Определение № 50027 от 05.11.2024 г. на ВКС по д. № 645/2021 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Г. Ц. и С. Ц. срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд по гр.д. №784/20 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен искът на касаторите срещу „Райфайзенбанк/България/” ЕАД / сега „ОББ“ ЕАД/ за признаване за установено по реда на чл.439 ГПК, че ищците не дължат на ответника сумата от 54 350 лв. – главница, за която е издаден изп. лист от 29.08.10 г. по ч.гр.д. №42175/10 г. на СРС. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са разрешени от въззивния съд следните правни въпроси от предмета на спора: 1. Откога започва да тече погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на осн. чл.433, ал.1,т.8 ГПК? 2.Кои действия по изпълнителното производство са основания за прекъсване на перемпционния срок и достатъчно ли е депозиране на молба за предприемане на изпълнителни действия, без внасянето на съответните такси и разноски за извършването им, за да се счете молбата за редовна и да е основание за прекъсване на срока по чл.433, ал.1,т.8 ГПК? 3. Допустимо ли е въззивният съд да приема за установени или неустановени факти, които въобще не са въведени от страните пред първата съдебна инстанция и без във въззивната жалба да се съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантни за делото факти или за пропуск на първоинст. съд да се произнесе по своевременно направено от страните възражение или довод в тази насока? 4. Съставлява ли депозирана молба до ЧСИ за преизчисляване на задължение по изп. дело извънсъдебно признаване на дълга и следва ли изявлението на длъжника да е отправено до кредитора или упълномощено от него лице или може да е направено пред всяко лице? В контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК касаторът поставя въпроса: 5.Допустимо ли е с предприемане на принудителни изп. действия или искане за предприемането им по изп. производство, което е прекратено на осн. чл.433, ал.1,т.8 ГПК, след настъпване на прекратяването, да се счита, че давностният срок по отношение на задължението е прекратен/прекъснат/ с предприемането на тези действия и тече нов давностен срок? По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че давност за вземането започва да тече от датата на прекратяване на изпълнителното производство по право, тъй като съгласно ППВС № 3 от 1980 г. (неизгубило значение до 26.06.2015 г.) давност по време на изпълнителен процес не тече. В цитираната в тази връзка практика е прието, че ако на постановката на т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС се придаде обратна сила, това би довело до положение, при което давността за вземанията по висящи към датата на приемането му дела, би изтекла със задна дата. Кредиторите по тези дела обективно няма да могат да предприемат действия по тях, с което да избегнат погасяването на възможността за принудително събиране на вземанията им. Такова тълкуване не би било в съответствие с изискването на чл. 6 ЕКЗПОЧ. Отнесено към процесния спор, давността е започнала да тече от 9.06.2013 г. и ако до 9.06.2018 г. не са извършвани действия за нейното прекъсване и спиране, тя е изтекла. Според въззивния съд обаче давността е била прекъсната, по следните съображения: От данните по делото се установява, че с писмено изявление двамата длъжници са заявили на 17.09.2015 г. пред ЧСИ, че са превели сума от 5635 лв. и претендират сумата да бъде отчетена, като се прецизира размера на дълга им към банката-кредитор. Това изявление е извънсъдебно писмено признание на дълга, което на основание чл. 116, б. "а" ГПК прекъсва течението на давността. След тази дата е започнала да тече нова давност, която към датата на предявяване на иска (9.04.2019 г.) не е била изтекла. Дори да се приеме, че се касае до частично признание на дълга (извън сумата от 5635 лв., която длъжниците твърдят, че са платили), съдът намира, че това не се отразява на крайният извод, че главницата остава дължима. Извън главницата от 54 350 лв., ищците са били задължени и за лихви по изпълнителния лист, които надхвърлят сумата от 5635 лв. Предвид липсата на други данни и въз основа на правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, следва да се приеме, че дори да е налице плащане, то е погасило именно част от лихвите, а главницата е останала изцяло изискуема. На следващо място давността следва да се счита прекъсната и с настъпването на други правно значим факти. Вярно е, че по силата на перемпцията процесуалното правоотношение по принудително изпълнение е преустановило съществуването си. За погасителната давност (като институт на материалното право) обаче е ирелевантно дали определено действие (имащо характер на действие по изпълнението) е извършено по перемирано изпълнително дело. В практиката (напр. решение № 75 от 26.06.2019 г. по в. гр. д. № 129/2019 г. на АС Варна, недопуснато до касация с определение № 735 от 06.11.2019 г. по гр. д. № 3982/2019 г., г. к., ІІІ г. о.) е застъпено становище, че не е необходимо взискателят да е поискал обратно изпълнителния лист и въз основа на същия да е образувал ново изпълнително дело, по което да бъдат извършени нови действията по принудително изпълнение. Ако по непрекратено от ЧСИ изпълнително производство е извършено действие, което по своето естество (в материално правен аспект) е можело да прекъсне давността, то същото следва да бъде отчетено. В този смисъл следва да се приеме, че насрочения и извършен опис на 6.10.2015 г. на ипотекирания апартамент на длъжниците - ищци е прекъснал давността. Горните изводи не биха са променили, ако се възприеме друг начален момент на течението на срока за перемпция, а именно – не от момента, в който по смисъла на т. 10 от ТР от 2015 г. започва течението на погасителната давност (от последното валидно извършено изпълнително действие), а от момента, в който кредиторът-взискател е поискал извършване на изпълнително действие по точния смисъл на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. (В съдебната практика съществува и разбирането, че давност не тече, ако кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по различни причини - решение № 257 от 30.04.2020 г. по гр. д. № 694/2019 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС). Ако се вземе предвид този подход, следва да се отчете, че на 19.07.2011 г. банката е поискал опис на ипотекирания апартамент. От последната дата двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не е изтекъл, тъй като с нова молба от 29.06.2012 г. банката е заявила, че иска да се определи нова начална цена на ипотекирания имот и да се насрочи публична продан. Последното искане съставлява обективиране на желанието на кредитора да поддържа висящност на изпълнителното производство чрез сезиране на съдебния изпълнител да извърши конкретно изпълнително действие – насрочване и провеждане на продан на ипотекирания апартамент. След това действие няма извършване на друго, което е годно да прекъсне срока за перемпция. Изпращането на покана за доброволно изпълнение, респ. връчването й на 25.02.2013 г. не съставлява действие на ЧСИ свързано с принудителното изпълнение. Предвид казаното от 29.06.2012 г. до 29.06.2014 г. (преди постановяване на ТР № 2 от 2015 г.) е изтекъл срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, в който банката кредитор не е заявявала искания относно движението на изпълнителното производство и не е била активна в предприемането на действия по провеждане на способи за изпълнение. Производството може да се счете за перемирано по право и е следвало да бъде прекратено от съдебния изпълнител. В случая това не е сторено с надлежен акт, като е продължено извършването на действия, насочени към удовлетворяване на вземанията на кредитора. При отчитане на възприетото по-горе становище за началния момент на течението на давностния срок в перемирано производство преди 26.06.2015 г. (дата на тълкувателното решение), отново се стига до извод, че давност не е изтекла. Тя е започнала да тече от 29.06.2014 г. и е следвало да изтече на 29.06.2019 г., т. е. след подаване на исковата молба. Както вече се посочи, срокът е бил прекъсван както със признанието на дълга на 17.09.2015 г., така и с други действия, от материално правен характер - насрочения за 6.10.2015 г. опис на ипотекирания апартамент, обективираните искания на банката от 30.06.2017 г. и 22.06.2018 г. за публична продан, респ. насрочената такава (л. 71 и сл.). Поради изложеното според въззивния съд вземането за главница на банката спрямо двамата длъжници не е погасено по давност, респ. искът то да бъде признато за несъществуващо е неоснователно. Изводите на въззивния съд по въпроси 1 и 5 съответстват на по-късно постановената тълкувателна практика на ВКС – ТР №3/28.03.23 г. ОСГТК и ТР №2/4.07.24 г. ОСГТК, т.3.В първото е прието, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Във второто е прието, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В случая според ищците перемпцията е настъпила на 9.06.2013 г. Оттогава тече погасителната давност за дълга им / ППВС №3/80 г./. Давността е прекъсната с извършения по искане на ответната банка на 6.10.15 г. опис на ап.31, върху който е учредена ипотека за обезпечение на дълга по договора за банков кредит, с нот. акт №146/15.04.08 г. / л.22 от делото на ЧСИ/ и не е изтекла към завеждане на иска по чл.439 ГПК на 9.04.2019 г.. На прекъсването на давността с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и извършването на всяко изграждащо способа изпълнително действие, съобразно приетото в т.10 от ТР №2/15 г. ОСГТК, ответникът се е позовал в отговора на исковата молба / л.44/ и във въззивната жалба / л.6/. Ответникът наистина не е въвел довод за прекъсване на давността с направеното от ищците частично признание на вземането от 17.09.15 г., според приетото от въззивния съд, за което се отнасят въпроси 3 и 4. Но и без да се цени това признание, извършеният на 6.10.15 г. опис на апартамента обосновава извода за прекъсване на давността за вземането с извършеното след перемпцията изпълнително действие. Въпрос 2 е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд за неизтеклата погасителна давност за вземането и не може да послужи за общо основание за допускане на обжалването – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.