Определение № 190 от 03.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2785/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. С определение № 11700 от 16.07.2020 г. по ч. гр. д. № 1808/2020 г. на Софийски апелативен съд е потвърдено определението от 21.02.2020 г. по гр. д. № 13808/17 г. на Софийски градски съд, ГО, I-ви с-в, с което е прекратено производството по делото поради липса на международна компетентност на българския съд. Въззивният съд е приел, че СГС е сезиран с искове за нищожност и унищожаемост на завещание, съединени с искове за собственост на идеални части от апартамент в [населено място] и при условията на евентуалност – за възстановяване на запазени части от наследството поради накърняването им със завещание. Приел е, че по въпроса за компетентния съд, който следва да разгледа тези искове, е приложим Регламент /ЕС/ 650/2012 относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения и приемането и изпълнението на автентични актове в областта на наследяването и относно създаването на европейско удостоверение за наследство. Изложил е подробни мотиви за това какво е било обичайното местопребиваване на наследодателя И. Д. към момента на смъртта му, за да обоснове крайния извод, че съгласно чл.4 от посочения регламент компетентен да се произнесе по предявените искове е френският, а не българският съд. Изходил е от поясненията в т.23 и т.24 от Преамбюла на регламента, като е направил цялостна оценка на обстоятелствата от живота на починалия в годините преди смъртта му. Обсъдил е, че Д. е роден през 1929 г. във Франция и е френски гражданин, а с Указ 349/24.09.1960 г. е получил и българско гражданство. През целия си живот наследодателят живял преимуществено във Франция, като през 2015 г. бил доведен от последната си съпруга в България и настанен в хоспис, където починал непосредствено след настаняването му. Обсъдени са и данните за живота на Д. във Франция, закупените имоти в тази държава, заплащаните данъци, банковите сметки, получаваната пенсия и социална помощ от френската държава, наличието на личен лекар във Франция, съставянето на процесното завещание на френски език във Франция и предаването му за съхранение при френски нотариус. Съдът е изхождал и от съдържанието на завещанието – от обстоятелствата, че авторът се е позовавал на френската си националност, на съставянето му във Франция, както и на действащия закон относно „разполагаемата от наличните му имоти част“, поради което е приел, че наследодателят е имал предвид именно френското законодателство, доколкото никъде в текста няма привръзка с България или която и да е друга държава. Въззивният съд е стигнал до извод, че наследодателят е направил избор за приложимото право, уреждащо последиците при наследяването му /френското/ предвид разпоредбите на чл.22 от регламента и разясненията в т.39 от преамбюла. Според въззивния съд духът и цялостната логика на регламента са подчинени на разбирането, че международно компетентният по правилата на чл.4 съд трябва да има възможност да прилага собственото си право, което е гаранция за защита в максимална степен на спорещите /т.27 от преамбюла/. В случая това е френският съд, който ще преценява действителността на оспореното завещание. И на последно място – съдът е приел, че преместването на наследодателя в края на живота му от Франция в България е било по икономически причини, поради което не може да се квалифицира за „по-тясно свързан с друга държава“ по смисъла на т.25 от Преамбюла. Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от ищците К. И. Д. и К. И. Д.. Жалбоподателите считат, че компетентният съд е българският, тъй като спорът е свързан с имот, който се намира в България. Позовават се на обстоятелството, че И. Д. е починал в България, както и на това, че във Франция има висящо дело за делба на имотите на същия наследодател, но само тези, които се намират във Франция. В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроса за приложението на чл.4 от Регламент /ЕС/ № 650/2012, уреждащ принципа на обичайното местопребиваване при определяне на компетентния съд по въпросите на наследяването и по-конкретно – да се тълкува критерият „обичайно местопребиваване“, както и в кои точно хипотези е възможно обичайното местопребиваване да дерогира законовото положение, поддържано от трайната практика, приемаща подсъдност по местонахождението на недвижимия имот. Не се сочи практика, която да обоснове основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК се свързва с виждането на жалбоподателя, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с основните принципи на европейското право и решенията на С., които обаче не се сочат. Изложени са доводи за избора на приложимото право и субсидиарната компетентност по чл.10 от Регламент 650/2012. Ответницата в производството В. А. А.-Д. оспорва частната жалба. Счита, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, вр.чл.274, ал.3 ГПК за допускането ѝ до разглеждане по същество от ВКС. В жалбата не бил формулиран въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и не била посочена практика на ВКС. Позовава се на решение от 16.06.2020 г. на С. по дело С-18/19, в която се дават пояснения за начина на определяне на понятието „обичайно местопребиваване“. По същество счита жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция. Не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпреки изложените от въззивния съд мотиви по прилагането на чл.4 от Регламент № 650/2012, поставеният от жалбоподателите въпрос, свързан с тази уредба, не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК, тъй като посоченият регламент е неотносим към настоящото дело по съображения, които ще бъдат изложени по-долу. Отделно от това жалбоподателите не са посочили практика на ВКС или на С., на която въззивното определение да противоречи. Разглеждането на частното производство по същество от ВКС няма да допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото. Касационното обжалване обаче следва да се допусне служебно на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за проверка на извода на съда за приложимост на Регламент /ЕС/ № 650/2012 към настоящия случай. Следва да се има предвид, че по дела, свързани с наследяване с трансгранични последици, съдът дължи служебно проверка на своята компетентност. Това следва както от чл.15 на Регламент /ЕС/ № 650/2012, така и от чл.28 на КМЧП. Данните по делото сочат, че наследодателят на страните е починал на 02.01.2015 г. Съгласно изричната разпоредба на чл.83.1 от общите и заключителни разпоредби на Регламент /ЕС/ № 650/2012, той се прилага по отношение наследяването на лица, починали на датата или след 17.08.2015 г. От сравнението на двете дати следва извод, че правните последици от смъртта на И. Д. и оставеното от него завещание не се уреждат от Регламент /ЕС/ № 650/2012. Наследодателят е починал преди посочената в чл.83.1 от регламента дата 17.08.2015 г., поради което този регламент е неприложим по отношение на въпросите, свързани с наследяването, включително и в частта по чл.4, уреждаща компетентния съд, който следва да разгледа исковете за нищожност и унищожаемост на оставеното от наследодателя завещание, установителните искове за собственост на идеални части върху един от наследствените имоти, както и евентуалните искове за възстановяване на запазените части от наследството на Д., накърнени със завещанието. Този извод не се променя от обстоятелството, че чл.83.2 на общите и заключителни разпоредби на Регламент /ЕС/ № 650/2012 зачита избора на приложимо право, направен в завещания, съставени преди 17.08.2015 г. Този избор ще бъде зачетен, ако е приложим самият регламент, т.е. ако смъртта е настъпила на датата или след 17.08.2015 г. Настоящият случай обаче не е такъв, т.е. дори ако се приеме, че наследодателят е избрал приложимо право в завещанието си /такъв изричен текст няма/, то въпреки това Регламент /ЕС/ № 650/2012 не се прилага, тъй като смъртта е настъпила преди 17.08.2015 г. По изложените съображения очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК се явява решаващият извод на въззивния съд за приложимост на Регламент /ЕС/ № 650/2012 и по-конкретно – на чл.4 от този регламент, определящ компетентния съд, който следва да се произнесе по предявените искове. Това налага допускане на касационно обжалване на въззивното определение и произнасяне от ВКС по съществото на частната касационна жалба. Правната уредба, сочеща компетентния съд, който следва да разгледа предявените искове, е Кодексът на международното частно право. В чл.14 КМЧП е предвидено, че българските съдилища и други органи са компетентни по исковете по чл.110 ГПК / исковете за наследство, за унищожаване или намаление на завещания, за делба на наследство и за унищожаване на доброволна делба / и другите производства, свързани с наследяване, когато наследодателят към момента на неговата смърт е имал обичайно местопребиваване в Република България или е бил български гражданин, както и когато част от имуществото му се намира в Република България. Тази разпоредба е приложима в настоящия случай, тъй като безспорно наследодателят е бил български гражданин и част от имуществото му се намира в България. Наличието на тези две условия обуславя компетентност на българския съд при разглеждане на предявените искове за нищожност и унищожаване на завещанието, оставено от И. Д., за възстановяване на запазената част от наследството му, а поради връзката между делата /чл.21 КМЧП/ – и на исковете за собственост на идеални части от апартамента в [населено място], без да е необходимо да се изследва наличието на другата алтернативна предпоставка за компетентността на съда – обичайното местопребиваване на наследодателя преди смъртта му. По делото има данни, че френски съд е сезиран с иск за делба на апартамента в [населено място] между наследниците на И. Д.. Възможно е компетентността на френския съд да е била мълчаливо учредена по правило, сходно с това на чл.24 от българския КМЧП, който предвижда, че когато компетентността на българските съдилища може да бъде уговорена със споразумение по чл.23, ал.1, тя се учредява и без такова споразумение, ако ответникът в срока за отговор на исковата молба я приеме изрично или мълчаливо чрез действия по съществото на спора. Възможно е също пред френския съд по това дело да са поставени за разглеждане и въпросите за валидността на завещанието на И. Д., както и за възстановяване на запазените части на останалите наследници, накърнени с това завещание. Наличието на висящо дело пред френския съд по тези въпроси би било основание за спиране на производството по делото от българския съд на основание чл.37 КМЧП. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,