Определение № 60364 от 19.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 1909/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба (неправилно наименувана „частна жалба“) с вх. № 2763 от 03.09.2021 г., подадена от „В2М“ ООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 277 от 21.07.2021 г., постановено по в.ч.гр.д. № 340/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 260206 от 16.06.2021 г. по гр. д. № 360/2019 г. на Окръжен съд – Варна за прекратяване на производството по делото в частта относно предявения в условията на евентуалност от „В2М“ ООД против Държавата, представлявана от министъра на финансите, осъдителен иск по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД. Частният касатор поддържа доводи за неправилност на атакувания съдебен акт с искане за неговата отмяна и за връщане на делото на първоинстанционния съд с указания за разглеждане на иска срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите. Твърди, че прекратяването на производството по евентуалния иск препятства възможността ищецът да получи пълна защита на правата си, а съединяването на искове в условията на евентуалност е допустимо и способства принципа за процесуална икономия. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В инкорпорираното в частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК е формулиран следният процесуалноправен въпрос: Допустимо ли е предявяване в отношение на главен спрямо евентуален иск на искове с правно основание принципът на отговорността на държавите членки за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС срещу Народното събрание като процесуален субституент на Държавата с искове по чл. 49 ЗЗД или чл. 55 ЗЗД срещу министъра на финансите – също като процесуален субституент на Държавата? Частният касатор бланкетно сочи в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и самостоятелните селективни критерии по чл. 280, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, при спазване на предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок. За да постанови обжалваното определение, съставът на Апелативен съд – Варна, след преценка на данните по делото, изложените в исковата молба и уточненията към нея обстоятелства и формулирания петитум от ищеца, е посочил, че производството по гр.д. № 360/2019 г. на Окръжен съд – Варна е образувано по предявени в условията на евентуалност искове на дружеството –жалбоподател против Народното събрание и Държавата за заплащане на сумата от 175 620.16 лв., претендирана като обезщетение за претърпени имуществени вреди, произтичащи от законови разпоредби на ЗЕВИ, за които се твърди, че са в нарушение на правото на ЕС. Фактическите основания и на двете искови претенции (главен иск срещу Народното събрание и евентуален срещу Държавата) са идентични – нарушаване правото на ЕС чрез приемането на противоречащите му процесни законови норми, обявени за противоконституционни с Решение № 13 от 31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на Конституционния съд. Идентични са и твърдените вреди, чиято обезвреда се иска. Съобразно изложеното в исковата молба и направените по нея уточнения предявяването на иска срещу Народното събрание е обосновано с твърдения, че в качеството на държавен орган, изпълняващ възложената му по Конституция законодателна дейност, е легитимирано да отговаря по иска с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС поради това, че този иск следва да бъде разгледан по реда на ЗОДОВ, а ако съдът приеме, че този процесуален ред е неприложим – исковата претенция да бъде разгледана на основание общата деликтна отговорност по чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 7 от КРБ като предявена срещу Държавата. Решаващият съдебен състав е посочил, че въпросът относно правната квалификация и процесуалния ред, по който следва да бъде разгледан предявеният иск срещу Народното събрание, е разрешен с определение № 199 от 26.04.2021 г. по ч.т.д. № 50/2020 г. на ВКС, ІІ т.о., с което по реда на инстанционния контрол е отменено определение № 630 от 09.10.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 466/2019 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено предходно определение на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по този иск. С това определение и при отчитане на законодателната промяна в ЗОДОВ – приемането на чл. 2в, уреждащ изрично отговорността на държавата за вреди от нарушаване правото на ЕС, касационната инстанция е приела, че произтичащата от чл. 4, § 3 ДЕС отговорност на Държавата за вреди от нарушения на общностното право се реализира именно по реда на ЗОДОВ. ЗОДОВ се явява специален по отношение на общия деликтен състав на чл. 49 ЗЗД, последният съответно приложим към предвидената в чл. 7 КРБ отговорност на Държавата за вреди, причинени от незаконни актове и действия на нейни органи и длъжностни лица, а съдебната практика е константна, че само когато отговорността на Държавата не може да се реализира по реда на специалния закон, то тогава тя отговаря по общия ред на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ. Изхождайки от тези съображения, въззивният съдебен състав е посочил, че при предявен иск по ЗОДОВ срещу процесуално легитимирания по изричната норма на чл. 7 от същия закон държавен орган (процесуален субституент на Държавата), предяваването на иск за обезвреда на същите вреди, причинени от същото действие/бездействие на този държавен орган по общия ред, но срещу Държавата е недопустимо. Изложил е съображения, че разликата в ответниците не сочи на различни по основание и предмет искови претенции, тъй като и в двата случая отговорната страна по материалното правоотношение е Държавата. За неоснователни е счел доводите на частния жалбоподател, че предявените в условията на евентуалност искове имат за предмет различни основания и предпоставки за уважаването им, по съображения, че основанието на иска се извежда от фактическите твърдения, въз основа на които страната твърди, че е възникнала отговорността за обезвреда на претендираните вреди. В случая е налице пълна идентичност на тези твърдения по двата иска – приемането на законови разпоредби, които противоречат на общностното право. Съобразил е, че обявяването им за противоконституционни не е обуславящо основателността на главния иск, но в същото време от изложеното в исковата молба и уточнителна молба от 09.06.2021 г. не може да се направи извод, че с посочването на това обстоятелство същото е въведено като самостоятелно основание (фактическо твърдение) на предявения срещу Държавата евентуален иск. По тези съображения, Апелативен съд – Варна е възприел изцяло становището на първоинстанционния съд за недопустимост на предявения евентуален иск срещу държавата, представлявана от министъра на финансите. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за достъп до касация. Формулираният от частния касатор въпрос/ независимо от неточното посочване като правно основание на евентуалния иск и чл.55 ЗЗД/ е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда, но изводът му по допустимостта на иска е изцяло съобразен с определение № 199 от 26.04.2021 г. по ч.т.д. № 50/2020 г. на ВКС, ІІ т.о.. В посоченото определение е прието, че приложимият процесуален ред за разглеждане на предявения от дружеството иск за реализиране отговорността на Държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз – чл. 4, § 3 ДЕС, е процесуалният ред на ЗОДОВ, респ., че Народното събрание на Република България е надлежен ответник по иска, участващ в производството в качеството на процесуален субституент на Държавата (предвид твърденията в исковата молба, че вредите, за които се претендира обезщетение, произтичат от приетия от Народното събрание закон, противоречащ на Конституцията на РБ и на правото на ЕС, и от бездействието на Народното събрание да уреди последиците от нарушението след обявяването на закона за противоконституционен с решение на Конституционния съд на РБ). В цитираната в същото определение съдебна практика, постановена по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, съответно чл. 290 ГПК – определение № 541 от 17.12.2019 г. по ч.гр.д. № 2980/2019 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр.д. № 2377/2019 г. на ВКС, IV г.о., е възприето разрешението, че отговорността на Държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо – и чрез иск, предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент; когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни органи, искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от тях при условията на солидарност, тъй като се касае до една отговорност на един и същи правен субект – Държавата. Съдебният състав на ВКС, постановил определението по ч.т.д. № 50/2020 г., изрично е акцентирал върху мотивите към решението по т.д. № 2377/2019 г. на ВКС, ІV г. о., в които е застъпено становище, че приемането на противоконституционен закон от Народното събрание като законодателен орган на Държавата и бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на такъв закон попада в обхвата на отговорност на Държавата по чл. 7 от Конституцията на РБ и когато от това са произлезли вреди за частноправни субекти, те могат да насочат иска си заплащане на обезщетение срещу Народното събрание в качеството му на процесуален субституент на Държавата – стига искът да не е съединен с иск за обезщетение, предявен и срещу Държавата. Както е посочил и съдебният състав на ВКС по ч.т.д. № 50/2020 г. обективираната в тези актове на касационната инстанция съдебна практика кореспондира със законодателното разрешение, залегнало в новия чл. 2в ЗОДОВ (ДВ, бр. 94/2019 г.), препращащ относно определянето на легитимирания ответник по искове по чл.4, § 3 ДЕС за обезщетение за вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз към правилото на чл. 7 ЗОДОВ, че искът се предявява срещу органа, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. Наличието на горепосочената съдебна практика, която се споделя и от настоящия съдебен състав, а и на ясна законова регламентация след ЗИД ЗОДОВ (ДВ, бр. 94/2019 г.) изключва допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационен контрол не би могъл да бъде допуснат и на самостоятелните основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, въведени със ЗИД ГПК – ДВ бр. № 86 от 2017 г. В случая, настоящият състав на ВКС не констатира въззивното определение да е вероятно нищожно или недопустимо, съобразно многократно изясняваните критерии за това в практиката на ВКС и правната теория. Въззивното определение не е и очевидно неправилно, тъй като от неговото съдържание не се констатира превратно прилагане на закона, нито явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение