Определение № 906 от 28.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 78/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена касационна частна жалба от ответника Д. П. Д. от [населено място], чрез адв. Р. Р. срещу определение № 2365/26.09.2022 г. по в.ч.гр.дело № 2365/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 108/28.04.2022 г. по гр.дело № 337/2021 г. на Окръжен съд Монтана в частта, с която е оставено без уважение искането на Д. П. Д. за разсрочване изпълнението на съдебното решение на основание чл.241 ГПК и е осъден Д. П. Д. да заплати на К. И. С. сумата 500 лв. разноски за производството пред САС. Поддържаните основания за неправилност на определението са нарушение на материалния и процесуален закон. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос в изложението, да се отмени въззивното определение и се постанови друго, с което молбата по чл.241,ал.1 ГПК за разсрочване изпълнението на решение № 108/28.04.2022 г. по гр.дело № 337/2021 г. на Окръжен съд Монтана се уважи. В изложението е формулиран въпросът: може ли с определение съдът да се произнесе по въззивна жалба против решение в частта относно разсрочване на парични задължения по решението. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по частната жалба К. И. С., чрез адв. А. М. в писмен отговор е изразил становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос в изложението и за неоснователност на частната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че ответникът Д. П. Д. е подал въззивна жалба срещу решение № 108/28.04.2022 г. по гр.дело № 337/2021 г. на Окръжен съд [населено място] в частта, с която е оставено без уважение искането му за разсрочване изпълнението на решението на основание чл.241 ГПК. Прието е, че подадената въззивна жалба срещу решение на първоинстанционен съд в частта, с която съдът се е произнесъл по искане за разсрочване изпълнението на решението представлява частна жалба срещу решение, което в посочената част има характер на определение и поради това жалбата следва да се разгледа по реда на производството по обжалване на определенията, а не по реда на глава двадесета ГПК. С решение № 108/28.04.2022 г. по гр.дело № 337/2021 г. на Окръжен съд Монтана е осъден Д. П. Д. и В. П. Д. да заплатят на К. И. С. сумата 28 000 лв., представляваща дадена сума на отпаднало основание/сключване на окончателен договор за покупко-продажба на недвижим имот/, ведно със законната лихва, считано от 30.08.2021 г. до окончателното изплащане, сумата 1000 евро, представляваща дължима неустойка по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 28.08.2020 г. и сумата 2760 лв. разноски по делото. Със същото решение е оставено без уважение искането на Д. П. Д. за разсрочване на изпълнението на съдебното решение на основание чл.241 ГПК. Посочено е, че първоинстанционния съд е приел, че искането за разсрочване на изпълнението на решението е допустимо, но неоснователно. Въззивният съд е приел, че в доказателствена тежест на ответника Д. Д. при условията на пълно и главно доказване е да установи наличието на затруднено материално положение, като предпоставка за допускане разсрочване на изпълнението. Прието е, че представените по делото доказателства за нарушение на зрението на Д. и операция на скъсан менискус не са обстоятелства, които да могат да обосноват разсрочване на изпълнението. Приел е, че от доказателствата по делото се установяват факти, които обосновават извод, че Д. Д. има парични средства, че по делото е доказано, че същият е получил както сумите по разваления предварителен договор в общ размер от 28 000 лв., така и сумите по нотариалния акт за продажба на същия имот на трети лица. Прието е, че възможността за разсрочване на вземането има за цел да облекчи положението на длъжника, но не може да намалява размера на дълга и да влошава положението на кредитора, поради което при разсрочване на изпълнението, след всяко предвидено плащане върху останалата неизплатена част от задължението ще се дължи и присъдената законна лихва, считано от 30.08.2021 г. Изведен е извод, че в случая исканото разсрочване би довело до значително ново нарастване на дълга. Прието е, че при евентуално разсрочване на задължението ще се достигне до положение на по-голяма задлъжнялост на длъжника, предвид натрупването на още законна лихва върху неизплатената част от задължението. Прието е още, че значителното ново нарастване на дълга, което би се постигнало с исканото разсрочване би довело до влошаване на положението на длъжника, каквато не е целта на разсрочването на дълга. С оглед на тези съображения е потвърдено решение № 108/28.04.2022 г. по гр.дело № 337/2021 г. на Окръжен съд Монтана в частта, с която е оставено без уважение искането на Д. П. Д. за разсрочване изпълнението на съдебното решение на основание чл.241 ГПК. По правния въпрос: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 по поставения въпрос в изложението. Въззивният съд е приел, че ответникът Д. П. Д. е подал въззивна жалба срещу решение от 28.04.2022 г. по гр.дело № 337/2021 г. на Окръжен съд Монтана само в частта, с която е оставено без уважение искането му за разсрочване изпълнението на решението на основание чл.241 ГПК. Прието е, че с оглед предмета на обжалване подадената въззивна жалба има характер на частна жалба срещу определение, каквото представлява съдебното решение в частта по искането по чл. 241 ГПК. Поради това съдът в съответствие с практиката на ВКС е разгледал жалбата по реда на производството по обжалване на определенията, а не по реда на глава двадесета ГПК. Жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, а именно не е посочил какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещ приложението на нормата на чл.241 ГПК и чл.274, ал.1 ГПК не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика. С оглед изхода на делото в полза на ответницата по частната жалба К. С. следва да се присъди сумата 200 лв., направени разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение