Определение № 612 от 13.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2420/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на община Стара Загора срещу решение № 74 от 27.02.2023 г., постановено по гр. д. № 800/2022 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено решение № 889 от 24.10.2022 г., постановено по гр.дело № 1939/2022г. по описа на Районен съд - Стара Загора, с което е осъдена [община] да заплати на Р. К. Д., сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху това обезщетение, считано от датата на увреждането -21.01.2022г. до окончателното изплащане на сумата и сумата от 530.97 лв., представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди, ведно със законната лихва върху това обезщетение, считано от датата на подаване на исковата молба-18.05.2022 г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване. Ответникът по жалбата Р. К. Д., чрез адв.М. С., оспорва касационната жалба, като твърди че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба против решението в частта му, с която е уважен предявеният от Р. К. Д. иск за присъждане обезщетение за неимуществени вреди е допустима: подадена е от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд с цена на иска над 5 000 лв. /размерът на претендираното обезщетение е 20 000 лв./, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. В останалата й част /по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 530,97 лв./, касационната жалба следва да се остави без разглеждане като подадена срещу решение на въззивен съд с цена на иска под 5 000 лв., което по силата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежи на касационно обжалване. Първоинстанционното производство е образувано по предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД. За да потвърди решението на първоинстанционния съд в обжалваната пред него осъдителна част за 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 21.01.2022 година при придвижване по заледена и непочистена алея в парк „Артилерийски“, ищцата Р. Д. се подхлъзнала на леда, паднала и е получила счупване на латералния малеол на лява глезенна става. Въз основа показанията на свидетеля Д. Я. Т., които съдът е кредитирал като последователни и логични, е прието за установено, че времето било влажно и студено и преди ищцата поне още 4-5 човека са паднали поради подхлъзване на същия участък, но бързо са се изправяли. Според св. Т., ищцата, която не познава лично, не могла да се изправи и тръгнал да й помогне. На помощ се притекла и една жена, която чисти улиците, но не могла сама да изправи падналата, направили го заедно. Самият Т. се придвижвал трудно, защото цялата алея била заледена и поради това и много трудно вдигнали ищцата. Съдът е посочил, че според свидетеля ищцата изпитвала доста силни болки. Въз основа на лист за преглед на пациент №000363/21.01.2022 г., издаден от Център за спешна медицинска помощ при „МБАЛ Т.“ Е. в 10.26 часа, съдът е направил извод, че инцидентът е настъпил рано сутринта, когато дневните температури са в долните си граници. Изложени са мотиви, че дори да са били измерени температури от -1 до 5 градуса през деня, то такива дневни температури не изключват възможността да са налични заледявания като резултат от влагата и температурите в предходен период от време. Прието е за установено, че при инцидента ищцата е получила счупване на латералния малеол на лява глезенна става и е била имобилизирана с гипсов ботуш, като съгласно заключението на съдебно-медицинската експертиза 3-4 месеца е обичайният възстановителен период, самостоятелна походка по време на имобилизацията не е възможна, и след това също - само с помощно средство. Съдът е приел също, че от показанията на свидетелите М. К. Д. и Н. С. П. се установява, че след имобилизацията ищцата е продължила да изпитва много силни болки в крака, без да може да го използва и да се придвижва самостоятелно. Била е затруднена при придвижването си из дома си, както и не е била в състояние да извършва самостоятелно елементарни ежедневни дейности. След премахване на гипсовата имобилизация е продължила да изпитва дискомфорт и болка, включително и при покой на крака. Носила е ортеза - наглезенка за период около месец и е имала нужда от патерици, за да се придвижва, а в последствие и от бастун. В продължение на 45 дни е била в гипс, а след това 4-5 месеца с бастун. На ръце са я сваляли по стълбите, тъй като сградата в която живее е на 5-я етаж, а няма асансьор. Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка, съдът е изложил мотиви, че съгласно чл.11, ал.1 от ЗОбС на общината е вменено задължение да управлява имотите и вещите - общинска собственост в интерес на населението, съобразно с разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин, а на основание чл.3 ал.1 т.3 от Наредбата за изграждане, поддържане и опазване на зелената система на [община], Кметът на [община] отговаря за почистването на уличните платна, площадите, алеите, парковите и другите територии от населените места, предназначени за обществено ползване, като според чл. 6 от същата Наредба, Кметът осъществява дейностите по наредбата самостоятелно или като ги възлага на други лица. Съдът е посочил, че в случая няма доказателства дали почистването на парк „Артилерийски“ се осъществява от звено от общинската администрация или е възложено по договор на трето лице, но липсата на такива е без правно значение, тъй като и в двата случая отговорност за неизвършената или лошо извършена работа по почистване и обезопасяване на парковата алея остава на [община]. В резултат от неизпълнение на задължението на ответника да осигури своевременно почистване, за ищцата са настъпили вредни последици, представляващи претърпени от нея неимуществени вреди. За неоснователно е счетено възражението за съпричиняване на вредосносния резултат, тъй като не са представени доказателства, че поведението на ищцата допринася за настъпването на вредите по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. В тази връзка съдът е посочил, че от обясненията на в.л. д-р Б. съдебно заседание, се установява, че заболяването на ищцата, поради което същата е била в болнични по време на инцидента, би дало отражение променяйки биомеханиката на движенията й, само ако към момента на счупването тя е имала криза, за каквато по делото няма данни. Предвид характера и степента на увреждането, начина на настъпването, обстоятелствата при които е станало, причинените физически и морални болки и страдания, техните степен, интензитет, продължителност, както и съобразявайки, че ищцата към момента на инцидента е на 61 години е в трудоспособна възраст и работи, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за причинените й неимуществени вреди е сумата от 20 000 лв. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият правен въпрос е за разпределянето на тежестта на доказване и последиците от страната, ако твърденият от нея факт не е бил установен от събраните в производството доказателства. По този въпрос не се констатира съдът да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и с цитираното от касатора решение № 141 от 8.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3052/2019 г., IV г.о., в което е прието, че при предявен иск по чл. 49 ЗЗД ищецът носи доказателствената тежест да установи по делото съществуването на предпоставките за възникване на отговорността на ответника по чл. 49 от ЗЗД, с изключение на вината на лицето, на което е възложена работата, която се презумира, като доказателствената тежест за оборване на презумпцията се носи от ответника. Доказателствената тежест не е задължение да се представят доказателства за установяване на фактите, а е задължение за съответната страна да понесе неблагоприятните последици от това, че твърденият от нея факт не е бил установен от събраните в производството доказателства, без значение от коя от страните са били представени същите. Тези неблагоприятни последици са свързани с това, че съдът трябва да приеме, че недоказаният факт не се е осъществил и страната не може да черпи от него изгодни за себе си правни последици. Видно от обжалваното въззивно решение, съдът не е направил изводите си, възлагайки върху ответника установяването на факти, тежестта за доказването на които е на ищеца, както и искът не е уважен при направена констатация за недоказани релевантни за спора факти. Изводите на съда са, че от показанията на свидетеля Т. се установяват мястото и обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът, от амбулаторния лист и от съдебно- медицинската експертиза – видът и степента на полученото увреждане, а от останалите свидетелски показания – търпените от ищцата болки и страдания във връзка с увреждането. Доводите на касатора, че неправилно въззивният съд се е позовал единствено на разказа на свидетеля Т., за да приеме за доказани твърденията в исковата молба относно мястото и факта на падането на ищцата, вкл. и че не е несъмнено, че именно ищцата е паднала и свидетелят на нея е оказал помощ, касаят преценката на доказателствата и правилността на изводите на въззивния съд, която не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Независимо от това следва да се отбележи, че пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство и може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. В случая съдът е основал решението си на преки доказателства – свидетелските показания на св. Т., за които касаторът не твърди, че са оборени с проведено насрещно доказване и съдът въпреки това ги е зачел. Поставен е и правният въпрос за обстоятелствата, които следва да се съобразят при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и задължението на съда да изложи мотиви кои факти е взел предвид при присъждане на обезщетението. Поставеният правен въпрос е по приложението на чл. 52 ГПК и е от обуславящо значение за изводите на съда, касаещи определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. По него обаче не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не се констатира твърдяното от касатора противоречие на приетото от съда с ППВС № 4/1968г. В последното са дадени разяснения, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се съобразят конкретните обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В същия смисъл е и приетото в решение № 69 от 18.03.2014 на ВКС по гр. д. 4686/2013 г., IV г.о., на което се позовава касаторът. В случая съдът при определяне размера на обезщетението не се е отклонил от тази практика, защото е взел предвид установените по делото факти, касаещи увреждането, получено от ищцата и търпените неудобства, като вкл. е съобразил и възрастта на ищцата. Т.е. съдът не е определил немотивирано размера на дължимото се обезщетение. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Следователно в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора в полза на ответницата по касационната жалба следва да се присъди сумата от 2 025 лв., представляваща разноски по делото пред ВКС. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение