Определение № 490 от 19.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 1831/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Й. Б. срещу решение №260142 от 18.05.2021г. по в.т.д.№413/2020г. на Пловдивски апелативен съд. С него е потвърдено решение №52/01.04.2020г. по т. д. №52/2019г. по описа на Пазарджишки окръжен съд, с което е отхвърлен искът с правно основание чл.135 от ЗЗД, предявен от И. Й. Б. против „Д.“ ООД /н./, „Д. Ви Ди П.“ АД и „Братя К.“ ООД, за обявяване за недействителна по отношение на ищеца И. Й. Б. поредицата действия, предприети с цел увреждането му, а именно разпореждане на „Д.“ ООД /н./, с което като непарична вноска в капитала на „Д. Ви Ди П.“ АД са апортирани следните недвижими имоти: МАГАЗИН№19, с идентификатор 501.8187.1.19 със застроена площ от 47.97 кв. м., състоящ се от търговска зала и санитарен възел, при съседи на магазина: магазин №18, магазин №20, външен зид, ведно с 1.77% ид.ч. от общите части на сградата и толкова идеални, части от земята; МАГАЗИН №20 с идентификатор 501.8187.1.20 със застроена площ от 45.2 кв.м., състоящ се от търговска зала и санитарен възел, при съседи на магазина: магазин №19, магазин №21, външен зид и двор, ведно с 1.66% ид.ч. от общите части на сградата и от земята; МАГАЗИН №24, с идентификатор 501.8187.1.20 със застроена площ от 23.11 кв.м., състоящ се от търговска зала и санитарен възел, при съседи на магазина: кафе сладкарница, външен зид, магазин №23 и стълбищна клетка, ведно с 0,85% ид.ч. от общите части на сградата и от земята, които магазини се намират на кота - 0.00 метра -партерен в МАСИВНА ЖИЛИЩНА СГРАДА /секция „А“/ с магазини, състояща се от избен етаж, партерен етаж, три жилищни етажа и мансарден жилищен етаж, със застроена площ от 473 кв.м., построена в дворно място с площ от 762 кв.м., образуващо УПИ X. -3182 и нов планоснимачен номер 8187 с приложена регулация за парцела в квартал №1411 по плана на Велинград, обл. Пазарджик, при съседи на парцел: североизток – УПИ X. -3147, от югоизток –УПИ ХХ -3148, от югозапад и северозапад улици, както и последващото разпореждане на „Д. Ви Ди П.“ АД, с което е прехвърлена собствеността върху описаните по - горе имоти на купувача „Братя К.“ ООД. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят счита за неправилен извода на съда, че не е било установено при условията на пълно и главно доказване знанието на „Братя К.“ ООД за увреждащия характер на поредицата от сделки, които се атакуват с иска по чл.135 от ЗЗД. Поддържа, че въззивният съд е достигнал до този извод без да обсъди всички доказателства по делото и да разгледа възраженията му. Счита за необоснована преценката на съда, че заплащането на продажната цена по сделката се установява от платежно нареждане за сумата от 14958 лева, като изтъква, че в нареждането не е конкретизирано основание за плащане на сумата, подпис на лицето, платило сумата и неговите имена. Прави оплаквания, че съдът неправилно е достигнал до извода, че касаторът не е доказал пазарната стойност на процесните имоти, като твърди, че по делото е прието заключение на съдебно – счетоводната експертиза съгласно което общата пазарна стойност на трите магазина е 76 260 лева. Също счита, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен постоянните търговски отношения на дружеството приобретател с търговски дружества на управляващите „Д.“ ООД лица. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Пълно и главно ли следва да е доказването на факта за знание у последния приобретател, когато ищецът разполага само с косвени доказателства при иск по чл.135 от ЗЗД? 2. Има ли всяко едно от косвените доказателства, с които разполага ищецът по чл.135 от ЗЗД, самостоятелно значение или те винаги трябва да се обсъждат в тяхната съвкупност? 3.Колко на брой и какви следва да са косвените доказателства по делото, за да се приеме, че ищецът е установил знание у последния приобретател по сделката, предмет на иска си по чл.135 от ЗЗД? Количествено или качествено трябва да се оценява съвкупността от косвени доказателства? Има ли косвено доказателство с по – голямо доказателствено значение или всички косвени доказателства имат еднакво такова? Откриването и закриването в един ден на банковата сметка, по която е преведена цената по сделката, която се атакува, представлява ли косвено доказателство по смисъла на чл.135 от ЗЗД? 4. Активните търговски отношения и използването на данъчен кредит между фирмите – ответници, представлява ли косвено доказателство за знание? 5. Може ли да се направи извод, че страната не е доказала пазарната стойност на имотите, ако тя се е отказала от назначаването на съдебно – оценителска експертиза, но допуснатата отпреди по същото дело съдебно – счетоводна експертиза вече е отговорила на този въпрос? 6.Какви реквизити следва да съдържа платежното нареждане, за да бъде прието за доказателство относно извършено плащане по банков път? Платежно нареждане, в което липсва основание на операцията и данни за наредителя, представлява ли доказателство за извършеното плащане? 7. Достатъчно ли е за доказването на „знание“ по смисъла на чл.135 ал.1 изр.2 от ЗЗД установяването по делото на няколко кумулативно дадени обстоятелства – индиции / косвени доказателства/, като например: ответникът – приобретател не се е нанесъл, не владее и не ползва имота, декларирал е след години същия на свое име, придобил го е на изключително занижена цена по процесния договор, едновременно с това е придобил от ответника – длъжник и друг негов имот на занижена цена, намира се в търговски отношения с продавача и близки до него фирми и лица, липсва основание в преводното нареждане, преводът е извършен по банкова сметка, съществувала един ден, като финансовата операция е възложена от неустановен наредител. Твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, като по първи въпрос се позовава на противоречие с решение №134 от 05.08.2019г. по гр. д. №3482/2018г. на ВКС, ГК, ІV г.о., по втори – с решение №208 от 15.12.2020г. по гр. д. №127/2020г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и решение №162 от 01.07.2014г. по гр. д. №7320/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., по четвърти - с решение №61 от 01.03.2016г. по гр. д. №4578/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение №144 от 22.11.2019г. по т. д. №2579/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., по пети - с решение №163 от 03.02.2021г. по гр. д. №123/2020г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., по шести – с определение №169 от 19.02.2014г. по ч.т. д. №4520/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., а по седми - с решение №61 от 01.03.2016г. по гр. д. №4578/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Поддържа също, че всички формулирани от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответниците по касация „Д.“ ООД /н./, „Д. Ви Ди П.“ АД, [населено място] и „Братя К.“ ООД, [населено място], в подадените от тях писмени отговори оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че ищецът се легитимира като кредитор на първия ответник – „Д.“ ООД /н./ с договор за цесия от 16.07.2012г., по силата на който цедентът „А.“ АД му е прехвърлил част от своето вземане за дължима от „Д.“ ООД /н./ по договор от 18.10.2006г. неустойка, обезпечаваща неизпълнение на задължението му да прехвърли собствеността на 11 броя недвижими имоти. Цесията била съобщена на длъжника от цедента с уведомление от 17.07.2012г., връчено с обратна разписка на 21.07.2012г. На 23.08.2012г. ищецът предявил частичен иск срещу „Д.“ ООД за сумата от 300 000 лв., представляваща част от дължимата неустойка по договора от 18.10.2006г., сключен с „А.“ АД, производството по който приключило с решение №214/19.06.2015г. по гр. д №5986/2014г. на ВКС, с което искът бил уважен. Също така въззивният съд е констатирал, че след получаване на уведомлението за извършената цесия ответникът „Д.“ ООД /н./ направил непарична вноска в капитала на „Д. Ви Ди П.“ АД, [населено място] със свои недвижими имоти, между които и процесните три магазина. Апортът на имотите бил вписан в Служба по вписванията - [населено място] в Книга „Прехвърляния“, акт том: 1, Акт номер: 162/2013г. от 11.03.2013г., а на 03.07.2015г., с Нотариален акт за покупко - продажба на недвижим имот №167, том 1, peг. №1170, н.д. №162/03.07.2015г., „Д. Ви Ди П.“ АД, [населено място], прехвърлило собствеността на описаните в исковата молба магазини на третия ответник - „Братя К.“ ООД за сумата от 14 958 лв. Съставът на ПАС е приел за обоснован извода на окръжния съд за наличие на фактическия състав на П. иск по отношение на първата сделка – апорт на 9 недвижими имота, между които и процесните, под формата на непарична вноска, направена от „Д.“ ООД /н./ в капитала на „Д. Ви Ди П.“ АД, [населено място]. Качеството на ищеца на кредитор е възникнало по силата на договор за цесия от 16.07.2012г. Посочил е, че като правно действие, апортът представлява особен вид отчуждаване, което води до намаляване на ликвиден актив и оттам възможността да удовлетворяване на кредитора. Относно знанието за увреждане, като субективно отношение у приобретателя, е приел за приложима презумпцията за знание, установена в чл.135 ал.2 от ЗЗД, позовавайки се на съвпадение в персоналния състав на органите на управление на двете дружества. Изтъкнал е, че физическите лица, представляващи „Д.“ ООД и „Д. Ви Ди П.“ АД, [населено място] са едни и същи към момента на извършване на апорта – управители на „Д.“ ООД са Г. В. Б., Д. Г. К. и В. Хамлетов Й., които са и членове на съвета на директорите на Д. Ви Ди П.“ АД, [населено място] /представлявано от В. Й./, поради което презумпцията за знание е налице. По отношение на приобретателя по втората от поредицата от сделки, сочена като увреждаща кредитора – сделката, обективирана в Нотариален акт за покупко - продажба на недвижим имот №167, том 1, peг. №1170, н.д. №162/03.07.2015г., по силата на която „Д. Ви Ди П.“ АД, [населено място], е прехвърлило собствеността върху процесните три магазина на третия ответник - „Братя К.“ ООД, [населено място], срещу продажна цена 14 958лв., въззивният съд е приел, че презумпцията за знание по чл.135 ал.2 от ЗЗД е неприложима. Изтъкнал е, че се касае за поредица от сделки, водещи до намаляване патримониума на длъжника, при които също са приложими правилата на чл.135 ал.1 изр. 2 и изр.3-то от ЗЗД. Посочил е, че в този случай преценката за субективното отношение – дали е налице знание за увреждането, когато сделката е възмездна, се извършва с оглед последния приобретател по сделката – „Братя К.“ ООД. Предвид субективния характер на тази предпоставка е изтъкнал, че не винаги ищецът разполага с преки доказателства за установяването й, но независимо от това се изисква пълно доказване, което може да бъде проведено и с косвени доказателства, които в тяхната съвкупност биха могли да създадат сигурно убеждение у съда и да обосноват извод, че последният приобретател по сделката е съзнавал увреждането на ищеца - кредитор при сключване на процесния договор. При преценката на събраните по делото гласни и писмени доказателства и приетите по делото заключения на съдебно – счетоводната експертиза въззивният съд е намерил за правилен извода на първоинстанционния съд, че знание у последния приобретател от поредицата сделки за увреждащ характер на същите, не е установено от ищеца при условията на пълно и главно доказване. Приел е за недоказани изтъкнатите от ищеца косвени аргументи в подкрепа на твърдението му за увреждащия характер на сделката по смисъла на чл.135 ал.1, изр.3, във вр. с изр.2 от ЗЗД, а именно неплащане на продажната цена и неупражняване на владение от страна на приобретателя – „Братя К.“ ООД върху процесните имоти /а владение, упражнявано от праводателите, посредством идентичните им органни представители/. Приел е за недостатъчно конкретни показанията на свидетеля И. И. и като такива неустановяващи, че на органните представители на „Братя К.“ ООД към момента на сделката - физическите лица В. и В. К., са били известни обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора, дори и по косвен начин. Позовал се е и на показанията на св.М. Г., че от 2015г. свидетелката е сключила договор за наем с новите собственици на магазин №19, а именно „Братя К.“ ООД, като е счел, че те категорично опровергават твърдения от ищеца факт, че недвижимият имот продължава да се ползва от управляващите „Д.“ ООД /н./ лица. Изложил е и съображения защо при преценката на показанията на свидетелите Цопанов и Г. при извършената очна ставка намира в по-голяма степен за достоверни и убедителни показанията на свидетелката Г.. Отчел е и данните от заключението на съдебносчетоводната експертиза, че на 03.07.2015г. – датата на изповядване на сделката, по банкова сметка на „Д. Ви Ди П.“ АД в „Юробанк България“ АД – клон Велинград е постъпила сумата от 14 958лв. по касов път, чрез вноска в брой от името на „Братя К.“ ООД, с основание „покупка на имот“, както и че сделката покупко-продажба, обективирана в Нотариален акт за покупко - продажба на недвижим имот №167, том 1, peг. №1170, н.д. №162/03.07.2015г., е намерила еквивалентно счетоводно отразяване в счетоводствата на двете дружества – прехвърлител и приобретател. Обсъдил е представеното пред въззивната инстанция удостоверение, издадено от „Юробанк България“ АД относно факта, че сметка на „Д. Ви Ди П.“ АД, [населено място] е открита на 03.07.2015г. и е закрита на същата дата, но е приел, че този факт не може да бъде дори и косвена индиция, че продажната цена не е заплатена. Посочил е, че съгласно същото удостоверение, за периода от 03.07.2015г. до 31.12.2015г. няма нареден превод от сметка на „Д. Ви Ди П.“ АД, [населено място], противно на твърденията на жалбоподателя, че получената от продавача продажна цена е върната на купувача. Изложил е мотиви, че трайно установените търговски отношения между търговски дружества не обосновават наличие на „свързаност“ по смисъла на пар.1 от ДР ТЗ, съответно не могат да обосноват презумпцията за знание по смисъла на чл.135 ал.2 от ЗЗД. По изложените съображения въззивната инстанция е споделила извода на първоинстанционния съд за липсата на една от кумулативно изискуемите материалноправни предпоставки за успешно реализиране потестативното право на иск по чл.135 от ЗЗД – знание у последния приобретател от поредицата сделки за увреждащия характер на сделката. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение на сочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Първите три и седмият въпрос в изложението са обуславящи за изхода на производството, но по отнешение на тях касаторът не е обосновал наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Съобразно трайната практика на ВКС/ решение №189 от 17.01.2018 г. по т. д. №2646/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №218 от 11.10.2013 г. по гр. д. №1778/2013г. на ВКС, ГК, III г., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. №502/2011г. на ВКС, ГК, III г. о., както и посочените в изложението на касатора решения/ материалноправната предпоставка по чл.135, ал.1, изр.2 от ЗЗД - "знание за увреждането" у ответника-приобретател по атакувания с иска по чл. 135 от ЗЗД възмезден вещно-прехвърлителен договор ("лицето, с което длъжникът е договарял"), има субективен характер и е в тежест на доказване за ищеца. Именно предвид този неин субективен характер, ищецът, който следва да проведе пълно главно доказване на тази материалноправна предпоставка, много рядко разполага с преки доказателства за обстоятелството, дали ответникът-приобретател по възмездния вещно - прехвърлителен договор е знаел за увреждането на ищеца. Примерно изброените обстоятелства (ответникът-приобретател не се е нанесъл, не владее и не ползва имота, не е декларирал същия на свое име пред данъчните власти, придобил го е на изключително занижена цена по процесния договор, едновременно с това е придобил от ответника-длъжник и друг негов имот на занижена цена) представляват верига от косвени доказателства, които, преценени в съвкупност помежду им и/или с други подобни индициращи обстоятелства, установени по делото (например - ответникът-прехвърлител (и длъжник на ищеца) продължава да живее или да ползва по друг начин прехвърления имот и/или не е получил цената за него и/или за другите прехвърлени на същия приобретател-ответник имоти, двамата ответници са близки приятели или между тях има трайни търговски или други подобни отношения, те са уговорили обратно изкупуване на имота и пр.), биха могли да създадат сигурно убеждение у съда и да обусловят извод, че и двамата ответници са осъзнавали увреждането на ищеца - кредитор при сключването на процесния договор. Преценката на такива косвени доказателства и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт, в случая - знанието за увреждане по чл.135, ал.1, изр.2 от ЗЗД, съдът следва да извършва по свое вътрешно убеждение, предвид конкретиката на всеки отделен случай, съгласно чл.12 и чл.235 от ГПК. Това знание на приобретателите на недвижимия имот за увреждане на кредитора на техния прехвърлител подлежи на установяване с всички допустими доказателствени средства. За наличие на знание е достатъчно приобретателите по транслативните сделки да са съзнавали, че в резултат на сделката съществува възможност да се възпрепятства кредитора да се удовлетвори от стойността на имота. Въззивният съд изцяло е съобразил посочената практика, като е изложил съображения, че ищецът не винаги разполага с преки доказателства за установяването на знанието, но независимо от това се изисква пълно доказване, което може да бъде проведено и с косвени доказателства, които в тяхната съвкупност биха могли да създадат сигурно убеждение у съда и да обосноват извод, че последният приобретател по сделката е съзнавал увреждането на ищеца - кредитор при сключване на процесния договор. Обсъждайки всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка и преценявайки както обстоятелствата при които е сключена на процесната сделка, така и данните, че същата съставлява част от поредица сделки с процесните имоти, сключени от длъжника „Д.“ ООД /н./ и учреденото от него „Д. Ви Ди П.“ АД, съставът на ПАС е приложил установените в практика критерии за преценка на наличието на знание за увреждане в хипотезата на чл.135, ал.1, изр.2 от ЗЗД. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства, не може да се проверява във стадия по селекция на касационните жалби. Наличието на практика на ВКС, с която въззивното решение е изцяло съобразено, изключва допълнителните основания за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК по поставения трети въпрос Последният въпрос по т.3 и въпросът по т.4 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не отговарят на характеристиките на правен въпрос и не могат да мотивират допускането на касационното обжалване при приложение на критериите по чл.280 ал.1 от ГПК. Те изразяват несъгласието на касатора с извода на въззивния съд, че фактът на откриването и закриването в един ден на банковата сметка, по която е преведена цената по атакуваната сделка, както и съществуващите трайни търговски отношения между дружеството - купувач и дружества на физическите лица, съдружници в „Д.“ ООД, не са достатъчни, за да обосноват извода за наличие на знание за увреждането у „Братя К.“ ООД. Следва да се отбележи, че въпросите не отразяват коректно мотивите на въззивния съд, който не е отрекъл, че всеки един от тези факти може да съставлява косвено доказателство за наличието на знание у лицата, представляващи дружеството – купувач. Изразеното от съда становище е, че в своята съвкупност наличните косвени доказателства не са достатъчни да обосноват извода за знание за увреждането. В тази насока съдът е изтъкнал и че част от сочените от ищеца като индиции за знание отрицателни факти /неплащане на продажната цена и неупражняване на владение от страна на приобретателя – „Братя К.“ ООД върху процесните имоти/, се опровергават от събраните доказателства. Въпросите по т.5 и т.6 от изложението също нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като изискват преценка на доказателствата по делото и изследване дали са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Както последователно поддържа в практиката си ВКС обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която, съгласно чл.290, ал.2 от ГПК, е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка при разглеждане на касационната жалба по същество. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация „Братя К.“ ООД направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд