Определение № 537 от 21.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 3011/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. Г. Д. и Р. И. К. – Д. против решение № 1915 / 26.07.2019 г. по т.д.№ 2166/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1029/01.03.2019 г. по т.д.№ 147/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград. С потвърденото решение е уважен предявеният от Публичния изпълнител при ТД на НАП – Велико Търново иск, с правно основание чл. 216 ал.1 т.4 от ДОПК, като е обявена за недействителна по отношение на Държавата сделката по покупко-продажба на недвижим имот, обективирана в нот. акт № 122, том ІV, дело № 441/2016 г. на Нотариус К. М., рег.№ 061 на НК, сключена между ответника „Елементс АПН„ ООД / понастоящем преобразувано в ЕООД / - в качеството на продавач и касаторите – в качеството на купувачи. Последните оспорват правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – несъобразяване на всички доказателства по делото, поотделно и в съвкупност и неправилна преценка на доказателствената стойност на част от същите. Позовават се на произнасяне в противоречие с материалния закон, доколкото се твърди,че не са разгледани всички предпоставки от фактическия състав на приложимата разпоредба, на която се основават исковете. Оспорват обосноваността на извода на съда за доказано „ намерение за увреждане на публичния взискател„ от страна на ответното дружество - длъжник по публичноправни вземания и продавач по атакуваната сделка, който не може да се основава на самото обстоятелство по сключването й след връчване на заповедта за възлагане на ревизия, доколкото това обстоятелство е елемент от фактическия състав на чл. 216 ал.1 т.4 ДОПК, самостоятелен и кумулативно изискуем спрямо „намерението за увреждане”, като паралелна предпоставка от същия. Неправилно е, според касаторите, да се приема, че всяко разпореждане с имущество на длъжника по публичноправни вземания, е с намерение за увреждане, както и че самото знание за дълга доказва такова намерение. Цитира се съдебна практика по приложението на чл. 216 ДОПК. Ответната страна - Публичен изпълнител при ТД на НАП Велико Търново - оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, предвид неформулиране на правен въпрос, в евентуалност - необосноваване на допълнителен селективен критерий. Ответната страна -„ Елементс АПН” ЕООД- не е депозирала отговор. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за прогласяване недействителността на атакуваната сделка по покупко- продажба, на основание чл.216 ал.1 т.4 ДОПК, като се е мотивирал с обстоятелството, че са налице всички предпоставки за това, съгласно нормата: налице е влязъл в сила ревизионен акт, с който са установени публични задължения на прехвърлителя – ответника „ Елементс АПН” ООД; атакуваната сделка е сключена след връчване на заповедта за възлагане на ревизията и практически в последния ден на предоставения срок за доброволно изпълнение; разпореждането е увреждащо действие, тъй като затруднява публичния изпълнител за събиране на вземането, доколкото трансформирането на актив от недвижимосг в паричен такъв винаги е свързано с несигурност за запазването му в патримониума на длъжника. Съдът е приел, че е доказано и намерението за увреждане на публичния взискател, за което е коментирал следните обстоятелства: на същата дата – 28.03.2016 г., на която е сключена атакуваната покупко- продажба, дружеството се е разпоредило и с друг свой недвижим имот, без да притежава друга недвижима собственост, а само три месеца след тези разпоредителни сделки съдружниците са прехвърлили дружествените си дялове на трето лице. Обосновавайки доказано намерение за увреждане, въззивният съд изрично се е позовал на решение № 27 по т.д.№ 410/2012 г. на ІІ т.о. на ВКС, в което е прието, че „ естеството на намерението за увреждане няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а следва да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор „, „ естеството на този факт е такова, че трудно би се доказал при пряко доказване, а по-често следва това да стане при косвено такова, на основата на предположения, произтичащи от преценката на конкретните факти, материализиращи субективното намерение за увреждане „ В изложението по чл. 283 ал.3 ГПК касаторите са формулирали следните въпроси: 1/ Длъжен ли е съда да обсъди, разгледа и се произнесе по всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с решенията по гр.д.№ 891/2009 г., гр.д.№ 1713/2009 г ., гр.д.№ 1857/2009 г., гр.д.№ 166/2011 г., гр.д.№ 1733/2010 г. – всички на ІV г.о. на ВКС, с определение по гр.д.№ 3674/2013 г. на ІІІ г.о. на ВКС и решения по гр.д.№ 771/2010 г. на І г.о. и № 905/2009 г. на ІІ г.о. на ВКС; 2/ Достатъчно ли е само наличието на сделка с имуществени права на длъжника при връчване на заповед за възлагане на ревизия, за да се приеме, че е доказано намерение за увреждане на публичния взискател или този субективен елемент от фактическия състав на чл.216 ал.1 т.4 ГПК следва да бъде установен от ищеца, при условията на пълно и главно доказване, като вид вътрешномисловно - емоционално състояние на длъжника, респ. на неговите управителни органи ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, поради противоречие с решения по гр.д.№ 308/2011 г. на ІІІ г.о. и т.д.№ 534/2011 г. на І т.о.; 3/ При предявен иск на повече от едно основания, дължи ли съда произнасяне по всички основания или е достатъчно да се произнесе само по това, по което е уважен иска ? В случай, че съдът не се е произнесъл по всички основания, предявени с иска, то това води ли до недопустимост, нищожност или неправилност на решението ? – въпросите обосновавани с формално позоваване на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Първият и въпросите по п.3 са провокирани от обстоятелството, че с исковата молба ищецът е навел и обстоятелства по смисъла на чл. 216 ал.1 т.2 ДОПК - даденото по атакуваната сделка значително надхвърля по стойност полученото, цитирайки и двете разпоредби - на т.2 и т.4 – в петитума, но без конкретизиране на съединяването в предявяването им като отделни искове. Първоинстанционният съд е уважил исковете на основание чл.216 ал.1 т.4 ДОПК, без произнасяне по иск с правно основание чл.216 ал.1 т.2 ДОПК. Правен интерес от позоваване на непроизнасянето на съда, обаче, има единствено ищецът, който не е поискал допълването му, нито обжалвал първоинстанционното решение на това основание. Ответниците нямат правен интерес да се позовават на непроизнасянето на съда по един от предявените срещу тях искове, а и в съдебната практика няма спор, че подобен процесуален пропуск е основание за допълване на решението, по реда на чл. 250 ГПК, без да води до нищожност, недопустимост или неправилност на постановения съдебен акт. Предвид произнасянето единствено по допустима въззивна жалба на ответниците, срещу първоинстанционното решение по искове с правно основание чл. 216 ал. 1 т.4 ДОПК, въззивният съд е коментирал и ирелевантност на събраното доказателство - съдебно-оценителска експертиза за действителната пазарна стойност на продадения имот, към датата на разпореждането, относима към фактическия състав на чл. 216 ал.1 т.2 ДОПК. Предвид преждеизложеното, първият от формулираните въпроси, провокиран от отказа на съда да разгледа съдебно-оценителската експертиза за пазарната стойност на имота спрямо договорената по сделката продажна цена, като неотносим към решаващ извод на съда по приложението на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК, не удовлетворява изискването за правен въпрос – отговор на който, в поддържания от касаторите смисъл, би бил от естество да промени правния резултат. Необосноваването на общия, изключва необходимостта от коментар на допълнителния селективен критерий. Соченото от страната доказателство не е пропуснато от съда, а изрично коментирано като неотносимо към фактическия състав на разглеждания иск. По идентични на изложените в предходните два параграфа съображения са ирелевантни спрямо решаващите изводи на съда и формулираните в п.3 два въпроса. Отделно от това, формалното цитиране на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК не удовлетворява изискването за обосноваване на тази хипотеза за допускане на касационното обжалване, съгласно т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Вторият въпрос също не удовлетворява изискването за правен, тъй като не кореспондира с действителното съдържание на мотивите на въззивния акт. Намерението за увреждане на публичния взискател не е изведено единствено и само от факта на самото разпореждане, а от обстоятелството, че към същия момент / в който, впрочем, изтича срока на доброволното изпълнение на задълженията / дружеството се е разпоредило изцяло с наличните си недвижимости, а в кратко време съдружниците са се разпоредили и с дружествените си дялове,от което обективно следва извода, че сделките не са извършени в обслужване на търговската му дейност и в задоволяване на възникнали нужди от средства за същата, доколкото и такова възражение и изобщо твърдение за мотивите за това разпореждане ответниците не са посочили. Дали тези факти са от естество да обосноват извод за намерение за увреждане на публичния взискател, съобразно указанията в цитираното и от съда решение по т.д.№ 410/ 2012 г. на ІІ т.о.,допускащо позоваването основно на косвени факти и обстоятелства, е въпрос извън формулирания. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение