Определение № 50691 от 03.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4318/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Д. С., чрез пълномощник адв. С. С. от ЛАК, срещу решение № 260083/26.07.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 628/2020 г. по описа на Окръжен съд - гр.Ловеч. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 64/17.04.2019 г., по гр.д. № 208/2017 г. на РС Тетевен, в обжалваната му част, с която С. Д. С. е осъден да заплати на Г. М. С. на основание чл. 59 ЗЗД сумата от 15 124 лв., представляваща стойността на направени полезни разноски в жилищен имот, индивидуална собственост на С. Д. С., съставляващ двуетажна масивна жилищна сграда с идентификатор 72343.500.318.1 по КККР на гр.Тетевен. В тежест на касатора са възложени и разноски по делото. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. Въззивният съд длъжен ли е да обсъди в мотивите на въззивното решение всички наведени от страната доводи и възражения, и ако ги намери за неоснователни, да се обоснове защо отхвърля същите?; 2.Въззивният съд длъжен ли е да следи за установяване на истината по делото? и 3. Допустимо ли е, при иск по чл.59 от ЗЗД, на някоя от страните по делото да й бъде присъдено обезщетение за подобрения в имот, направени от трети лица, в които тя не е участвала нито лично с труд, нито със средства?. По отношение на първите два въпроса, се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че по първия въпрос въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: Решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, I ГО; Решение № 133 от 23.10.2019 г. по гр. д. № 3565/2018 г. на ВКС, I ГО; Решение № 248 от 07.01.2020 г. по гр. д. № 4193/2018 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 167 от 23.10.2019 г. по гр. д. № 4249/2018 г. на ВКС, III ГО. По втория въпрос въззивното решение било постановено в противоречие практиката на ВКС: Решение № 47 от 12.03.2019 г. по гр. д. № 2322/2018 г. на ВКС, IV ГО и Решение № 788 от 27.04.2011 г. по гр. д. № 120/2010 г. на ВКС, IV ГО. По отношение на третия въпрос се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по който се навеждат доводи, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата Г. М. С., в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са бивши съпрузи, чийто граждански брак, сключен на 31.05.1981 г. е бил прекратен с влязло в сила съдебно решение на 24.06.2014 г., както и че семейното им жилище, съставляващо двуетажна масивна жилищна сграда с идентификатор 72343.500.318.1 по КККР на гр.Тетевен -лична собственост на С. Д. С., му е било предоставено след развода. Прието е за установено /въз основа на показанията на свидетелите Г. В., Р. Й., Т. М., и отчасти от показанията на П. П., А. Ц. и Х. П./, че при сключване на брака жилищната сграда била изпълнена в груб строеж – на тухла и покрита, но не е била измазана, нямала дограма, нямала под, ВиК и електрическа инсталация. След сключването на брака, съпрузите започнали да стягат къщата – измазали я отвън и отвътре, сложили дограма, изпълнили ВиК и електрическа инсталация. Към есента на 1981 г. подготвили за живеене само първия етаж, като същия бил покрит с бил покрит с дюшеме, вкл. с обзавеждане на банята и кухнята, а в последствие бил пригоден за живеене и вторият етаж от къщата, който бил обитаем преди омъжването на дъщеря им М. и раждането на внучката им Г. /2006 г./. От показанията на св. Б. Д. е прието за установено, че към 1990 г. къщата е била обитаема от страните, но се строяли гаражите пред нея, че през 1994 г. бил подменен покрива на същата жилищна сграда, че впоследствие /около 2005-2006 г./ дъщерята на страните М. и зет им В. заживели на втория етаж, ремонтирали го, вкл. чрез изпълнение на баня и тоалетна, като изградили и нова отоплителна система /парно/. След като отношенията им със С. и Г. се влошили, М. и В. напуснали втория етаж и заживели в постройката, построена в същия поземлен имот. След прекратяване брака на страните, на първия етаж останал да живее С., заедно с новата му партньорка М. Ц., които през 2016 г. направили нова инсталация за парно, ремонт на част от помещенията на първия етаж, съгласно показанията на свидетелите Б. Г. и на М. Ц. /на последната ценени при условията на чл. 172 ГПК/, от които се установява ремонт на банята на първия етаж и на ВиК и електрическата инсталация на същия етаж, извършен през 2016 г., както и необходимостта от извършването му. Прието е за установено, че Г. С. е работила в „Елпром ЕМТ”АД, като получените от нея трудови възнаграждения за периода 1986 г. -1991 г. са в общ размер на 22627,74 лв. С. С. е работил във „Вит Автотранспорт” АД. За периода от 1980 г. до 1991 г. С. изплащал заем, удържан по разплащателни ведомости в общ размер на 9220 лв., а полученото трудово възнаграждение от него за периода 1981 г.- 1983 г. е в размер на 4439,60 лв., а за периода 1986 г. - 31.12.1988 г. – 16 533,93 лв. От назначената пред въззивната инстанция съдебно-техническа експертиза е установено, че всички описани в исковата молба действително са повишили стойността на двуетажна жилищна сграда, правещи я обективно годна трайно да задоволява жилищни нужди, като размерът на увеличението, определен съответно: към датата на извършването им е 26 407,29 лв., към прекратяване на брака /24.06.2014 г./ е 29 753 лв. и към деня на изготвяне на заключението – 34 864 лв. Цената на двуетажната жилищна сграда към датата на извършване на съответните СМР-та и към прекратяване на брака е 66 300 лв. /с извършване на съответните СМР/, респ. 34 647, 79 лв. /без извършването им/, а към 2021 г. е 75 850,72 лв. /с извършване на съответните СМР/, респ. 38 830,80 лв. /без извършването им/. Според заключението на вещото лице, стойността на строително-монтажни работи, довели до увеличението, е съответно: 30 336,11 лв. /към извършването им/, 21 498, 35 лв. /към прекратяване на брака 24.06.2014 г./ и 22 333,93 лв. /към настоящия момент/. Стойността на сградата на ниво груб строеж при сключване на гражданския брак е била 34 647, 79 лв. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че жилищната сграда собственост на ответника, при сключване на брака е била изпълнена в груб строеж, като извършените през време на брака строително-монтажни работи, макар да са били необходими, за да я приведат във вид, годна за обитаване от съпрузите, са довели до увеличаване на нейната стойност. Прието е, че разходите за тях са поети поравно от двамата бивши съпрузи, с оглед данните за получавани от тях трудови възнаграждения и за погасяван заем, респ. недоказаност на твърденията на ответника за изпълнение на довършителните работи с негово лично имущество по смисъла на чл. 22 СК, респ. чл. 20 СК /отм./. Направен е извод, че между обедняването ищцата и обогатяването на ответника е налице връзка, защото ищцата икономически поема част от разходите за строително-монтажните работи, довели до увеличаване стойността на жилищната сграда, собственост на ответника. Изследвано е какво е обедняването на ищцата, съотнесено към обогатяването на ответника. Към момента на извършването им стойността на строително-монтажни работи, довели до увеличението, била 30 336,11 лв. Стойността на двуетажната жилищна сграда след извършване на съответните строително-монтажни работи е 66 300 лв. /към извършване на съответните СМР/, а стойността на жилищната сграда в груб строеж, без извършване на СМР /преди тяхното извършване/, е 34 647, 79 лв., поради което увеличената стойност на имота към датата на извършване на СМР била в размер на 31 653 лв. В хипотезата на чл. 59 ЗЗД ищцата имала право на по-малката сума измежду сумата, с която се е обеднила -извършените разходи за строителството и тази, с която собственикът се е обогатил -увеличената стойност на имота към датата на извършване на съответната строителна дейност. Нейното обедняване било в размер на 15 168 лв. - половината от стойността на строително-монтажните работи, довели до увеличението. Ответникът се бил обогатил със сумата 15 826,50 лв. - половината от увеличената стойност на имота, негова собственост за сметка на ищцата. По тези съображения съдът е приел, че искът е доказан до размера на сумата от 15 168 лв. Тъй като първоинстанционният съд уважил иска в по-нисък размер, осъждайки ответника да заплати 15 124 лв., поради липса на въззивна жалба от Г. С., първоинстанционното решение е потвърдено за присъдения размер. След преценка, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния уточнен от съда процесуалноправен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички наведени от страната доводи и възражения, и ако ги намери за неоснователни, да се обоснове защо отхвърля същите?, заради проверка за евентуално противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. По въпроси втори и трети в изложението, касационно обжалване не следва да се допуска, доколкото правните разрешения по тях са свързани и обусловени от отговора на въпроса, по който касационният контрол се допуска и по същите съдът ще се произнесе с решението си, като ги разгледа ведно с касационните основания, с които са пряко свързани. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 302,48 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение