Определение № 21 от 21.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4813/2021 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от П. А. А., срещу въззивно определение № 22/06.01.2020 г., постановено от Софийския апелативен съд по ч. гр. д. № 5385/2019 г. При предоставена от апелативния съд правна помощ чрез осигуряване на безплатна адвокатска защита на П. А. по негова молба, определените от Софийска адвокатска колегия адвокати последователно са се отказвали да го представляват поради нежеланието на същия и неоказано съдействие. Адвокат Н. К. е последно назначена от Софийски апелативен съд за процесуален представител на страната по чл. 94 ГПК. Тя е подала молба, с която изяснява съдържанието на частната жалба, подадена от А. – за незаконосъобразност на действията на ИВСС, изразяващи с в бездействие и бавност, както и, че предявеният от А. иск касае установяване на съществуване на правно отношение (не е уточнено какво) и, че не са изследвани обективно и всестранно всички обстоятелства, касаещи нохд № 375/2017 г. по описа на Софийския окръжен съд. Счита, че основанията за касационно обжалване е чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – точното приложение на закона, както и развитието на правото (нормата касае основанията за допускане на касационно обжалване). Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд, като оставил без уважение частната жалба на А. и по този начин е потвърдил по смисъла на чл. 278, ал. 4, вр. чл. 271, ал. 1, предл. 1 ГПК определението на първостепенния Софийски градски съд, прекратил производството по делото като недопустимо и върнал исковата молба. За да постанови този резултат, съдът установил, че П. А. подал искова молба против Инспектората към ВСС (ИВСС), уточнена с молби от 14.06.2019 г. и от 11.07.2017 г., с която иска да се установи „лъжесвидетели по нохд № 375/2017 г. на Софийски окръжен съд“, чийто показания са отразени в съдебните протоколи. Този иск е обусловен от негово искане за възобновяване на наказателното производство. Предявил е иск за установяване противоправно бездействие на ответника ИВСС във връзка с негови дела, които се бавят и се толерират магистрати с противоправно поведение. Съдът намерил, че искът по чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство, каквото е „лъжесвидетелстването“ се допуска само в изрично посочените в цитираната разпоредба случаи и ги е изброил, като по настоящия казус не е налице нито едно от възможните изключения, при които гражданският съд е допустимо да се произнесе. Изложил е и допълнителни съображения, че ИВСС не може да бъде и надлежен ответник по подобен иск, дори и в случаите, когато е допустим за разглеждане от гражданския съд. Въззивната инстанция е изяснила разпоредбата на чл. 124, ал. 4 ГПК и кога е допустим иск за установяване съществуването или несъществуването на факти. Установяване на бездействие на ИВСС да осъществи законните си правомощия във връзка с подадени до този орган заявления, вкл. при твърдение за нарушаване правото на разглеждане на делата в разумен срок, не може да бъде предмет на самостоятелен установителен иск. Сама по себе си такава претенция няма как да удовлетвори интереса на страната – нито да доведе до своевременно разглеждане на делото, за което твърди забава, нито да санкционира евентуално служителите в инспектората, нито да обезщети самия А.. Апелативният съд е изяснил, че А., при твърдение, че делата му се разглеждат в неразумен срок, разполага с друг ред за защита. Като краен резултат, съдът намерил, че исковете – за установяване на „лъжесвидетелстване“ и за установяване бездействие от страна на служители на ИВСС, са недопустими, поради което на осн. чл. 130 ГПК исковата молба подлежи на връщане, а образуваното по нея производство – на прекратяване. Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, намира че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. За да се извърши преценката по чл. 288 ГПК, в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е ясно първо кой въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в решението си, има предвид касатора, и какво е конкретното му отношение към резултата по спора.Той трябва да бъде ясно и точно посочен, като съдът може само да го конкретизира, преформулира и уточни или квалифицира, но не може сам да го определи с оглед касационните оплаквания или направо въз основа на въззивното решение, или да го предположи от представените (цитирани) съдебни актове, каквито указания изрично са дадени и в ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение (хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК). В цитираното ТР е изрично изяснено, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване- а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Липсата на обосновка за значението на повдигнатите въпроси към конкретния спор, както и за наличието на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК, също има като резултат недопускане на касационното обжалване. Касаторът следва да се обоснове за наличие на допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 т. 1 – 3 ГПК според поддържаното основание - в случая че разглеждането на повдигнатия правен въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд многократно се е произнасял и, че бланкетното цитиране на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане на уредените в нормата хипотези, не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Явно е, че в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съставът на Върховния касационен съд, при служебна проверка, не намира и основания за допускане на касационно обжалване заради нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Изложените в частната жалба съображения за правото на А. на разглеждане на делото му в разумен срок (във връзка с действия на прокурори и съдии по наказателно дело) нямат отношения към съображенията на въззивния съд и допустимостта на предявените от него граждански искове, нито към приложението на чл. 124, ал. 4 ГПК – кои искове за установяване на факти са допустими и на чл. 124, ал. 5 ГПК – кога е допустимо гражданският съд да установи престъпно обстоятелства. В заключение, не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение