Определение № 2554 от 27.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5071/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Б. К., чрез адв. В. В. от САК, против въззивно решение № 261091/16.08.2023 г. постановено по възз. гр. д. № 12020/2019 г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното решение частично е обезсилено /в частта, в която Г. Г. Т., е осъден да заплаща месечна издръжка на детето T. В. Т. в размер на 140 лв., считано от 02.10.2017 г., ведно със законната лихва за забава/, частично е отменено и частично е потвърдено решение № 162021/10.07.2019 г. по гр. д. № 63978/2018 г. на Районен съд- София, и като краен резултат на основание чл. 127, ал. 2 СК /по предявен иск от Г. Т. и насрещен иск от Н. К./ упражняването на родителските права върху общото на страните дете Т. В. Т. е предоставено на майката Н. Б. К.; съдът е определил режим на лични контакти на бащата Г. Г. Т. с детето Т., и е осъдил бащата Г. Г. Т. да заплаща на ежемесечна издръжка за детето Т. в размер на 250 лв., считано от 27.02.2018 г., заедно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, до настъпване на обстоятелства за нейното изменение или прекратяване. С решението е уважено искането по чл. 127а, ал. 2 СК на Г. Г. Т. свързано с пътуване на детето в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това. С оглед изрично посоченото в молба вх. № 16169/11.12.2023 г. от касатора Н. Б. К., въззивното решение се обжалва като недопустимо и неправилно в частта, в която е определен режим на лични контакти на бащата с детето, както следва: Първата среща на детето с бащата да се осъществи в присъствието на майката или на определено от нея пълнолетно лице на територията на Р. България, в продължение на 15 дни през училищната ваканция на детето през лятото, за времето от 10 часа на всеки ден до 19 часа на същия ден (без преспиване). Следващите 15 дни бащата има право да вземе детето с преспиване за времето от 10 часа на първия ден до 19 часа на последния ден от периода. След изтичане на този преходен период, личните отношения на бащата с детето ще са в продължение на един месец през училищната ваканция на детето през лятото и ще се осъществяват в населеното място по обичайно местоживеене на бащата в Германия, или на територията на Р. България- за територията на България- при наличие на съгласие и на двамата родители, постигнато поне един месец преди времето за осъществяване на контакта, като обичайните разходи по пътуването на детето (и на лицето, което го придружава) се поемат от майката Н. Б. К.. Бащата има право и на визуален и зрителен контакт с детето за не по-малко от един час седмично, като майката е длъжна да посочи на бащата електронен адрес на детето, както и дни и часове за контактите им, съобразени с часовата разлика и ангажиментите на детето. В писменото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1. Наличието на регистриран постоянен и настоящ адрес на майката в една държава и обстоятелството, че тя е в трудово правоотношение с работодател, чието седалище и адрес на управление е в същата страна, налагат ли категоричен извод, че детето има обичайно пребиваване във въпросната държава?“. Твърди се противоречие с определение № 225 от 16.06.2020 г. по ч. гр. д. № 1250/2020 г. на ВКС, III г.о.; 2. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните и да изложи мотиви за това?“. Сочи се противоречие с: решение № 73 от 05.07.2018 г. по гр. д. № 3228/2017 г. на ВКС, III г.о., решение № 60134 от 08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г. на ВКС, I г.о.; 3. „Длъжен ли е съдът при определяне на режим на лични отношения на бащата с неговото дете да установи и прецени финансовите и материалните му възможности?“; 4. „Длъжен ли е съдът при определяне на режим на лични отношения на бащата с неговото дете да установи и прецени фактът, че бащата живее с друга жена- съпруга, с която имат родено друго дете?“. По въпроси с №№ 3 и 4 се сочи противоречие с решение № 80 от 03.08.2020 г. по гр. д. № 3922/2019 г. на ВКС, III г.о., определение № 517 от 26.06.2018 г. по ч. гр. д. № 1772/2018 г. на ВКС, III г.о., ППВС 1/74 г. Поддържа се още наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3, ГПК. В тази връзка се поставя въпросът: „Понятието „трети лица – близки на родителите“ и „социално обкръжение“, посочени в чл.59 ал.4 СК, включват ли се съпрузи и други деца на родителите?“. Излагат се и съображения, че въззивното решение в обжалваната му част е недопустимо и очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба Г. Г. Т., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва касационната жалба като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че Г. Г. Т. и Н. Б. К. са родители на малолетното дете T. В. Т., родено на 09.10.2011 г. в [населено място], Германия. Съжителствали заедно в Германия до навършване на 4 г. възраст на детето, когато майката заедно с детето напуска общото им жилище в Германия и се преместила да живее в България. След раздялата, срещите между бащата и детето се осъществявали в България, като всеки път, когато се връщал в България, бащата се стараел да вижда T. /св. К. и св.Ч./. От справка в НБД е установено, че постоянният и настоящ адрес на майката Н. К. от 02.12.2016 г. е в [населено място]. Установено е също, че към м. ноември 2018 г. /датата на подаване на ИМ/ К. е работила по трудов договор с работодател със седалище в България. При тези данни, въззивния съд е приел с определение по чл.28 КМЧП, че обичайното местопребиваване на детето Т. /живеещо при майка си/ е в Р. България и тъй като исковете касаят спор за лични отношения с малолетно дете между родители, граждани на държави- членки на ЕС, българският съд е международно компетентен да се произнесе по предявените искове, съгласно чл.8 от Регламент № 2201/2003 г. (ЕО). Оставил е без уважение възражението на майката Н. К. за липса на компетентност на българския съд, основано на твърдения, че към датата на предявяване на иска от бащата, обичайното местопребиваване на детето е било в Н. З.. За да определи режима на лични контакти на бащата с детето, след като родителските права са били предоставени на майката, въззивния съд е обсъдил представени пред въззивната инстанция социални доклади от: Международна социална служба Н. З. от 07.04.2021 г. и Службата за благосъстояние на младежите в Б. от 14.07.2020 г. Според първия доклад, домът в който живее детето със своята майка и настоящия й съпруг осигурявал топла, безопасна физическа среда, която давала добър стандарт на грижа. Детето се приспособило към начина на живот в Н. З. с лекота и харесвало своята общност. Жилището се намирало до всичко необходимо за дете. Майката била финансово стабилна и можела да осигури добър стандарт на грижа, имала гъвкаво работно време и можела да бъде на разположение на детето си. Съпругът й напълно подкрепял T. и детето формирало позитивна доверителна връзка с него. Според втория доклад бащата споделил, че от средата на 2018 г. контактите с дъщеря му T. били окончателно прекратени. Той се грижил за своя по-малък син и не работел. Живеел от доходите на своята съпруга. Според социалния работник бащата можел адекватно да отговори на потребностите на своя син. Апартаментът в който живеел в Б. /около 70 кв. м./, бил подреден. В жилищната зона имало огромен брой места за пазаруване, училища, центрове за грижи за деца и детски площадки. Бащата разполагал с подходящи жилищни и социално - битови условия. Социалния работник препоръчвал бащата да има контакти със своята дъщеря често - до степен, която позволявала това, с оглед на границите. Съветвал родителите да изградят контакт помежду си на ниво „родители“. Съдът се е позовал и на заключението на изслушаната съдебно-психологична експертиза, според което детето било емоционално привързано към майка си и настоящия съпруг на майката, тъй като след раздялата на родителите е живяло при майката и за дълъг период от време не е имало контакт с биологичния си баща. Не заявявало и не показвало емоционална свързаност с последния. Детето било с адекватни реакции, нормално развитие в умствен и емоционален план, отговарящ на възрастта му. Било притеснено, вероятно от невъзможността да общува свободно на български език. Не проявявало признаци на негативни преживявания и мисли. Отбягвало категорично темата за баща си. Била установена изразена лоялност на T. към отглеждащия родител, обяснена от вещото лице, с това, че при разделени родители, детето е поставено в ситуация на преживяване на страх от загуба. Страхът бил свързан с родителя при, който живее, за да не остане и без този родител - във връзка с това преживяване детето оставало лоялно към родителя, при който живее. Вещото лице посочило, че и двамата родители имат добри намерения спрямо детето във връзка с неговото развитие. Изследвайки постигнатото в развитието на детето, справянето с учебния процес, общите цели, които имат за развиване на допълнителни умения психологът установил добри родителски умения при майката. Майката можела да се справя сама. Бащата показвал задоволителен капацитет, което било свързано с невъзможността да участва активно в отглеждането на детето и липсата на възможност да развие своите родителски умения, свързани с образователния процес и пълноценното участие в отглеждането на детето. На този етап емоционалната връзка на детето с биологичния баща била прекъсната, поради което не можело да се даде категорична преценка, че бащата ще се справи сам с отглеждането на детето. Експертът установил необходимост от предоговаряне на родителските взаимоотношения, за да започне възстановяване на връзката родител - дете. Не било констатирано родителско отчуждение. Заради прекъснатата емоционална връзка на детето с бащата, вещото лице е препоръчало предоговаряне на двамата родители за правилата на взаимоотношения на детето с родителя, при който не живее: това можело да стане в преходен период до 6 месеца, в който детето да се въвежда от майката за онлайн разговори с бащата. Като подходящ режим, експертът посочил: всяка първа и трета седмица, в петък, след края на учебните занимания, да провеждат онлайн среща, като предварително двамата родители са договорили параметрите. Веднъж годишно, според предвидените пътувания до България, бащата да се среща с детето в присъствието на майката до навършване на 10 годишна възраст. За рождените дни на детето майката да го подпомага за онлайн връзка с бащата. За рождения ден на бащата също детето да има възможност за онлайн контакт с баща си. Обсъдени са и събраните по делото гласни доказателства, от които е установено, че бащата има желание да осъществява лични отношения с детето си, може да разчита за отглеждането и възпитанието на детето на своята съпруга, и може да разчита на нейната подкрепа в грижите за детето, докато последното ще бъде при него. Посочено е, че свиждането и вземането на детето от родителя, на когото не са предоставени родителските права, са неразделни части от поддържането на лични отношения, а когато неотглеждащият родител е с местожителство различно от установеното за детето, при определянето на подходящ режим на лични контакти по правило, се предпоставя този родител да има възможност да отвежда детето в своето местожителство, за да се осъществява личния контакт в семейно обкръжение, при което общуването между него и детето ще е най- пълноценно /задължително при конкретна преценка на комплекс обстоятелства от фактическо и правно естество като възраст на детето, здравословно състояние, възможност за адаптация, условия и обкръжаваща среда, отдалеченост, гаранции за сигурност на детето и други правнозначими обстоятелства/. Същите съображения били от значение и когато местожителството на неоглеждащия родител е в друга държава. Посочено е, че в този случай, поддържането на подходящи лични отношения на бащата с детето, можело да става не само със свиждания, но и чрез по - продължителен личен контакт на детето с родителя /напр. водене на кореспонденция чрез съвременните средства за комуникация, телефонни разговори и др./. Тези форми следвало да бъдат договорени между родителите, при съблюдаване желанието и на самото дете, неговия дневен режим, учебни и извънкласни ангажименти. При тези данни въззивният съд е отменил първоинстанционното решение, в частта му касаеща определения режим на лични контакти на бащата с детето и е определил нов /посочен по- горе в мотивите/. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е налице претендираното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – недопустимост на въззивното решение в обжалваната част. Твърденията на касатора са основани на липса на международната компетентност на българския съд да се произнесе по исковете, обосновани с обичайното местопребиваване на детето извън територията на Р. България, в каквато връзка е и първият от поставените в изложението въпроси. Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд е обосновал извод, че към дата на предявяване на иска, детето Т. е било с обичайно местопребиваване в България. По силата на чл.8 от Регламент № 2201/2003 г. (ЕО) компетентността по делата, свързани с родителска отговорност, се предоставя на съдилищата на държавата членка по обичайното пребиваване на детето към момента на сезиране на съда. В решение на Съда на ЕО от 02.04.2009 г. по дело С-523/07 по преюдициално запитване е разяснено, че понятието за обичайно пребиваване по смисъла на чл.8, §1 от Регламент № 2201/2003 (ЕО) трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда. За тази цел трябва да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. Националната юрисдикция следва да установи обичайното пребиваване на детето, като държи сметка за съвкупността от фактическите обстоятелства, специфични за всеки конкретен случай. Разяснено е още, че обичайното пребиваване на едно дете според чл.8, § 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 се намира на мястото, където е центърът на неговите интереси, както и че престоят на детето в определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото обичайно местопребиваване. Временно отсъствие на детето не поставя под въпрос продължаването на обичайното пребиваване. Цитираните норми и съдебната практика, ясно свързват съдебната компетентност по делата за родителската отговорност /при спор между родители, граждани на държави- членки на ЕС/ с тази на държавата- членка, където детето има обичайно местопребиваване по времето, когато исковата молба е подадена. Приетото от въззивната инстанция с оглед на събраните по делото писмени и гласни доказателства е в съответствие както с приложимите норми, така и със задължителната съдебна практика. Международната компетентност по спора, съобразно правилата на Регламент 2201/2003 е на българския съд, тъй като липсват категорични доказателства, обичайното местопребиваване на детето да е било променено към момента на сезиране на този съд. Такъв извод не следва нито от издадения на 10.08.2018 г. самолетен билет за пътуване на детето през м. август 2018 г. до Н. З., нито от тримесечната туристическа виза от 23.08.2018г. в паспорта на детето за посещение на посочената държава. Останалите представени от ответницата доказателства /за трудовата й заетост след 22.01.2019 г. и за записване на детето в училище в Н. З. на 28.03.2019 г./ са неотносими, тъй като касаят факти и обстоятелства настъпили след образуване на делото. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с втория от поставените от касатора въпроси. Същият касае задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по предмета на спора, като обсъди доводите на страните и относимите доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Въпросът е обуславящ изхода на спора, доколкото е от значение за правните изводи на въззивния съд по конкретното дело, т.е. удовлетворява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за наличие на общо основание за допускане на касационния контрол. Не е осъществено обаче наведеното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като този правен въпрос не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, вкл. цитираната от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Решението е основавано на вътрешното убеждение на съдебния състав за конкретната оценка на критериите от значение за най-добрия интерес на детето, които са изследвани и обсъдени както поотделно, така и в тяхната съвкупност. Ясно е отношение към оценката на най-добрия интерес на детето и тяхното съдържание в конкретния случай при определяне на режима на лични контакти на бащата с детето. Поставените трети и четвърти въпрос, са свързани с критериите, от които следва да се ръководи съдът при определяне на режима за лични отношения между родителя и детето. Въпросите са обуславящи въззивното решение, но не са решени в противоречие с практиката на ВКС. В практиката на ВКС: решение №147/ 04.06.2014г. по гр.д.№1557/2014 г. на ІІІ г.о., решение № 217/27.05.2015 г. по гр.д.№ 6851/ 2014 г. на ІV г.о., решение № 36/20.03.2015 г. по гр.д.№ 4794/2014 г., ІІІ г.о. на ВКС и др. е прието, че въззивният съд е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, касаещи мерките за упражняване на родителските права и личните отношения между децата и родителите, като приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно. Най-добрият интерес на детето се определя в съответствие с легалната дефиниция по § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето. Мерките за лични отношения се определят във всеки конкретен случай, след анализ и оценка на всички правнозначими обстоятелства, като водещ критерий е интересът на детето, а не само желанието, заявената готовност и възможност на родителя. Във всеки спор, свързан със съдебна администрация на отношенията между родители и деца, съдът е длъжен да съобрази както общите критерии, така и спецификите на конкретния случай, имащи значение за създаване на нормална обстановка за общуване и поддържане на отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права. Съдът трябва да обсъди дали комплексът от тези обстоятелства /общи и специфични/ се отразява и по какъв начин на положението на детето и на ефикасността на мерките, които определят същото, като висшият критерий за решението на съда е детският интерес. Без съмнение, режимът на личните отношения трябва да осигури възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители, защото право и естествена потребност на всяко дете е да общува и с двамата си родители. В спора за режима на лични отношения с детето, съдът не е обвързан от предложенията на родителите, особено когато липсата на нормална комуникация между тях и напрежението в отношенията им е довела до затруднена или прекъсната връзка с единия родител. Чрез режима на личните отношения целта, която трябва да се постигне, е да се осигури възможност децата да растат и да се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители. Въззивният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, включително и трудовата заетост и финансовите възможности на бащата, както и обстоятелството, че същият има сключен брак с друга жена, от който имат родено дете /съгласно социалния доклад изготвен от Службата за благосъстояние на младежите в Б./, като е преценил, че определения режим на лични контакти в най-голяма степен съответства на интересите на детето. С това въззивният съд е изпълнил задълженията си при преценка на установените обстоятелства и мотивиране на акта си, като в производството по чл.288 ГПК не може да се контролира правилността на изводите му. Петият въпрос не е релевантен и не формира общо основание за селектиране на касационната жалба /правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК/ по смисъла на тълкуването, дадено с разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Той не е обуславящ изхода на делото и не е изводим от дадените от въззивния съд правни разрешения, тъй като въззивният съд не е обосновавал извод в контекста на поставения въпрос, дали съпрузите и другите деца на родителите са включени в понятието „трети лица – близки на родителите“ и „социално обкръжение“, посочени в чл.59 ал.4 СК. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението в обжалваната му част. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение