Определение № 4982 от 03.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 57/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на П. Г. К. чрез пълномощника му адвокат М. П. и на Община Пазарджик, приподписана от юрисконсулт С. Г. против решение № 317 от 25.09.2024 г., постановено по гр. д. № 326 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик в частта, с която е потвърдено решение № 282 от 5.03.2024 г. по гр. д. № 1711/2023 г. на Районен съд - Пазарджик за:

• признаване за установено по исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Община Пазарджик, че В. С. В., П. С. Й., С. С. В. и Н. С. Л. са собственици по наследство и на основание решение и № 4А028/12.11.1996 г. на Поземлена комисия - гр. Пазарджик, на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор * и поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място];

• признаване за установено по иска по чл. 108 ЗС по отношение на П. Г. К., че В. С. В., П. С. Й., С. С. В. и Н. С. Л. са собственици по наследство и на основание решение № № 4А028/12.11.1996 г. на Поземлена комисия - гр. Пазарджик, на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** и за осъждане на П. Г. К. да им предаде владението на имота.

Всеки от касаторите обжалва въззивното решение в частта, с която са уважени предявените против всеки от тях искове.

Въззивното решение в частта, с която исковете са отхвърлени за другата 1/2 ид. ч. от правото на собственост е влязло в сила като необжалвано.

В. С. В., П. С. Й., С. С. В. и Н. С. Л. чрез пълномощника си адвокат Х. Г. са подали по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговор на касационната жалба на Община Пазарджик, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски. Не са подали отговор на касационната жалба на П. Г. К..

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Касаторите не са оспорили приетата от въззивния съд фактическа обстановка: ищците са наследници на В. Й. С., починал през 1969 г., с права върху 1/2 от имуществото му; правото на възстановяване на собствеността на наследниците на В. Й. С. на имот * в кв. 22 с площ от 2250 кв. м. е признато с решение по гр. д. № 811/1996 г. на Районен съд - Пазарджик, влязло в сила на 14.09.1996 г., постановено по иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ; с решение № 4А028/12.11.1996 г. на Поземлена комисия - гр. Пазарджик е възстановена собствеността в стари реални граници на 1650 кв. м. от имот * в кв. 22 по кадастралния план от 1934 г. и е отказано възстановяване на собствеността на 600 кв. м., придаваеми към парцели и попадащи под улица; възстановената част от имот * е идентична с процесните поземлени имоти с идентификатор ***, урегулиран в УПИ * и с идентификатор ***, урегулиран в УПИ *; съществуват планове от 1934 г., 1962 г. и 1988 г., в които имотът е все с пл. № *, като по плана от 1934 г. е урегулиран с парцел *, през 1962 г. е изключен от регулация, а през 1988 г. отново е включен в регулация и е урегулиран с парцели * и * в разписния лист към плана от 1934 г. имот * е записан на Й. С. М.; за парцели * и * по плана от 1988 г. са съставени актове за държавна собственост през 1989 г.; след изключване на имот * от регулация същият е включен в ТКЗС, а по-късно е отдаван от ТКЗС на физически лица; на 18.11.2022 г. Община Пазарджик е съставила акт за общинска собственост на поземлен имот с идентификатор *** и след обявен публичен търг на 13.03.2023 г. между нея и П. К. е сключен договор за покупко-продажба.

При така възприетите факти въззивният съд е приел за неоснователно възражението на Община Пазарджик за недопустимост на исковете срещу нея, тъй като същата в хода на процеса оспорва претендираните от ищците права и върху двата поземлени имота, а с единия от тях е извършила и разпореждане преди завеждане на делото.

За неоснователно е прието и възражението на ответниците, че решение № 4А028/12.11.1996 г. на ПК-Пазарджик, с което е възстановена собствеността на наследниците на В. Й. С., е нищожно, тъй като процесният имот никога не е имал характер на земеделска земя, а винаги е бил в регулацията на населеното място, поради което не е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ. Съдът е посочил, че през 1962 г. имот № * е изключен от регулацията на селото по силата на ПМС № 216/1961 г., бил е фактически отнет от наследниците на В. С. и отдаван от ТКЗС на физически лица за лично ползване, а това означава, че с изключването от регулационния план имотът е изгубил селищния си статут и е придобил земеделски характер, поради което и е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ.

Счетено е за неоснователно и възражението за нищожност на административното реституционно решение, тъй като не отговаря на изискванията за форма, заради това, че липсва надлежно заверена скица, издадена от техническата служба на общината и подпечатана от ПК, както и липсва помощен план по чл. 13а ППЗСПЗЗ. Прието е, че реституциата е по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ и индивидуализацията на имота се извършва чрез издадени удостоверение и скица по чл. 13, ал. 5 и ал. 6 ППЗСПЗЗ. Доказателство за това, че границите на имота са били определени към момента на издаване на решението на ПК Пазарджик е издадената от Община Пазарджик, Кметство с. Братаница скица № 381/27.12.1996 г., приложена на л. 54 от гр. д. № 1711/2023 г. по описа на ПРС, в която са отразени УПИ *-общ. и УПИ *-общ., отредени за имот пл. № * в кв. 22 по плана на [населено място] от 1934 г. Скицата е издадена въз основа на плана, утвърден със Заповед № 75/21.11.1988 г., с която процесният имот отново е включен в регулация. Това означава, че независимо, че не е изрично отразено в решение на ПК Пазарджик, реституцията на имот пл. № * в кв. 22 по плана на [населено място] от 1934 г. е извършена на основание чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, съгласно процедурата по чл. 11, ал. 5 ППЗСПЗЗ. Тъй като границите на имота са индивидуализирани и той е бил отразен в действащата кадастрална карта към датата на постановяване на съдебното решение по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и издаденото въз основа на него решение № 4А028/12.11.1996 г. на ПК Пазарджик, то не е било необходимо и изработването на помощен план по реда на чл. 13а ППЗСПЗЗ.

По тези съображения съдът е приел, че предявените искове за основателни за притежаваните от ищците права от 1/2 ид. ч., като ответникът П. К. им дължи предаване владението на целия имот.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Община Пазарджик се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, евентуално чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните въпроси:

1) допустим ли е положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК при липса на спор за собственост, поради извършена продажба чрез публичен търг на процесен имот;

2) допустим ли е положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и иск по чл. 108 ЗС от лица, които не се легитимират като собственици на имотите;

3) противопоставимо ли е съдебно решение на трети лица, които не са били страни в исковото производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ;

4) допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол на основание чл. 17, ал. 2 ГПК в хипотеза, когато страна не е отправила изрично искане в този смисъл, но своевременно е оспорила правото на ищеца, произтичащо от решение на поземлена комисия;

5) задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като обсъди всички доказателства и доводи на страните, включително всички възражения на страните, като изложи мотиви;

6) какъв е статутът на имот, който преди включването в ТКЗС с ПМС № 216/1961 г., е бил в регулация;

7) по кой ред следва да бъде възстановен имот, който преди включване в ТКЗС е бил в регулация;

8) завършена ли е процедурата по възстановяване на собствеността с издаване на решение на поземлената комисия от 1996 г. на основание чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ без да е приложена скица на имота, заверена от общинската служба по земеделие и от техническата служба на общината, тъй като се касае за имот в регулация и не са налице доказателства по делото за наличие на удостоверение и скица по чл. 13, ал. 5 и ал. 6 ППЗСПЗЗ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК П. Г. К. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси:

1) налице ли е пречка да бъде придобит по наследство недвижим имот без да е представено удостоверение за наследници, от което да се установи, предявилите иска лица правоприемници ли са или не на лицето, вписано в разписната книга към плана от 1934 г. и това лице притежавало ли е правото на собственост върху процесния имот преди неговото отнемане и ако е притежавало на какво основание;

2) какъв е статутът на имот, който е бил в регулация преди включването в ТКЗС с ПМС № 216/1961 г.;

3) реституционната процедура приключена ли е с постановяване на решението за възстановяване правото на собственост в стари реални граници, без да е издадена скица, в която да е индивидуализиран имота по предназначение, площ, граници, съседи и др.;

4) противопоставимо ли е съдебно решение на трети лица, които не са били страни в исково производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ;

5) съставлява ли пречка за реституция обществен обект, обособен за жилищно строителство и път публична общинска или държавна собственост с оглед предназначението му за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение.

Касационният съдебен състав не констатира наличието на основание за допускане на касационно обжалване.

Липсва съмнение в допустимостта на въззивното решение. Тезата на Община Пазарджик за липса на правен интерес от установителния иск и за липса на спор за собственост се опровергава дори и от обосновката на поставените от нея първи и втори въпрос, в която изрично са оспорени правата на ищците. Следва да се посочи и че наличието на правен интерес от установителен иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба, е разяснено с т. 3Б на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по т. д. № 4/2014 г., ОСГК на ВКС, на което се е позовал и въззивният съд.

Вторият въпрос се явява и неотносим, доколкото въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като собственици въз основа на реституционно решение на органа по поземлена собственост.

Доводът на П. Г. К. за недопустимост на въззивното решение е заявен бланкетно, като липсва обосновка, свързана с процесуалните предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск.

Неотносим към мотивите на съда поставеният и от двамата касатори въпрос за противопоставимостта на решение по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ на трети, неучаствали в производството лица. Съдът не е формирал извод, че решението по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ е противопоставимо на ответниците по иска. Разгледал го е единствено като акт, иницииращ административната процедура по възстановяване на собствеността. Макар да е възпроизвел част от мотивите на това съдебно решение (относно момента на смъртта на Й. С. М. и правоприемството на ищците с него) не е формирал изводи въз основа на тези мотиви, т. е. не е приемал, че собственик е бил Й. С. М. и ищците са негови наследници. Изводите си за собствеността е направил въз основа на влязлото в сила решение от 1996 г. на поземлената комисия за възстановяване на собствеността на имотите на наследниците на В. Й. С..

Поставеният от Община Пазарджик пети въпрос и от П. Г. К. първи въпрос са свързани с доводите им, че съдът не е обсъдил липсата на доказателства, че ищците са правоприемници на Й. С. М., записан като собственик в разписната книга към плана от 1934 г. Посоченото обстоятелство обаче е неотносимо, тъй като ищците са въвели като основание на претендираните права реституция в полза на наследниците на В. Й. С., а трайна е практиката на ВКС, че лица, които не претендират права към момента на обобществяването, не могат да оспорват собствеността на наследодателя на реституирания собственик.

Липсва основание за допускане на касационно обжалване по поставения и от двамата касатори въпрос за статутът на имот, който е бил урегулиран и е включен в ТКЗС на основание ПМС № 216/1961 г., както и по поставения Община Пазарджик въпрос за реда по който следва да бъде възстановен имот, който е бил в регулация преди включването в ТКЗС.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е удостоверено, доколкото практиката на ВКС, на която се позовават касаторите е постановена по различна и несъотносима с фактите по настоящия случай – относно имот, който към момента на обобществяването е бил урегулиран, но не е бил изключван от регулация и съответно ползван от ТКЗС и относно собствеността на терен, който макар да е изключен от регулация на основание ПМС 216/1961 г. и да е включен отново в регулация и отреден за стопански двор на ТКЗС, е бил незаконно отнет и застроен с незаконно съоръжение, поради което и реституцията му не е по ЗСПЗЗ, а по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ.

По тези поставени въпроси не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В кои случаи член-кооператор може да запази собствеността в реални граници, а не в границите на кооперативните блокове при заличаване на реалните граници на отделните имоти, включени в тях, включително и с оглед приложението на ПМС № 216/1961 г., е разяснено със служещото за ръководство на съдилищата Тълкувателно решение № 104 от 26.06.1964 г., ОСГК на ВС. Даденото тълкуване към момента, в който е действал Примерния устав на ТКЗС и ПМС № 216/1961 г. ясно посочва, че намиращите се извън регулацията или впоследствие изключени от регулация незастоени недвижими имоти са земеделски и щом са обработвани от ТКЗС подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ. Обстоятелството дали имотът към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ отново е включен в регулация или не е от значение единствено за предпоставките за реституцията – урегулираните към този момент имоти се възстановяват само в хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ.

Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по поставения и от двамата касатори въпрос относно завършването на административната процедура по реституция на ищците с оглед изискването за издаване на скица. Трайна е практиката на ВКС, включително и в посочените от касаторите решения, че изискването за скица към реституционното решение по ЗСПЗЗ, не касае хипотезата на чл.10, ал. 7 ЗСПЗЗ, тъй като при нея границите на имота се установяват предварително в производството по чл. 13, ал. 5 и ал. 6 ППЗСПЗЗ. В случая въззивният съд е приел, че индивидуализацията на подлежащата на реституиране площ от имот № * е извършена от Община Пазарджик още в производството по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, поради което не е било необходимо провеждане на повторна процедура по чл. 13, ал. 5 и ал. 6 ЗСПЗЗ за индивидуализаране на реституирания имот. С оглед тези мотиви на съда въззивното решение не противоречи на сочената от касаторите практика на ВКС.

По отношение на четвъртия въпрос, поставен от Община Пазарджик въззивното решение изцяло съответства на практиката на ВКС, която трайно приема, че косвеният съдебен контрол върху административни реституционни актове са осъществява само в рамките на направеното по делото оспорване и наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността се преценява само по отношение на тези, които оспорването засяга (например решение № 244 от 15.05.2010 г. по гр. д. № 60/2009 г., ВКС, II г. о.).

Изцяло неотносим се явява петият въпрос, поставен от П. Г. К., доколкото заетата от прокараната [улица] не е реституирана на ищците и същите не претендират права върху нея, а в хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ пречка за реституцията е реалното законно застрояване на имота към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ а не предвижданията на регулацията за бъдещото му застрояване.

При липса на основание за допускане на касационно обжалване Община Пазарджик следва да възстанови на В. С. В., П. С. Й., С. С. В. и Н. С. Л. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 1200 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Х. Г..

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение