. по описа на Пловдивския окръжен съд. С него е оставено в сила решение от 24.09.2019 г., постановено по гр.д. №11369/2018 г. по описа на Пловдивския районен съд, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 243, вр. с чл. 249 ЗЗД за осъждане на ответниците В. В. Д. и С. Н. Д. да предадат на ищеца П. А. А. държането на предоставения им за ползване чрез заем недвижим имот, представляващ ателие за творческа дейност със застроена площ от 113,55 кв.м., находящ се в секция „А“ от пететажна с подземно ниво и мансарден етаж жилищна сграда, построена в северната част на УПИ Х.-246,247,248 и 249 и 249 с административен адрес на имота: [населено място], [улица], ет. 7. Касаторите В. В. Д. и С. Н. Д. в касационните си жалби, подържат, че въззивното решение е недопустимо, очевидно неправилно, незаконосъобразно, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон. Иска се допускането му до касационен контрол и постановяване на съдебен акт, с който се обезсилят решенията на предните две инстанции, и се върне делото за ново разглеждане до етап – обездвижване на исковата молба на ищеца или въззивното решение да бъде отменено, като постановено в нарушение наматериалния и процесуалния закон. Считайки, че съдът се е произнесъл по неуточнен иск и е осъдил ненандлежни страни. В изложенията по чл. 280, ал. 1 ГПК по всяка от жалбите са посочени идентични основания, позовавайки се на чл. 280, ал. 2 и в двете му хипотези, а именно-недопустимост на съдебното решение и очевидната му неправилност. Ответникът по двете касационни жалби П. А. А., ги оспорва по съображения, изложени в отговори, депозирани чрез процесуалния представител адв. М. П. З.-М.. Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, а по същество за неоснователни. Претендира разноски и по двете касационни жалби, сторени пред ВКС. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационните жалби са срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск с цена над 5 000 лв. и са подадени в срока по чл. 283 ГПК, поради което същите са редовни и допустими. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което В. В. Д. и С. Н. Д. са осъдени да предадат държането на заетата им за послужване вещ, представляваща ателие за творческа дейност със застроена площ от 113,55 кв.м., находящ се в секция „А“ от пететажна с подземно ниво и мансарден етаж жилищна сграда, построена в северната част на УПИ Х.-246,247,248 и 249 и 249 с административен адрес на имота: [населено място], [улица], ет. 7 на П. А. А.. Установена е твърдяната от ищеца П. А. А. прехвърлителна сделка, от която е видно, че същият е придобил правото на собственост върху процесния имот към момента на изповядване на сделката в нотариална форма – 10.12.2007 г., което правнорелевантно обстоятелство не е оспорено от ответниците В. В. Д. и С. Н. Д.. Установено е също, че с оглед близките им отношения след продажбата, ответниците В. В. Д. и С. Н. Д. са продължили да ползват имота, не е бил освободен от тях, а и същите са имали множество вещи в него. Твърдението на В. и С. Д., че между страните никога не е сключван договор за заем за послужване на спорния имот, съдът е приел за неоснователни. За да достигне до извода за наличие на такъв договор, се е позовал на свидетелски показания, от които е установено, че между страните са водени многократно разговори за освобождаване на имота от вещите им и предаването му на ищеца П. А.. Посочено е, че договорът за заем за послужване представлява безвъзмезден, реален, неформален, едностранен договор, като за него не се изисква някаква специална форма за сключването му, а е достатъчно само устно страните да достигнат до уговорката за предаване на вещта. Договорът е едностранен, тъй като задължения се пораждат единствено само за заемателя, тъй като той ползва вещта и е длъжен да я върне в същото състояние на заемодателя. С оглед тези съображения, съдът е направил извод, че след като имота е станал собственост на ищеца и с оглед близките отношения между страните, ответниците са ползвали имота, като многократно ищеца е искал от тях да му освободят имота, за да може той да го ползва, и вещите им не са били преместени от него. Дори и в сключения между страните договор за заем за послужване да не е бил фиксиран краен срок, то вещта се отдава под наем до приключване на жилищната нужда и след поканата от страна на заемодателя заемателя е бил длъжен да върне вещта. След като не е върнал държането на имота на заемодателя жалбоподателя В. Д. и съпругата му С. Д. са изпаднали в забава и исковата претенция против тях е приета от съда за правилна и законосъобразна. В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК и по двете касационни жалби са посочени касационните основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, визирайки хипотезата на очевидна неправилност на атакуваното решение, „поради неяснотата в съображенията на съда, изложени в съдебния акт, която на практика се приравнява на липса на мотиви“. Подържа се недопустимост и очевидна неправилност на обжалвания въззивен акт. Относно твърдението за недопустимост. Допустимостта на въззивното решение подлежи на служебна проверка от ВКС съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при което делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато има произнасяне извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая нито една от тези хипотези не е налице, поради което доводът за евентуална недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е неоснователен. Относно твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem", т. е. законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен "extra legem", т. е. когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Очертаният фактически състав на очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разбираната дефинитивност на разглежданото основание липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая страните отъждествяват очевидната неправилност със своето несъгласие с мотивите на въззивния съд, съставляващо оплакване за неправилност на решението и касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, чието разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо, тъй като в същото производство се преценяват предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за селектиране на касационната жалба и само при допускане на касационен контрол се обсъждат доводи за нарушения по съществото на жалбите. Въззивният съд е възприел депозираните пред него и първоинстанционната инстанция свидетелски показания и е обосновал изводите си на база изяснена фактическа обстановка. Приел е, че между страните П. А. и С. и В. Д. е възникнало облигационно отношение, както и че лицата са изпаднали в забава след многократно отправени им покани да освободят имота. Неразграничаването на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК от основанията за неправилност на съдебния акт е довело до необосноваване на предпоставки за допускане на касационен контрол, което има за правна последица недопускане касационното обжалване на въззивното решение на посоченото основание. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора жалбоподателят В. В. Д. следва да заплати на ответника П. А. А. по жалбата направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 1000 лв. По отношение направените разноски по жалбата на С. Н. Д. на ответника П. А. А. не се следват, тъй като същите не са доказани. Воден от горното, Върховният късъционен съд, ІІІ г.о.