Определение № 498 от 04.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 821/2012 г.

Образувано е по касационна жалба на С. „Н. бюро на българските автомобилни застрахователи” [населено място] и по касационна жалба на Г. А. И. срещу решение № 990 от 18.06.2012 г. по гр. д. № 291/2012 г. на Софийски апелативен съд. Касаторът С. „Н. бюро на българските автомобилни застрахователи” обжалва въззивното решение в частта, с която е отменено решение от 17.09.2011 г. по гр.д.№ 3661/2009 г., І-13 състав на Софийски градски съд в частта, с която предявеният от Г. А. И. иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ е отхвърлен за разликата над 40 000 лв. до 80 000 лв. и по реда на чл.271 ГПК постановил друго, с което осъдил касаторът да заплати на ищцата още сумата 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на двамата й родители, настъпила при ПТП на 06.04.2008 г. В касационната жалба са въведени доводи за необоснованост и постановяване на решението в нарушение на материалния закон и процесуалния закон. Касаторът оспорва извода на съда, че вина за настъпване на вредите има водачът на т.а.”Д.”, като поддържа, че по делото е останало недоказано, че същият е участник въобще в процесното ПТП, нито че същият е с гръцка регистрация и съответно да е застрахован при гръцки застраховател по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”. Не било отчетено от въззивния съд разминаването в посочения в исковата молба регистрационен номер на причинилия автопроизшествието автомобил и фигуриращия в застрахователната полица, издадена според него за действителния участник в процесното ПТП. Възразява срещу обосноваността на извода на съда относно отговорността на водача на товарния автомобил за настъпването на вредоносния резултат, а с това и функционално обусловената застрахователна отговорност. При условията на евентуалност поддържа и нарушение на разпоредбите на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетенията. В изложението, депозирано съобразно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване с наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, като поддържа, че решаващият съд е процедирал в отклонение от ППВС № 7/65 г., ППВС № 1/85 г. както и в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл.290 и сл.ГПК съдебни актове. Поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради разрешения в противоречие със съдебната практика въпрос за обвързаността на въззивния съд от изложеното в жалбата, като се позовава на множество решения на различни по степен съдилища. Поддържа освен това, че даденото от него разрешение по значимия материалноправен въпрос, свързан с приложението на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди е постановено в противоречие със задължителната практика - ППВС № 64/1968 г. Касаторката Г. А. И. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението по гр.д.№ 3661/2009 г., І-13 състав на Софийски градски съд в частта, с която предявените от нея в обективно съединени искове по чл.226, ал.1 във вр. с чл.282, ал.3 КЗ са отхвърлени за разликата над 80 000 лв. до пълния им размер от по 100 000 лв. В жалбата се навеждат доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради необоснованост и нарушения на закона. Касаторите твърдят, че при определяне на обезщетенията е нарушен установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по значимия за делото материалноправен въпрос за релевантните към размера на обезщетенията за неимуществени вреди обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето му и за съдържанието на понятието "справедливост" по чл. 52 ЗЗД по отношение на който се поддържа допълнителната предпоставка за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т.2 и т.3 ГПК с твърдения, че същият се разрешава противоречиво от съдилищата и че правилното му разрешаване би допринесло за развитието на правото, като по първия критерий се позовава на решение № 603 от 09.06.2009 г. по гр.д.№ 209/2009 г. на Софийски апелативен съд, без отметка, че е влязло в сила. Поддържа се, че при постановяване на решението е допуснато отклонение от практиката на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД и въведения с него принцип на справедливост при определяне на размера на неимуществените вреди, като по посочения критерий се Развити са и доводи, че икономическата конюнктура е в основата на почти ежегодното нарастване на нивата на застрахователни покрития, който в случая за едно пострадало лице е 700 000 лв., а за 2012 г. – в размер на 1 000 000 лв., а за две и повече – 5 000 000 лв. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Предмет на делото е предявен от Г. А. И. иск по чл.226, ал.1 във вр. с чл.282, ал.3 КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на двамата й родители, загинали при ПТП на 06.04.2008 г. като пътници в л.а. марка „Рено 19”, виновно причинено от водача на товарен автомобил „Д.” с гръцка регистрация, собственикът на който сключил задължителна застраховка „Гражданска отговорност” – зелена карта с гръцката застрахователна компания „А.”. С отговора си касаторът „Н. бюро не оспорил факта, че посоченият от ищцата товарен автомобил е участвал в процесното ПТП, но е възразил, че е с кипърска, а не с гръцка регистрация, рег.му № е КВN, а не KVN, както и че застрахователят му „А. И.” е дружество, регистрирано в Л., а не в Република Гърция, като с оглед представените с отговора доказателства по искане на ищцата е допуснато уточнение в обстоятелствената част на исковата молба. За да счете, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответното сдружение, въззивният съд подробно обсъдил доводите във връзка с недоказаността в процеса на участието в процесното ПТП на посочения от ищцата товарен автомобил, като след обстойна преценка на доказателствата е прието, че посоченото разминаване в една от буквите на регистрационния му номер води до извод за различие между катастрофиралия автомобил и посочения в застрахователната полица, цитирана в изходящото писмо на кореспондента на застрахователя, доколкото е налице припокриване в номера на рамата, посочена и в констативния протокол и в самата застрахователна полица. Счетено е, че е налице техническа грешка, която не се отразява на крайния извод на първоинстанционния съд, съобразен и с допуснатото уточнение на обстоятелствената част на исковата молба по искане на ищцата. Подробно са обсъдени събраните по делото доказателства за установяване на механизма на процесното ПТП, като въз основа на подробния им анализ е прието, че вина за настъпването му носи водачът на товарния автомобил поради безпричинното му навлизане в насрещната лента, принудило водачът на движещия се в същата лента л.а.марка „Рено 19” рязко да натисне спирачки, от което е настъпило неконтролируемо занасяне на автомобила в лентата на насрещно движещия се товарен автомобил. Въз основа на така установените по делото факти съдът приел, че са налице предпоставките за уважаване на предявения иск срещу ответното Б. като част от международната система „Зелена карта”, тъй като вредоносният резултат е настъпил по вина на водача на товарния автомобил, имащ качеството на застраховано лице по смисъла на тази система. По въпроса за справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение въззивният съд приел, че определеното такова от първоинстанционния съд в размер на 40 000 лв. е занижено, поради което с постановеното от него решение присъдил допълнително още 40 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за достъп на въззивното решение до касационен контрол. Касаторът Н. бюро на българските автомобилни застрахователи” не е формулирал въпрос на материалното и/или процесуалното право съобразно изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, който следва да бъде свързан с решаващия извод на въззивния съд, обусловил обжалвания резултат. Липсата на такъв въпрос обосновава извод за неоснователност на искането за допускане до касационно обжалване, тъй като той съставлява общо основание по смисъла на текста и неговата ясна и точна формулировка е задължение за жалбоподателя - изрично т. 1 ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Пподдържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът извежда от противоречие на решението с ППВС № 7/65 г. и ППВС № 1/85 г. ВС, указанията на които са относими за процедирането на второинстанционните съдилища, но са ирелевантни към разглеждания случай, тъй като третират отменен и съответно неприложим съдопроизводствен ред, чийто регламент е неотносим към въззивното производство. Във връзка с поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касаторът не е конкретизирал по кои възражения, невъведени във въззивната жалба съдът се е произнесъл в нарушение на нормата на чл.269, ал.1 ГПК, което не позволява да се извърши проверка доколко е налице противоречиво разрешаване на посочената процесуална норма. Според двамата касатори материалноправният въпрос за размера на обезщетението за неимуществени вреди и по тълкуването на понятието "справедливост" по чл. 52 ЗЗД е разрешен в противоречие с ППВС № 4/68 г. Така поставеният въпрос отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице втората група предпоставки за допускане на касационното обжалване - решаването му да е в противоречие с практиката на ВКС, респ. да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона. Противоречието в решението на въззивния съд по материалноправния въпрос предполага неправилното прилагане на норми от действащото право, по тълкуването на които е налице практика на ВКС, или липсва единна практика на съдилищата. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като практиката се е ориентирала към критерии за размера му с оглед на вида и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, отношенията между починалото лице и наследниците му, както и съпричиняването за настъпване на вредоносния резултат - ППВС № 7/77 г.; ППВС № 4/68 г.; ППВС № 4/61 г., ППВС № 5/69 г. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай. Следователно, размерът на обезщетението за неимуществени вреди няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване на критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по конкретния спор, поради което определянето на размера им не подлежи на уеднаквяване, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. В обобщение, не са налице предпоставките на закона за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение