Определение № 507 от 05.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 711/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. А. М., чрез процесуален представител, против Решение № 574 от 21.12.2022 г. по в. т. д. № 37/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след отмяна на Решение № 436 от 24.07.2018г. по т.д. № 73/2018г. на Окръжен съд – Пловдив, настоящият касатор е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД сумата от 64 000 щвейцарски франка с левова равностойност по курс купува 1, 181600 лв. за швейцарски фрак към датата на усвояване на кредита - 24.06.2008г., представляваща частично предявена претенция за главница в общ размер на 83 728, 76 щвейцарски франка, дължима на основание Договор за потребителски кредит № HL 34686 от 13.05.2008г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 31.01.2018 г. до окончателното й изплащане, както и 8 908, 17 лв. разноски. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се претендира неговата отмяна, както и присъждане на направените разноски за всички съдебни инстанции – за първоначалното и повторното разглеждане на делото. Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран въпросът: „От кой момент следва да се приеме, че прехвърлянето на вземането от страна на кредитора има действие спрямо трети лица и спрямо длъжника ?“. Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирана с довода, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, като конкретно се сочи Тълкувателно решение № 1 от 11.11.1954 г. на ОСГК на Върховния съд на Република България. По същия въпрос алтернативно се поддържа хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с довода, че отговорът на същия е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Отделно, касаторът сочи, че обжалваното решение е очевидно неправилно и следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В подкрепа на това твърдение е изложено, че въззивната инстанция е основала решаващия си извод за неоснователност на възражението за нищожност на допълнителните споразумения по договора за потребителски кредит изцяло на очевидно неправилната си констатация, че съобщаването на цесията не засяга редовността на прехвърлянето на вземането. Ответникът – „Юробанк България“ АД в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството пред Апелативен съд – Пловдив е образувано след като с Решение № 60079 от 19.01.2022 г. по т. д. № 105/2020 г. на ВКС, I т. о. е отменено изцяло Решение № 240 от 17.07.2019 г. по в. т. д. № 694/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив по подадена касационна жалба от „Юробанк България“ АД и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С отмененото решение по в. т. д. № 694/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив е потвърдено Решение № 436 от 24.07.2018 г. по т. д. № 73/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от „Юробанк България“ АД против К. А. М. иск с правно основание чл.79 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 ТЗ за заплащане на сумата от 64 000 швейцарски франка, представляваща част от главницата в размер на 83 728, 76 щвейцарски франка, дължима на основание Договор за потребителски кредит № HL 34686 от 13.05.2008 г. В изпълнение указанията на първия състав на ВКС при повторното разглеждане на делото въззивният съд е допуснал съдебно счетоводна експертиза за изготвяне във варианти на размер на вноските с посочване отделно на главница и възнаградителни лихви, след отчитане на платените от длъжника до датата на изготвяне на заключението суми, с установяване на датата на плащането и валутата, в която е извършено. След собстевн анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане възраженията на страните, вторият състав на Пловдивския апелативен съд е достигнал до обжалвания правен резулат. По единствения поставен в изложението въпрос за момента, от който цесията има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника, съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД, решаващият съд е приел следното: С Договор за цесия от 15.07.2008 г. „Юробанк България“ АД е прехвърлила вземанията си по сключения с ответника Договор за кредит HL 34686 от 13.05.2008г. на „Бългериън Ритейл Сървисиз“, въз основа на предварително дадено от кредитополучателя съгласие, съдържащо се в чл.28 от договора за кредит. С Договор за прехвърляне на вземания от 23.12.2016 г. „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД прехвърлило придобитите от него вземания по договора за кредит в полза на „Юробанк България“ АД. За първата цесия длъжникът бил уведомен на 27.06.2017г., а за втората – на 28.07.2017 г. Като неоснователно е преценено от въззивния съд наведеното от ответника възражение, че след като цесията от 15.07.2008г., по силата на която са прехвърлени вземанията по договора за кредит от банката на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, му е съобщена едва на 27.06.2017г., то сключените с цесионера допълнителни споразумения към договора за кредит преди съобщаването са нищожни и не са породили правни последици. В подкрепа на този си извод, съдът е посочил, че съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД съобщаването на цесията не засяга редовността на извършеното прехвърляне, тъй като правата по цесията преминават върху цесионера със сключването на договора, а оповестяването има значение за добросъвестните трети лица и длъжника, който от момента на уведомяването дължи изпълнение на цесионера, а не на цедента. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Единственият поставен в изложението въпрос за момента, от който се приема, че прехвърлянето на вземането от страна на кредитора има действие спрямо трети лица и спрямо длъжника, изхожда от несъгласието на касатора с с извода на въззивния съд, че съобщаването на цесията, съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД не засяга редовността на извършеното прехвърляне, тъй като правата по цесията преминават върху цесионера със сключването на договора, а оповестяването има значение за длъжника, който от момента на уведомяването дължи изпълнение на цесионера, а не на цедента. Освен че въпросът е принципен и е относим само към момента, от който се проявява действието на цесията спрямо длъжника, именно последният в качеството на касатор поддържа в изложението, че цесията от 2008г. има действия по отношение на него от момента, в който е бил уведомен от банката – 27. 06. 2017г., в който смисъл са и мотивите на въззивния съд. Всъщност, поддържаното от касатора възражение за нищожност на всички сключени допълнителни споразумения между него и „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД поради невъзможен предмет, като предхождащи по време уведомяването му от банката за цесията, не е разгледано от съда. Процесуален въпрос за този пропуск не е поставян, а и следва да се има предвид, че въззивният съд по други съображения е стигнал до решаващия извод за нищожност на допълнителните споразумения, поради което дори и възражението да беше разгледано разрешението по същото не би имало самостоятелно значение за изхода на спора. Освен че не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, не се установяват и допълнителните критерии по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Соченото ТР от 1954г. на ОСГК на ВС е ирелевантна практика, тъй като е постановено по въпроса дали цесията има действие спрямо длъжника, когато уведомяването на последния е направено не от цедента, а от цесионера, какъвто не е настоящият случай. Разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД е пределно ясна, а и в съдебната практика трайно е установено, че до съобщаването на цесията, кредитор на длъжника е цедентът в отношенията между тях (т.4г от т.р. № 4/14г. на ОСГТК). Предвид даденото с посоченото тълкувателно решение разрешение на въпроса, не се установява и критерият по чл.280, ал.1,т.3 ГПК,. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на поддържаното самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая всички доводи, изложени от касатора, съставляват основания по чл.281, т.3 ГПК, а не такива по чл.280, ал.2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искането за достъп до касационна проверка. Освен това, основното оплакване на касатора при мотивиране на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за неоснователност на възражението за нищожност на допълнителните споразумения поради несъобщаване на цесията не съответства на обективираната в атакуваното решение правна воля на въззивния съд като краен резултат по изложените по-горе съображения. Ответникът по касация не е претендирал разноски за настоящото производство, поради което съдът не дължи произнасяне. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК