Определение № 50250 от 06.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3880/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Г. Г. и Г. К. Г. срещу решение № 872 от 20.07.2021 г. по в. гр. дело № 3738/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 5354 от 10.09.2020 г. по гр. д. № 9685/ 2019 г. на Софийски градски съд и са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторите срещу „Банка ДСК“ АД отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищците не дължат на банката сумата 74 635 евро – главница по запис на заповед от 21.11.2007 г., законна лихва върху тази сума за периода от 15.03.2013 г. до 21.07.2019 г., както и сумата 4 809.46 лв. – разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 28.06.2013 г. по заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 25.03.2013 г. по гр. д. № 11483/2013 по описа на Софийски районен съд и е образувано изпълнително дело № 423/2019 г. по описа на ЧСИ В. Ц..

Върховният касационен съд, трето гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от процесуално легитимирани за това лица и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторите – ищци поддържат, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Молят атакуваното въззивно решение да бъде отменено и вместо него – постановено ново решение, с което отрицателните установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК да бъдат уважени изцяло.

В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК ищците формулират следните въпроси:

1. „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3/ 18.11.1980 г., извършена с т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“;

2. „Ползва ли се влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение с последиците на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД?“.

Ответникът по касационната жалба – „Банка ДСК“ АД, чрез юрисконсулт К. А., депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който заявява становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При преценка за наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на въззивното решение до касационното обжалване, настоящият съдебен състав съобрази следното:

Установено е по делото, че въз основа на издадения в заповедно производство изпълнителен лист от 28.06.2013 г. и по молба на „Банка ДСК“ АД е образувано изпълнително дело № 126/2014 г. по описа на ЧСИ с рег. № 844 с район на действие СГС. С молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал от съдебния изпълнител да наложи запор върху вземания, да извърши опис, оценка и продажба на движими вещи, възбрана, опис, оценка и продажба на недвижими имоти, като му е възложено и извършване на действия по чл. 18 ЗЧСИ. За последни валидно извършени по това дело изпълнителни действия срещу длъжниците съдебният състав приема: срещу Г. К. Г. – наложения запор върху МПС, вписан в КАТ на 24.04.2014 г.; срещу В. Г. Г. – отправеното на 06.03.2015 г. искане за прехвърляне на изпълнителното дело на друг ЧСИ, насрочване на датата за опис и публична продан на два от недвижимите имоти, по които е била наложена възбрана в хода на производството.

Съгласно мотивите на съда, изтичането на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК води само до прекратяване на започналото изпълнително производство, но не и до погасяване на материалното право на взискателя. Поради това няма пречка след прекратяването на изпълнителното производство взискателят да предприеме събиране на вземането си по изпълнителния лист чрез образуване на ново изпълнително производство. За разрешаване на основния спорен въпрос по делото относно изтичането на погасителната давност, въззивният съд намира, че до постановяването на решението по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС на 26.06.2015 г., в отношенията между страните следва да бъдат приложени постановките на ППВС № 3/80 г., а именно, че по време на образуваното изпълнително дело по отношение на вземането, за чието събиране е образувано изпълнението, давност не тече. Следователно до 26.06.2015 г. /доколкото към този момент не е била вече настъпила перемпция на изп. дело № 126/2014 г./ давност не е текла. Впоследствие по молба на кредитора е образувано ново изпълнително дело под № 423/2019 г. на ЧСИ с рег. № 926 и район на действие СОС, спряно с определение на съда от 23.07.2019 г. като обезпечение на предявените по настоящото производство искове.

При тези фактически констатации съдът е обсъдил и изложените възражения относно приложимия давностен срок. В тази връзка е аргументирал тезата, че с неподаването на възражение по чл. 414 ГПК заповедта за изпълнение влиза в сила. Правна последица от това е настъпването на ефект, близък до силата на пресъдено нещо, поради което няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД ,съответно да се приложи петгодишната давност, предвидена за установените със съдебно решение вземания.

По така изложените съображения и предвид констатацията, че от 26.06.2015 г. /датата на постановяване на тълкувателното решение по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ до спиране на принудителното изпълнение на 23.07.2019 г. не е изтекъл установеният в закона 5-годишен давностен срок, апелативният съд е възприел изводите на първоинстанционната инстанция и е потвърдил постановеното от нея съдебно решение за отхвърляне на предявените искове.

Поради обуславящото значение за изхода на спора на въпроса относно приложението на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, производството по настоящото дело е спряно с определение № 156 от 14.04.2022 г., на основание чл. 292 ГПК, до произнасяне на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. По него е поставено решение № 3 от 28.03.2023 г., с което са отпаднали предпоставките за спиране на производството и същото следва да се възобнови.

С цитираното тълкувателно решение ОСГТК на ВКС приема, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. Законодателството не съдържа правила относно влизането в сила и действието във времето на тълкувателните актове, каквито норми са налице в ЗНА за нормативните актове. Затова разрешението следва да бъде дадено въз основа на основните принципи за последователност и предвидимост в правоприлагането. До обявяването на задължителен тълкувателен акт с последващ такъв за загубил сила, обективираното в него тълкуване не може да бъде пренебрегнато по съображения, че има съществена промяна в обществените условия. Затова следва да бъде прието, че последващите тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред.

Възприетото в обжалвания съдебен акт разрешение по първия от поставените въпроси напълно съответства на така установената задължителна съдебна практика, с която е преодоляно и съществуващото до постановяване на тълкувателния акт противоречие в практиката на ВКС. Поради това, следва да се приеме, че по този въпрос не се установяват поддържаните от касатора предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по него не следва да се допуска касационно обжалване.

Разглеждането на делото по реда на чл. 290 ГПК не се обосновава и от повдигнатия втори въпрос - „Ползва ли се влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение с последиците на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД?“. В практиката на ВКС е трайно утвърдено разбирането, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането/, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК - отм./ и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират /решение № 6 от 21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015 г., I т. о., решение № 3 от 04.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1722/2021 г., IV г. о./. По тези съображения установената съдебна практика във връзка с разпоредбите на чл. 242, вр. чл. 237, б. „е“ ГПК /отм./ не е относима към издадените заповеди за изпълнение по реда на новия ГПК /в този смисъл определение № 60523 от 24.06.2021 г. по гр. д. № 3532/2020 г., ІV г. о., определение № 50217 от 28.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 849/2022 г., IV г. о./.

Освен това, повдигнатият въпрос намира разрешение и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 118 от 07.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4063/2021 г., III г. о. Съгласно приетото в него, изискването по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за петгодишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение. Това е така, защото влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. Именно в този смисъл и е и произнасянето на въззивната инстанция в случая.

Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.