Определение № 43 от 10.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 510/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Г. Б., чрез адв. Л. Н. от АК-П., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 200/04.07.2022 г., постановено по в. гр. д. № 751/2021 г. по описа на ОС-Перник, Гражданска колегия, Втори състав, поправено с Решение № 309/11.10.2022 г., в частта, в която е отменено Решение № 261024/30.09.2021 г., постановено по гр. д. № 1677/2021 г. по описа на РС-Перник, с което е отхвърлен предявеният от „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД срещу Р. Г. Б. осъдителен иск за заплащане на сумата от 2945,30 лв., представляваща възнаградителна лихва по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-16049905/08.06.2018 г., изтекла за периода от 05.09.2018 г. до 05.01.2021 г., като вместо това този иск е уважен за сумата от 2983,98 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно – в обжалваната му част, тъй като първоинстанционният съд е допуснал нарушение на материалния закон – неправилно е приел (без да е допуснал допълнителна ССЕ за изясняване на тези факти), че уговореният в процесния договор за потребителски кредит годишен процент на разходите – в размер на 37,03%, не надвишава петкратния размер на законната лихва, установен в императивната правна норма на чл. 19, ал. 5 ЗПК. В този смисъл, счита за необоснован и правния извод на въззивния съд, че „в случая не може да се говори за нееквивалентност на престациите, което да създава предпоставки за неоснователно обогатяване на една от страните в правоотношението; тези клаузи не са неравноправни съгласно чл. 143 ЗЗП, тъй като не са уговорени във вреда на потребителя”. Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът обосновава със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не поставя материалноправен или процесуалноправен въпрос, а единствено посочва задължителна и казуална практика на ВКС и ВС, на която въззивното решение противоречала: на тълкувателните постановки по т. 10 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК; Решение № 620/12.01.1991 г. по гр. д. № 722/1991 г. III г. о.; Решение № 3419/19.01.1979 г. по гр. д. №2478/1978 г., I г. о.; Решение № 932/25.09.1991 г. по гр. д. № 699/1991 г., I г. о. и Решение № 2108/16.05.2011 г. по гр. д. № 21814/2009 г. IV ГО. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения за неоснователност на касационните основания, изложени в нея. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (касаторът е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което, макар и настоящото дело да е търговско, съгласно чл. 113, изр. 2 ГПК то се разглежда като гражданско по реда на общия исков процес; тъй като цената на иска по главния иск е над 5000 лв. – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, касационната жалба е допустима и когато се обжалва въззивно решение само в частта, в която е отхвърлен обусловен от изхода на главния иск акцесорен иск, чиято цена е под 5000 лв., какъвто е настоящият случай), в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 08.06.2018 г. между ответника (кредитополучател) и „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД (кредитодател) е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който е предоставен заем в размер на 6000 лв., като кредитополучателят е поел правно задължение да върне до 05.06.2022 г. предоставения кредит, ведно с уговорената възнаградителна лихва - на 48 месечни погасителни вноски (всяка една от които възлиза на сумата от 238,95 лв.). Съобразил е клаузата на чл. 26 от договора за кредит, съгласно която кредитодателят може да прехвърли по всяко време вземанията си на избрано от него трето лице - без да е необходимо съгласието на кредитополучателя. Именно с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.08.2019 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България” (цедент) и „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД (цесионер), кредиторът е прехвърлил на ищеца в настоящото исково производство вземанията по процесния договор за потребителски кредит (към момента на цесията те са в общ размер от 10093,48 лв. - 6015,91 лв. главница, 3562,49 лв. - възнаградителна лихва и 515,08 лв. - лихва за забава). След като длъжникът просрочил две и повече месечни погасителни вноски, на основание чл. 5, изр. 2 от договора кредитът бил обявен за предсрочно изискуем – чрез лично връчване на 18.01.2021 г. на длъжника на уведомление от кредитора. Въззивният съд е възприел фактическите (доказателствените) изводи на приетата ССЕ, съгласно които размерът на извършените от ответника плащания възлизат общо на 480 лв., като с тази сума били погасени следните договорни задължения: главница 155,91 лв.; възнаградителна лихва 254,79 лв.; дължима застрахователна премия 67,20 лв., просрочена лихва 2,10 лв. В хода на исковото производство ищецът признал, че ответникът е заплатил още две погасителни вноски - общо за сумата от 400 лв. При съобразяване на всички извършени плащания от длъжника ССЕ е изяснила, че остатъчните парични задължения по процесното кредитно правоотношение са, както следва: 1) 5844,09 лв.; 2) 2983,89 лв. - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 05.09.2018 г. до 05.02.2021 г., 3) 308,70 лв. – мораторна лихва, изтекла за периода от 05.09.2018 г. до 05.01.2021 г. и 4) 387,25 лв. – мораторна лихва, изтекла за периода от 05.09.2018 г. до 05.04.2021 г. При извършената проверка относно действителността на процесния договор за потребителски кредит въззивният съд е достигнал до правния извод, че това кредитно съглашение не страда от пороци, обуславящи неговата нищожност - в цялост, тъй като то не противоречи на нормативните изисквания на ЗПК. Счел е, че неговите клаузи отговарят на правната норма, уредена в чл. 10, ал. 1 от ЗПК - относно формата за действителност на договора (сключен е в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора са предоставени в еднакъв по вид, формат и шрифт в посочения в закона размер); отговарят на изискванията по чл. 11, ал. 1-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК (ясно е посочен общият размер на кредита - 6000 лева, като в приложените Общи условия е изяснен начинът на усвояването му; посочен е фиксиран ГЛП и ГПР; изготвен и предоставен е погасителен план, съдържащ информация относно размера, броя, периодичността и момента на плащане на погасителни вноски). Окръжният съд е изяснил, че съгласно чл. 11 ЗПК посочването на ГПР и ГЛП е задължително изискване от съдържанието на всеки договор за потребителски кредит - по процесния договор ГПР е 33,46%, а ГЛП - 27,03%. Съобразявайки правната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения, е достигнал до правния извод, че клаузата, с която е уговорен ГПР, не надвишава петкратно размера на законната лихва, поради което тя не е нищожна поради противоречие с императивни правила на закона (чл. 19, ал. 5 ЗПК). При така изяснените правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е приел за незаконосъобразен правния извод на районния съд в обратни смисъл. Окръжният съд е съобразил и становището на вещото лице от приетата ССЕ, че ГПР не надвишава петкратния размер на законната лихва. Преценявайки размера на годишната възнаградителна лихва (28.67%), съдът е счел, че той не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер, поради което клаузата, в която този размер е определен, не противоречи и на добрите нрави. Приел е, че не е налице нееквивалентност на престациите, което да обуславя неоснователно обогатяване на една от страните в правоотношението. Като обобщение е заключил, че оспорените клаузи не са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП – не са уговорени във вреда на потребителя. Съобразно приетото, че както процесният договор за потребителски кредит, така и договорът за цесия са действителни сделки, като не са събрани доказателства за погасяване на кредита (извън сумата от 880 лв.), въззивният съдът е достигнал до правното съждение, че исковите суми са дължими, поради което в полза на ищцовото дружество трябва да бъде присъдена и сумата от 2983,98 лв., представляваща възнаградителна лихва, изтекла за периода от 05.09.2018 г. (момента на първата непогасена месечна вноска) до 05.01.2021 г. (посочената крайна дата в исковата молба). Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Макар и в касационната жалба касаторът да е навел касационен довод за неправилност на въззивното решение с правното съждение, че не е изяснено дали приетият за установен от въззивния съд размер на ГПР по договора за потребителски кредит (33,46%) надвишава петкратния размер на законната лихва, той не е поставил съответен правен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което и в приложение на тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, настоящият съдебен състав не може да го изведе както от правните доводи в касационната жалба, така и от изложението към нея. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд