Определение № 454 от 01.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2527/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. И. М., представляван от адв. Я. С., срещу решение № 1549 от 25.06.2019г. по в.гр.д. № 150/2019г. на САС, ГО, 1 състав, с което е потвърдено решение № 4865 от 18.07.2018г. по гр.д. № 12733/2017г. на СГС, I ГО, 14 състав в частта, в която е отхвърлен предявеният от касатора против ЗК „Лев инс” АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 22 000 лева до 50 000 лева.

Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че при определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е нарушил установения в чл.52 ЗЗД принцип и трайната практика на ВКС по прилагането му, без да съобрази всички релевантни обстоятелства – не е отчел в пълнота тежестта и вида на травматичните увреждания на ищеца, времето, през което е бил изцяло зависим от чужда помощ, отрицателните психически емоции, които е понесъл, и продължаващите физически последици, които търпи и ще търпи до живот.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да вземе предвид и да обсъди всички факти, доводи и обстоятелства, които са наведени от страните в първоинстанционното производство? Твърди, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953г., ППВС № 7 от 27.12.1965г., ППВС № 1 от 10.11.1985г.

2. След като въззивният съд определя, че здравето на пострадалия е възстановено напълно, да мотивира своя извод и да посочи конкретно според събраните по делото доказателства от кога, от коя дата е напълно възстановено здравето на пострадалия? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочените три постановления, както и с решение № 161 от 04.10.2016г. по т.д. № 2220/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 134 от 30.12.2013г. по т.д. № 1608/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о.

3. След като един срок за напълно възстановяване на здравето на пострадалия е неопределен по дни и месеци, следва ли въззивният съд да определи мотивирано този срок за конкретното дело и конкретната обстановка, като при определянето на този срок обсъди всички обстоятелства по делото при използване съвкупността от обективни критерии /доколкото е възможно/, както следва: приложени медицински документи, болнични листове, разпит на свидетел, приемане на СМЕ, прилагане на допълнителни писмени доказателства и т.н./, като посочи кои от доводите на страните приема или отхвърля? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочената съдебна практика, както и с решение № 65 от 30.07.2014г. по т.д. № 1656/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 127 от 05.11.2017г. по гр.д. № 1321/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 22 от 29.06.2017г. по гр.д № 2113/2016г. на ВКС, ГК, I г.о.

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички факти, взаимовръзката между тях при обосноваване на своите правни изводи, за да приеме в конкретния случай, че оздравителният период при пострадалия е приключил? Твърди, че липсата на посоченото обсъждане е довела до противоречие с решение № 27 от 02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 332 от 19.05.2010 по гр.д. № 257/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 457 от 01.07.2010г. по гр.д. № 1264/2009г. на ВКС, ГК, III г.о.

5. Касаторът твърди, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на формирана съдебна практика, която да е определила дължимите се по справедливост вреди съобразно стандарта на живот в страната и в „конкретното” място, където живее потърпевшото лице, като при това определяне да са използвани каквито и да са обективни критерии, които да допринесат най-общо за изясняване стандарта на живот в страната и „конкретното място, където живее потърпевшото лице”.

6. Отрицателните психически емоции, които са нанесени и понасяни от пострадалия, следва ли да бъдат обезщетени?

7. В коя сфера на обезщетението попадат нанесените и понесени отрицателни психически емоции?

8. Следва ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да бъдат взети предвид всички нанесени телесни увреждания и нанесените и понесени отрицателни психически емоции?

9. Психическите емоции елемент ли са от неимуществени вреди?

10. Как се компенсират понесените отрицателни психически емоции?

11. Какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, за да бъде то справедливо? Касаторът твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968г. и практиката на ВКС по чл.290 ГПК.

12. Задължително ли е излагане от страна на съда на съображенията за определане на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, както и критериите при определяне на този размер, който въпрос е решен в противоречие с отговора в ППВС № 4/1968г., т. 11.

13. Съставлява ли икономическата конюнктура елемент от критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД и следва ли същата да се отчита от съдилищата при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП, съобразявайки и лимитите на застраховтелната отговорност по чл.226 КЗ /§27 ПЗР на КЗ в предходния период/, който съставлява законово отражение на тази конюнктура? Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 124 от 11.11.2010г. по т.д. № 708/2019г. на ВКС, ТК, II т.о.

14. Следва ли при определяне на размера на застрахователното обезщетение по чл.226 КЗ /отм./ да бъдат съобразявани размерите на лимитите на застрахователната отговорност по чл.226 КЗ /отм./ като проявна форма на обществено-икономическите условия в страната към момента на възникване на произшествието? Позовава се на противоречие с решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 124 от 11.11.2010г. по т.д. № 708/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 5 от 03.04.2009г. на ОС – Силистра и решение № 8 от 24.03.2009г. на Апелативен съд – Бургас.

Прави се и искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 ГПК поради очевидната му неправилност с оглед грубото нарушение на процесуалните норми на защита и доказване.

Ответникът ЗК „Лев инс“ АД оспорва касационната жалба. Възразява, че не са налице твърдените предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280 ГПК, тъй като не е посочено конкретно противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и не е посочена конкретна противоречива практика на съдилищата. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е констатирал, че с влязлото в сила първоинстанционно решение по делото в частта за присъденото обезщетение за неимуществени вреди за сумата 10 000лв, както и за присъденото обезщетение за имуществените вреди, се установяват със сила на пресъдено нещо предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя по договор за ЗЗГО за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца при ПТП, настъпило на 05.08.2016г., от водач ползващ се от застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, сключена с ответника.

Въззивният съд е приел, че единствено спорен пред него е въпросът за размера на дължимото се от ответника на ищеца обезщетение, определено по реда на чл.52 ЗЗД. Посочил е, че към момента на ПТП ищецът е бил на 42 години. Въз основа на изслушаната по делото СМЕ, неоспорена от страните, въззивният съд е приел за установено, че вследствие процесното ПТП ищецът е получил счупване на дясна ключица, закрито, многофрагментно, с разместване и контузия на дясното рамо и гръден кош; че първоначално под локална анестезия е извършено закрито наместване на счупването на дясна ключица и поставена мека имобилизация; че на 31.08.2016год. ищецът е хоспитализиран повторно поради неправилно зарастване на счупването на дясна ключица и на 01.09.2016год. е извършена оперативна интервенция – открито наместване и метална фиксация на фрактурата на дясна ключица с реконструктивна плака и шест винта; че според вещото лице най-силни болки и страдания ищецът е търпял непосредствено след инцидента, след имобилизацията, след оперативната интервенция и в началото на рехабилитацията; че ищецът е имал един месец нужда от помощ, като след първия месец е имал ограничена подвижност на дясната раменна става; че според вещото лице ищецът е бил нетрудоспособен за период от около 3 месеца с приключване на оздравителния период. Взел е предвид, че според обясненията на вещото лице в о.с.з. на 14.05.2018г. ищецът е постъпил в болница за изваждане на остеосинтезния материал, че се е явил на личен преглед след тази операция и има болезненост и ограничения на движението, както и че следва да му извадят конците и да се извърши раздвижване. Посочил е, че според вещото лице възстановителният период след такава операция е около месец.

Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелката Г. М. - съпруга на ищеца, която свидетелства, че ищецът е имал нужда 4-5 месеца от чужда помощ в ежедневието си и тя се е грижила за него. Посочил е, че според свидетелката ищецът е започнал да работи около 1 година след инцидента, оплаквал се е от болки, изнервил се; не можел да да работи по градината, да нацепи дърва; че ищецът е десничар, като увреждането му засяга именно дясната му ръка. Въззивният съд е кредитирал свидетелските показания, доколкото същите се подкрепят от събраните по делото други доказателства, като е приел, че съобщеното от свидетелката, че ищецът е имал нужда от помощ за период от 4-5 месеца, се опровергава от изслушаната СМЕ, а съобщеното, че е започнал работа след 1 година, не се подкрепя от представените болнични листове за временна нетрудоспособност с действие до 02.12.2016г. Счел е, че в останалата им част показанията на свидетелката са житейски логични, подкрепени от доказателствата по делото и относими към спора, поради което следва да бъдат кредитирани.

Въззивният съд е обсъдил представените по делото писмени доказателства - амбулаторен лист от 15.11.2018г и етапна епикриза от 15.11.2018г, от които се установява, че ищецът продължава да се оплаква от болки в дясна раменна става, нуждае се от обезболяване, обективно дясното рамо е спаднало с ограничени движения и болезненост при палпация.

Въззивният съд е приел, че въз основа на тези доказателства и при съвкупната преценка на доказаните като обективни факти претърпени травми – едно многофрагментно счупване на дясна ключица и контузия, причинила болки и страдания, като се съобрази претърпяното закрито наместване на ключицата, един месец по късно- оперативно наместване на ключицата с метална фиксация, втора операция по изваждане на металната остеосинтеза, придружаващите двете операции интензивни болки, както и такива по време на раздвижването на ръката след операциите; като се съобрази още необходимостта от чужда помощ за период от около 1 месец след инцидента поради невъзможността ищецът да се обслужва самостоятелно; продължителността на възстановителния период общо около три месеца, който период сам по себе си не е дълъг; преживяният стрес; все още продължаващите болки и страдания, поради което ищецът не е възстановил пълноценно предишния си живот, по справедливост паричното обезщетение на ищеца за претърпени неимуществени вреди възлиза на сума от 22 000лв. Посочил е, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съобразява още момента на настъпването на увреждането, както и конкретните, индивидуални и субективни изживявания на ищеца и спрямо тях определя дължимото се обезщетение. Посочил е, че съобразява и стандарта на живот в страната и в конкретното място, където живее потърпевшото лице, доколкото обезщетението не следва да служи за неоснователно обогатяване.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Въпросите от номер 1 до номер 4 включително се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди твърденията, доводите и възраженията на страните, както и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви по тях. По приложението на чл.236 ГПК и установеното в него задължение е формирана постоянна съдебна практика, от която въззивният съд не се е отклонил, като е обсъдил твърденията и възраженията на страните и съобраните по делото доказателства и въз основа на тях е изградил фактическите си изводи, като е посочил и въз основа на кои доказателства са направени. Втори, трети и четвърти въпроси по начина, по който са формулирани, не съответстват на мотивите на въззивния съд, който не е приел, че е настъпило пълно възстановяване на ищеца, а напротив – приел е, че са налице все още продължаващи болки и страдания, поради което ищецът не е възстановил пълноценно предишния си живот. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради допуснато процесуално нарушение при обсъждане на събраните доказателства и необоснованост, което не може да обоснове допускане на касационен контрол и по което касационната инстанция може да се произнесе само след допуснато касационно обжалване при наличие на основанията по чл.280, ал.1 ГПК.

Във връзка с поддържаното в т.5 основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът не е формулирал конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. При липса на формулиран от касатора правен въпрос е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Формулираните от касатора въпроси от номер 6 до номер 14 включително, отнасящи се до приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на делинквента, са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи. По тях е формирана постоянна съдебна практика - Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., съгласно която за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, като ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетението е съобразил претърпените от ищеца вреди, явяващи се в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП, взел е предвид момента на настъпване на ПТП и е съобразил социално-икономическото състояние в страната към този релевантен момент. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не е налице основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extralegem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не се дължат, тъй като такова искане не е направено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,