Определение № 175 от 26.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1191/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Г. Д., чрез адвокат Б. М., АК-Смолян, срещу решение № 6 от 12.01.2021 г. по в.гр.д.№ 494/2020 г. на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 60569 от 21.10.2020 г. по гр.д.№ 384/2019 г. на Смолянския районен съд в частта, с която е изнесен на публична продан допуснатият до делба между Д. Г. Д. и Л. Г. Д. апартамент, находящ се в [населено място], в блок „Р.“, вх. ..., ет. ..., нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор ... по одобрената кадастрална карта, ведно с избеното и таванското помещения към него, и в частта, с която е отхвърлена претенцията по сметки на Д. Г. Д. срещу Л. Г. Д., с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС, за присъждане на сумата 750 лева, представляваща припадащата се на Д. Д. част от получен от Л. Д. наем от процесния недвижим имот, за периода 2014 г. – 2018 г. включително, ведно със законната лихва върху тази сума от предявяване на претенцията по сметки – 24.02.2020 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане на въведените с въззивната жалба основания за неправилност на първоинстанционното решение, липса на мотиви по въпроса защо жилището не може да бъде възложено на някой от съделителите по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК, допуснато нарушение на чл. 146 ГПК – неизготвяне на доклад от въззивния съд с разпределение на доказателствената тежест. Сочи се и необоснованост на извода, че в периода 2014 г. – 2018 г. другият съделител не е давал процесния апартамент под наем, както и нарушение на чл. 195 ГПК – неизпълнение на задължението на съда за служебно назначаване на експертиза за средния пазарен наем на апартамента за исковия период и на чл. 266 ГПК – недопускане, като преклудирани, на писмени доказателства за установяване на претенцията по сметки. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съделителят Л. Д., в депозиран отговор, чрез адвокат Н. М., изразява становище за липса на основанията по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за правилност на същото. Претендира присъждане на разноските, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, прие следното: Касационната жалба е недопустима в частта й срещу въззивното решение в частта потвърждаваща първоинстанционното в частта, с която е отхвърлена предявената по реда на чл. 346 ГПК, от Д. Г. Д. срещу Л. Г. Д., претенция с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС, за присъждане на сумата 750 лева, представляваща припадащата се на Д. Д. част от получен от Л. Д. наем от процесния недвижим имот за периода 2014 г. – 2018 г. включително, ведно със законната лихва върху тази сума от предявяване на претенцията по сметки – 24.02.2020 г. до окончателното й изплащане. Цената на този иск е под предвидения в чл. 280, ал. 3 ГПК минимален праг за допустимост на касационното обжалване. Като недопустима, касационната жалба ще следва да бъде оставена без разглеждане в тази част. В останалата част касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – решение по извършване на делбата, от легитимирано лице и съответства на изискванията на чл. 284 ГПК. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, възприемайки изводите на първоинстанционния съд от фактическа и правна страна и излагайки и собствени такива, е приел, че с влязло в сила решение е допусната делба на процесния апартамент между съделителите Л. Г. Д. и Д. Г. Д., при равни дялове. Жилищният имот е бил придобит от тях по наследство от родителите им Г. Д. Д., поч. 18. 06. 1997 г., и А. Г. Д., поч. 25. 11. 2009 г., които са го придобили на основание договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ. Апартаментът е с площ от 61, 36 кв.м., състои се от стая, кухня и сервизно помещение, отговаря на минималните изисквания на чл. 40, ал. 1 ЗУТ за жилище и е неподеляем според заключението на вещото лице инж. К. по допуснатата съдебно-техническа експертиза, неоспорено от страните. При това заключение на експерта е преценено, че не е необходимо делото да се изпраща за становище на главния архитект на общината – съгласно чл. 203, ал. 1 ЗУТ същият би могъл да одобри или да откаже да одобри конкретно представен инвестиционен проект за разделяне на жилището, а за неподеляемите имоти изготвянето на такъв е невъзможно. Споделен е изводът на първоинстанционния съд, че имотът не може да бъде възложен на някой от съделителите, тъй като никой от тях не е живял в апартамента при откриване на наследството, а разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК изисква наличие и на двете предвидени в нея предпоставки – липса на собствено жилище и живеене в имота към откриване на наследството. Изложени са съображения, че приетото от районния съд отговаря на разрешенията по т.8 и т.9 от тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по на ВКС, ОСГК. Поради неподеляемост на имота и неоснователност на възлагателните претенции по чл. 349 ГПК, имотът е изнесен на публична продан на основание чл. 348 ГПК. Посочено е, че страните имат право да участват в наддаването на публичната продан на апартамента на осн. чл. 348 ГПК. Всеки от тях може да изкупи имота по реда и при условията на чл. 354 ГПК. В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1. длъжен ли е съдът, в първото заседание във втората фаза на делбеното производство, да извърши процесуални действия по чл. 145 ГПК и да направи доклад по делото по чл.146 ГПК, както и да даде указания на страните по чл.146, ал.2 ГПК, че за определени обстоятелства не сочат доказателства; 2. при какви материалноправни предпоставки е допустимо възлагане на жилище, което е неподеляемо, на един от съделителите, по реда на чл.349, ал.2 ГПК; 3. допустимо ли е съдът да възложи жилището на съделител, направил възлагателна претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК, ако същият не е живял в жилището към момента на откриване на наследството, поради продължителното му отсъствие от страната. По първия въпрос не е налице нито основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като във връзка с приложението на чл. 146 ГПК са дадени разяснения с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, и действията на въззивния съд съответстват на дадените указания. Прието е, че въззивният съд дължи даване на указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими към делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания само в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. В случая, въззивната жалба на съделителя Д. Д. не съдържа конкретно и обосновано оплакване за допуснати от районния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада - ответникът не е изложил твърдения досежно релевантни факти и обстоятелства, относими към възлагателната претенция по чл.349, ал. 2 ГПК, нито е поискал от въззивния съд да събере нови доказателства, които не са били събрани от първата инстанция, поради нарушаване на чл. 146 ГПК, в резултат на което делото е останало неизяснено от фактическа страна. Вторият и третият въпрос са свързани с прилагането на чл. 349, ал. 2 ГПК, поради което са обуславящи по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, но и по тях не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на поставения правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а също и когато се налага тълкуване на неясни, непълни и противоречиви закони, с цел създаване на съдебна практика по тях или осъвременяването й. В случая, предпоставките за възлагане на неподеляемо жилище на един от съделителите са уредени пълно, ясно, разбираемо и изчерпателно в чл. 349 ГПК ( чл. 288 ГПК /отм./), а по спорните въпроси, свързани с прилагането им, има формирана задължителна и незадължителна практика на ВКС – същите са обсъждани в точки 7, 8 и 9 от т ълкувателно решение № 1/19.05.2004 г. по т.д.№ 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и в множество решения на ВКС (напр. решение № 513 от 01.07.2005 г. по гр. д. № 1/2005 г. на ВКС, I г. о., решение № 1425 от 10.12.2008 г. по гр. д. № 330/2008 г. на ВКС, V г. о. и др.). Прието е, че право на възлагане по чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.) на сънаследствен неподеляем жилищен имот има само съделителят наследник, който е живял в сънаследствения имот при откриване на наследството и не притежава друго жилище към момента на извършване на делбата. Правото да иска възлагане в дял може да се реализира в делбения процес, ако за претендиращия съделител-наследник са налице всички материалноправни предпоставки, въведени в нормата на чл. 349, ал. 2 ГПК, съотв. чл. чл.288, ал. 3 ГПК (отм.). Няма колебание в практиката, че възлагане не може да се извършва при други, непосочени в чл.349, ал.1 и ал.2 ГПК хипотези. Цитираното тълкувателно решение, както и решенията, постановени при действието на отменения ГПК, са приложими и при действието на новия ГПК, поради идентичност на разпоредбите на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.) и чл. 349, ал. 2 ГПК. Изводите на въззивния съд, че не е допустимо разширително тълкуване на разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК, както и че възлагателната претенция на Д. Д. следва да бъде оставена без уважение, тъй като същият не е живял при откриване на наследството в процесното жилище (живее и работи в чужбина и трайно пребивава там от повече от десет години), съответстват на практиката на ВКС. А тезата на касатора, че е допустимо разширително тълкуване на разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК не намира опора в закона и във формираната по приложението му задължителна и незадължителна практика на ВКС. Даденото със същата тълкуване е точно, съответно на нормативната уредба, на обществено-икономическите условия и липсва необходимост от промяна на така формираната практика. При този изход на делото Д. Г. Д. ще следва да бъде осъден да заплати на Л. Г. Д. сумата 1150 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,