Определение № 5120 от 10.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2546/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от двете спорещи страни - от ищеца Ю. К. В., чрез адв.И. М. и от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура, против решение № 220 от 04.03.2025г., постановено по въззивно гр.дело № 2275/2024г. на Софийския апелативен съд, ГО, 12 състав. С обжалваното решение след потвърждаване на решение № 3083/22.05.2024г. по гр.д.№ 6627/2023г. на СГС, ГО, І-11 състав, Прокуратурата е осъдена, на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, да плати на ищеца 16 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди от повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1, предл. 1 и 2 вр. чл. 20, ал. 2 НК, за което ищецът е признат за невиновен с присъда от 14.03.2019г. по нохд №4498/2015г. на СРС, 2 състав, потвърдена с решение №599/10.09.2020г. по внохд №2624/ 2020г. на СГС, ведно със законната лихва от 10.09.2020г. до окончателното плащане, като е отхвърлен искът за разликата над присъдените 16 000 лева до претендираните 50 000 лева. Касаторът-ищец обжалва решението в отхвърлителната му част с доводи за неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК формулира въпроси, за които счита, че е налице основанието за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: 1. Длъжен ли е съдът да приложи максимално точно принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди; 2. Длъжен ли е съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства по делото във връзка с точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Поддържа противоречие с решение № 310/02.11.2015г. по гр.д.№410/2015г. на ІV ГО и с разясненията на т.ІІ от ППВС № 4/1968г. В предвидения в процесуалния закон срок, Прокуратурата на РБ не е взела становище по касационната жалба на ищеца. Касаторът-ответник Прокуратурата обжалва решението в осъдителната му част, като в касационната си жалба поддържа, неправилност в тази част. В изложението по чл. 283, ал.3, т.1 ГПК сочи наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и поставя следните въпроси, уточнени от касационната инстанция: 1. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва ли съдът да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за да приложи точно принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД; 2. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. Тези въпроси според Прокуратурата са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС- т.ІІ на ППВС № 4/1968г., т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005г. по тълк. дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 50298/16.12.2022г. по гр.д. № 912/2022г. на ІV ГО, решение № 79/06.02.2024г. по гр.д.№ 4853/2022г. на ІV ГО и решение №101/15.02.2024г. по гр.д. №4714/2022г. на ІV ГО. Ищецът Ю. К. В., чрез процесуалния си представител, в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на решението до касационен контрол по жалбата на Прокуратурата. Оспорва същата като неоснователна. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: За да потвърди първоинстанционото решение за присъждане в полза на ищеца на сумата 16 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 25.01.2012г. против ищеца е образувано ДП №2-П/2012г.; на 31.05.2012г. ищецът и В. Ц. Б. са привлечени като обвиняеми за извършване на престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 1 и т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 5, вр. ал.1 НК, за това, че на 13.08.2011г. около 04:30 - 05:00 ч., в гр. София, на ул. "Георги Софийски" срещу входа на ВМА, като длъжностно лице - командир на отделение в сектор „Охрана на обществения ред и превенция“ при 06 РУП-СДВР, с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага принудил Н. К. К. чрез заплашване, да извърши нещо противно на волята му-да му даде 10 000 лева и с това му причинил имотна вреда, като деянието е извършено от две лица в качеството им на държавни служители; на ищеца е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ 2 000 лева; изготвения на 13.07.2012г. обвинителен акт е внесен в СГС, където е образувано нохд №С-202/2012г., което е прекратено с разпореждане от 09.08.2012г. и изпратено на СпП за внасяне по подсъдност в Специализиран наказателен съд. В СпНС е образувано нохд №С-74/2012г. протекло в 8 съдебни заседания, приключило с присъда на 19.12.2012г., подписана с особено мнение от съдията, с която ищецът е признат за невиновен. По жалба на частния обвинител К. е образувано внохд №С1/2013г. в АпСпНС, приключило с присъда на 12.09.2013г., с която ищецът е признат за виновен в това, че на 13.08.2011г., около 04:30 в гр. София, на ул. "Георги Софийски" срещу входа на ВМА, в съучастие като съизвършител с В. Б. отнел сумата 10 000 лева от владението на К. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила - сложил белезници на К. и го повалил на колене, поради което и на основание чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 и чл. 54 НК е осъден на три години лишаване от свобода. По касационна жалба на подсъдимите във ВКС е образувано кнд №2266/2013г., приключило с решение №53 от 30.01.2014г., с което се осъдителната присъда е отменена изцяло и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. При новото разглеждане в АпСпНС е образувано внохд №С1/2014г., по което е постановено решение на 15.04.2014г. за отмяна на оправдателната присъда на СпНС и за връщане на делото за ново разглеждане на прокурора. С постановление от 16.12.2014г. В. отново е привлечен като обвиняем за това, че при същата фактическа обстановка отнел 10 000 лева от владението на Н. К., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване - престъпление по чл. 198, ал. 1, предл. 1 и 2 вр. чл. 20, ал. 2 НК. Въз основа на обвинителен акт от 19.03.2015г. в СРС е образувано нохд №4498/2015г., по което са проведени 18 съдебни заседания, като само на три от тях не е даден ход; ищецът е присъствал лично на всички заседания, както по това дело, така и по всички предшестващи. С присъда от 14.03.2019г. е признат за невиновен в извършване на престъплението. Присъдата е потвърдена с решение №599/10.09.2020г. на СГС по внохд №2624/2020г. Това решение като окончателно е влязло в сила на деня на постановяването - 10.09.2020г. Въззивният съд е обсъдил приетата пред първата инстанция съдебнопсихиатрична експертиза, според заключението на която повдигането на обвинение и проведеното наказателно производство са с висок стресогенен потенциал и е възможно да доведат до съобщаваните от ищеца емоционални и физиологични симптоми на психичен стрес, за които той твърди, че са започнали на фона на повдигнатото му обвинение и воденото наказателно производство срещу него; представената медицинска документация обхваща времето от август 2020г. до май 2021г. и описва влошаване в психичното състояние с тревожно депресивни оплаквания и симптоми, като времето им на поява и съдържанието им вещото лице намира за свързани с процесното събитие, тъй като е възможно тези психопатологични (болестни) симптоми, регистрирани през 2020г.-2021г., да са възникнали през 2014г., както е записано в медицинската документация и с флуктуираща интензивност да са продължили до 2021г., но вещото лице не разполага с категорични данни за това. Посочва, че към настоящия момент са отзвучали; ищецът не страда от психично заболяване; успял е да мобилизира индивидуалните си възможности за справяне и да организира живота си съобразно променените обстоятелства; налице са психологични последици, които не представляват болестни симптоми –преживявания за ощетеност и претърпени невъзвратими загуби в личен и професионален план, които свързва с процесното събитие. Вещото лице посочва, че ищецът съобщава и за друго наказателно производство, водено срещу него, приключило през 2014г. с оправдателна присъда, като това събитие би могло да допринесе за влошаване в психичното му състояние, но обстоятелствата по процесното дело представляват преломна негативна емоционална доминанта в преживяванията на ищеца и не се намира друга, така силно изразена, която да я омаловажава в някаква съществена степен. След анализ на ангажираните по делото гласни доказателства съдът е приел за установено, че наказателното преследване е повлияло негативно на ищеца; преди обвинението ищецът бил весел, сърдечен, ведър, жизнерадостен и отзивчив човек, а след образуването на наказателното производство поведението му се променило- станал тъжен, затворил се в себе си, спрял да комуникира и излиза с приятелите си, бил съсипан, изглеждал доста променен физически (отслабнал и загубил добрата си физическа форма) и психически, чувствал се обиден от това, че самата полицейска система не го подкрепя в тази ситуация; познатите и приятелите му се отдръпнали и ищецът се чувствал предаден от всички; нямал стабилна работа, жена му го напуснала, заедно с малката им дъщеря, станал затворен, получил болки в кръста, започнал да пуши повече и да пие по-често. След постановяване на оправдателната присъда Ю. В. взел живота си в ръце – намерил си стабилна и постоянна работа като счетоводител, има приятелка, но вече не е същият човек, какъвто е бил преди образуване наказателното производство срещу него. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е намерил за осъществен фактическия състав на чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ-ищецът е оправдан по повдигнатото му обвинение за извършване на инкриминираното деяние с влязла в сила присъда, като в резултат от незаконното обвинение той е претърпял вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконното обвинение -изнудване, извършено от длъжностно лице, което има характер на тежко престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК, впоследствие преквалифицирано на грабеж, което отново представлява тежко престъпление по смисъла на чл.93, т.7 от НК; продължителността на незаконното наказателно преследване - 8 години и 3 месеца (от 31.05.2012г., когато на ищеца е повдигнато обвинение, до 10.09.2020г., когато е постановена оправдателна присъда); интензитета на мерките на процесуална принуда- в случая „парична гаранция“, която не е причинила затруднения и ограничения в начина на живот, възрастта на ищеца към датата на привличането като обвиняем-35 годишен, броя и продължителността на извършените с негово участие процесуални действия. Съдът е посочил, че съобразява и отражението, което обвинението е имало върху пострадалия с оглед личността и начина му на живот, върху професионалната му реализация и социалните контакти, както и върху здравословното му състояние, както и воденото друго наказателно производство срещу ищеца, частично съвпадащо по време с процесното наказателно производство. Предвид това САС е намерил възраженията на страните за заниженост, респ. - завишеност на определеното обезщетение за неимуществените вреди, за неоснователни. С оглед изложеното САС е приел, че справедливият размер на обезщетението за причинени на ищеца неимуществени вреди е 16 000 лева. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение на САС следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. И двете страни в производството формулират въпроси относно приложението на чл. 52 ЗЗД, които удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Уточнени от касационната инстанция, съгласно правомощията, дадени в т.1 на ТР№1/2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС въпросите се свеждат до: Критериите, при които се определя справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ и следва ли въззивният съд да съобрази всички установени конкретни обстоятелства, релевантни за справедливостта на обезщетението по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, както и да изложи съответни мотиви за това. Касационно обжалване следва да се допусне, за да се провери твърдението и на двамата касатори, че по тези въпроси е налице противоречие с правните разрешения, дадени в цитираните в изложенията по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК решения на ВКС. По останалите формулирани въпроси съдът ще се произнесе при постановяване на решението по чл. 290 ГПК. За касационното обжалване жалбоподателят ищец дължи държавна такса в размер 5 лева, на основание чл. 18, ал. 3 от ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО