Определение № 60559 от 29.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3444/2020 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба с вх. № 104253 от 21.08.2020 г. от М. С. С. от [населено място], чрез адв. Л. П. от АК-Враца, против въззивно решение № 100198 от 22.07.2020 г., постановено по в. гр.д. № 469/2019 г. на Великотърновския апелативен съд, ГК, с което като е потвърдено решение № 137/21.06.2019 г. на Ловешкия окръжен съд, постановено по гр.д. № 64/2019 г., Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, да заплати на М. С. С. обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 4 000 лв., претърпени в резултат на воденото срещу него наказателно производство с обвинение за престъпление по чл. 313, ал. 1, пр. 2, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, за което е бил признат за невиновен и оправдан като искът за разликата до пълния претендиран размер от 30 000 лв., е отхвърлен.. Първоинстанционното решение в частта му, с която на касатора е присъдено обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат на незаконното обвинение, като необжалвано е влязло в сила. Релевират се касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в така постановеното решение, с което е отхвърлен предявеният иск за разликата от 4 000 лв. до 30 000 лв., въззивният съд се е произнесъл по обуславящи правни въпроси, които счита, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, както и с установената практика на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди, че въпросът за приложението на обществения критерий за справедливост в чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени от незаконно наказателно преследване и процесуалните задължения на съда да обсъди конкретните обстоятелства от значение за неговото определяне, е разрешен в противоречие с указанията, дадени с ППВС № 4 от 23.12.1968 г. раздел ІІ и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 11, както и в противоречие с постановените от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, а именно: решение № 554/2012 г. по гр.д. № 266/2012 г., IV г.о., решение № 263 от 21.03.2017 г. по гр.д. № 627/2016 г., IV г.о., решение № 70 от 29.03.2016 г. по гр.д. № 5257/2015 г., IV г.о., решение № 251 от 21.12.2015 г. по гр.д. № 812/2015 г., IІІ г.о., решение № 61 от 28.04.2016 г. по гр.д. № 4546/2015 г., IІІ г.о., решение № 11 от 27.01.2014 г. по гр.д. № 3684/2013 г., IІІ г.о., решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г., IІІ г.о., решение № 439 от 14.12.2012 г. по гр.д. № 1730/2011 г., IV г.о., Касаторът поставя и въпроса - задължен ли е въззивният съд в мотивите към решението да обоснове последното като обсъди всички доводи и възражения, наведени във въззивната жалба, по който въпрос сочи противоречие на въззивното решение с приетото в ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 и решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г., IІ т.о. Касаторът се позовава и на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните правни въпроси – за приложението на чл. 172 ГПК и по-конкретно – каква е процесуалната стойност в производството по ГПК на писмените бележки, изготвени и използвани от свидетелите за лична употреба, за да се подсещат за факти и обстоятелства, включени в предмета на техните показания. Могат ли и по какъв ред тези писмени бележки да бъдат изземвани от съда и приобщавани към материалите по делото. Допустимо ли е съдът да обсъжда съдържанието на писмените бележки, иззети от свидетелите, без същите да са събрани по реда на ГПК, без да са индивидуализирани в протокола от съдебното заседание, от което са иззети и без да са предявени за запознаване от страните. Допустимо ли е разширително тълкуване на разпоредбата на чл. 172 ГПК като същата бъде прилагана като основание не само за преценка, но и за изцяло изключване на свидетелски показания от доказателствената съвкупност, без те да бъдат преценявани с оглед всички останали данни по делото. На това основание за допускане на касационното обжалване е поставен и въпросът - допустимо ли е гражданският съд да изгражда вътрешното си убеждение за правно-релевантните факти, въз основа на доказателства, събрани по приобщеното към гражданското дело наказателно дело, както и на материали, представени в производства пред други органи, без тези доказателства да са събрани повторно в хода на съдебното дирене по висящия спор, по реда на ГПК. Ответникът по касационната жалба Прокуратура на Република България не е взел становище по нея в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с постановление от 02.08.2011 г. на Ловешката окръжна прокуратура срещу ищеца е било образувано досъдебно производство за извършено престъпление по чл. 252, ал. 2, вр. с ал. 1, пр. 1 и пр. 3 НК, което впоследствие е било прекратено като му е повдигнато ново обвинение за извършено престъпление по чл. 313, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, която разпоредба предвижда наказание лишаване от свобода до три години или глоба от 100 до 300 лв., за което престъпление е бил признат за невиновен и оправдан с влязло в сила решение на Ловешкия районен съд № 278/14.08.2014 г. по НАХД № 195/2014 г., поради което въззивният съд е приел, че безспорно е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата като определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди от 4 000 лв. е справедлив и репарира тези вреди, причинени в резултат на незаконното обвинение. В мотивите на съдебното решение е изложено, че наказателното производство срещу ищеца е продължило за период от около три години, което е в разумен срок като взетата спрямо нето мярка за неотклонение „подписка“ е най-леката възможна. Приел е, че в резултат на повдигнатото обвинение ищецът е претърпял негативни изживявания, притеснения и от открит и сърдечен човек, той станал затворен и престанал за общува с близките и приятелите си. От заключението на приетата от съда комплексна съдебно медицинска и съдебно психиатрична експертиза, съдът е приел, че в периода 2011 г. – 2014 г. ищецът е имал смесено тревожно депресивно разстройство като реакция на тежък стрес, най-вероятно дължащ се на воденото срещу него в този период досъдебно и съдебно производство, като към момента на прегледа симптомите са напълно отшумели. Състоянието на този стрес се характеризира с напрежение, тревожност, депресивност, които състояния представляват причинени на ищеца неимуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени. Според въззивния съд не се установяват обективно настъпили отклонения в здравето или нормалния начин на живот на ищеца. Що се отнася до твърдените неимуществени вреди вследствие на наложената мярка за неотклонение „подписка“, въззивният съд приема, че такива не са доказани по делото. Отделно от това, обичайните стрес, неувереност и тревожност, които се свързват с незаконното наказателно преследване, не са продължили твърде дълго във времето с оглед разумната му продължителност от около три години. При така установените факти и с оглед тежестта на обвинението/нетежко умишлено престъпление с оглед разпоредбата на чл. 93, т. 7 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода до три години или глоба от 100 лв. до 300 лв./, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за причинените и доказани неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение следва да се оцени на 4 000 лв., до който извод е стигнал и първоинстанционния съд, към които мотиви е препратил на основание чл. 272 ГПК. За да е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, следва касаторът да е посочил правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие със задължителната и установена практика на ВС и ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В разглеждания случай, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, ищецът касатор е поставил правни въпроси от материално и процесуално естество, свързани с приложението на обществения критерий за справедливост в чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, процесуалните задължения на съда да обсъди конкретните обстоятелства от значение за неговото определяне. Тези въпроси са от значение за изхода на спора и обуславят решението по делото, но в случая по тях не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Напротив, въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в цитираните тълкувателни и съдебни решения, съгласно които е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В случая мотивите на въззивното решение са съобразени с трайно установената практика на ВКС, както и със задължителните указания на ППВС № 7 от 30.12.1959 г., съгласно които мотивите следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. За да достигне до извода, че сумата от 4 000 лв. обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение е достатъчна, за да ги репарира, въззивният съд в мотивите си е посочил, че в случая липсват доказателства за наличието на особен интензитет на претърпените вреди извън обичайно присъщите страдания за едно лице, обвинено незаконно в извършването на престъпление. Дори обратното – приел е за установено по делото, че в здравето, обществения и професионален живот на лицето не са настъпили обективни изменения, които да обосновават по-висок размер на обезщетението от това, определено от въззивния съд. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Трайно установено в съдебната практика е разбирането, че размерът на обезщетението за вреди се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Правилността на оценката и анализа на доказателствата не са предмет на настоящото производство и доколкото в конкретния случай съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие със задължителната и с трайно установената практика на ВС и ВКС, тъй като подходът при определяне размера на обезвредата е един и същ. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения за причинени неимуществени вреди не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди на пострадалия по настоящото дело, в който аспект липсва противоречие на приетото по този въпрос от въззивния съд с посочената задължителна съдебна практика, както и с представената съдебна практика на ВКС в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В тази връзка въззивното решение е постановено в съответствие с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и приложените от касатора решения, а не в противоречие с тях. Поставеният правен въпрос от процесуално естество, свързан с правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК, е от значение за изхода на спора, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а в съответствие с нея. Така с постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 764 от 19.01.2011 г. по гр.д. № 1645/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 702 от 05.01.2011 г. по гр.д. № 1036/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр.д. № 212/2011 г. на ВКС, ІV г.о., еднозначно е прието, че съгласно сега действащия ГПК, правомощията на въззивния съд са строго лимитирани. Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваните му части. По останалите въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от посоченото във въззивната жалба/чл. 269 ГПК/. Следователно при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба съдът не е задължен да извършва служебно проверка на правилността на първоинстанционното решение. В конкретния случай въззивният съд се е произнесъл в рамките на предявената въззивна жалба и с оглед на своите правомощия е извършил самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал по делото и е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В съответствие със задължителната и установена съдебна практика, въззивният съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съобразил е доказаните негативни преживявания на ищеца, предвид продължителността на наказателното преследване и тежестта на престъплението, за което е обвинен. Паричното обезщетение в размер на 4 000 лв. е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение, при отчитане на социално-икономическата обстановка към датата на деликта. Размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е аргументиран с продължителността на воденото наказателно производство, вида и характера на упражнената процесуална принуда, постановяването на оправдателна присъда от първоинстанционния съд, както и с обстоятелството, че по делото не се установява обвинението да е причинило обективно установими изменения в личността, начина на живот и средата на ищеца. В тази връзка приетото от въззивния съд не е в противоречие и с посочената от касатора съдебна практика на ВКС, а в съответствие с нея. Тези правни изводи на въззивния съд са направени при установената по делото фактическа обстановка и са резултат на осъществена от него решаваща дейност в рамките на ограничения въззив предвид разпоредбата на чл. 269 ГПК. Следователно по поставения процесуалноправен въпрос въззивното решение е постановено в съответствие с установената задължителна съдебна практика, в т.ч. и приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е уеднаквена съдебната практика за въззивното производство, поради което по него не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените в изложението въпроси от процесуално естество, свързани с приложението на чл. 172 ГПК, така както са формулирани, не се явяват обуславящи за изхода на делото, поради което не съставляват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, поради което по тях не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. За пълнота следва да се отбележи, че тези правни въпроси не са обсъждани от въззивния съд, чието решение е предмет на касационния контрол, но в правомощията на съда, в случая първоинстанционнният съд, е да допусне или не свидетелските показания и да ги преценява с оглед на другите данни по делото. По въпроса от процесуално естество - допустимо ли е гражданският съд да изгражда вътрешното си убеждение за правно-релевантните факти, въз основа на доказателства, събрани по приобщеното към гражданското дело наказателно дело, както и на материали, представени в производства пред други органи, без тези доказателства да са събрани повторно в хода на съдебното дирене по висящия спор по реда на ГПК, също не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като отговорът е еднозначен и е свързан с приетото в установената съдебна практика на ВКС/решение № 921 от 11.12.2009 г., постановено по гр.д. № 5299/2008 г. на Върховния касационен съд, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК/. Съгласно нея документите в наказателното производство, приобщено към гражданското дело, са годни доказателства и тяхното приемане и обсъждане от въззивната инстанция е процесуално допустимо. В тази връзка следва да се отбележи, че по своя характер тези документи от досъдебното наказателно производство/обяснения на привлечени, показания на пострадали и свидетели/ са частни документи със свидетелстващо съдържание, чиято доказателствена сила се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото – чл. 180 ГПК, вр. с чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, като за тази преценка е без значение обстоятелството дали е приключило или не наказателното производство. Приключилото наказателно производство с влязла в сила присъда е от значение за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца – чл. 300 ГПК, а в случаите на неприключило наказателно производство, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения /чл. 154, чл. 175 ГПК/. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му не е основание за допускане на касационно обжалване. Евентуалната необоснованост на тези изводи е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящия случай. Тъй като по този процесуалноправен въпрос е налице задължителна съдебна практика и приетото във въззивното решение е съобразено с нея, не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В заключение следва да се отбележи, че трайно установено в съдебната практика е разбирането, че размерът на обезщетението за вреди се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Правилността на оценката и анализа на доказателствата не са предмет на настоящото производство и доколкото в конкретния случай съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие със задължителната и с трайно установената практика на ВС и ВКС, тъй като подходът при определяне размера на обезвредата е един и същ, поради което не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. С оглед на това, заявените твърдения в изложението към касационната жалба на практика представляват оплаквания за необоснованост на съдебния акт, което представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. последно ГПК и като такова не може да послужи за целите на селекцията по чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,