Определение № 177 от 17.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 2719/2019 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дест“ ООД, срещу решение №1535/24.06.2019г. по т.д.№5955/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, с което след отмяна на решение №2189/14.12.2016г. по т.д. №3365/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VI-19 състав, е отхвърлен искът с правно основание чл.170 от ЗООС, предявен от „Дест“ ЕООД, [населено място], срещу „Калиакра Уинд П.“ АД, [населено място], за сумата 1 866114 лева, представляваща обезщетение за вреди, причинени в резултат на увреждане на околната среда, ведно със законната лихва, считано от 28.05.2012г. до окончателното заплащане, като неоснователен и недоказан. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд незаконосъобразно е редуцирал предмета на спора, съответно предмета на доказване, до произволно подбран от него период от време, като е спрял вниманието си само върху елементите от сложния смесен фактически състав на административното правоотношение, осъществени в периода между 04.08.2006г. /датата на закупуване на имота от ищеца/ до 20.06.2008г. /датата на разрешението за ползване на съоръжението/, и игнорирайки изцяло противоправността на елементите на фактическия състав, които са се осъществили преди този период в нарушение на закона и другите, последвали датата на въвеждане в експлоатация. Твърди,че съдът изцяло е игнорирал абсолютната неправомерност на производствата по отстъпване на право на строеж, одобряване на ПУП – ПРЗ, издаване на строително разрешение; неизпълнението на решението на РИОСВ относно задълженията за спазване на нормите на шумово замърсяване спрямо курортна структура „Зеленка“; извършването на СМР без наличието на одобрени работни проекти; съзнателното укриване на окончателния проект за ПУП, признаването на качеството „замърсител на околната среда“ на „Калиакра Уинд П.“ АД с решение на СЕС. Поддържа, че по този начин съдът се е освободил от необходимостта да съобразява съществуването и правното действие на елементите от този сложен фактически състав, които сами представляват индивидуални административни актове и чиято валидност и законосъобразност са въведени като предмет на спора. Счита за неправилна тезата на съда за невъзможност инициирането и участието в административна процедура да има значението на противоправно действие по смисъла на чл.45 от ЗЗД. Прави оплаквания, че съдът неправилно е приел, че няма нарушение на шумовите норми за нощните стойности на шума в курортна структура. Поддържа, че съдът е пренебрегнал доказателствата за промяната на предназначението на имотите от земеделски земи в такива за курортно селище и е приел за недоказано инвестиционното намерeние на ищеца. Подробни съображения излага в касационната жалба. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК Поставя като обуславящи изхода на спора следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/ Обективен признак на деликта ли е противоправността на поведението на делинквента и включва ли се той в предмета на делото по спор за гражданската отговорност от причинени вреди по иск с правно основание чл.170 от ЗООС /деликт/ и може ли да бъде противоправно поведение, което е разрешено от администрацията и административният акт не е отменен по предвиден в закона ред? Представлява ли противоправно поведение за гражданската отговорност за непозволено увреждане извършването на обективно нарушаващо императивни правни норми поведение на делинквента, което е осъществявано в синхрон с неправомерно упражнена административна компетентност на държавен орган? Допустимо ли е актове на неправомерно упражнена административна компетентност на държавен орган да изключат или санират противоправността или вината на делинквента при увреждащото поведение на делинквента? 2/ Относно правния интерес за прогласяване нищожността на договорите за право на строеж между дружеството – ответник и [община]. 3/ Допустимо ли е противоправността на поведението на делинквента - нарушаване на императивни норми на ЗООС, да бъде санирана на основание противоречие на правните норми с държавната политика в областта на енергетиката? 4/Относно съдебното тълкуване на решението от 14.01.2016г. по дело С -141/14 на СЕС, в частта му какво е съдържанието и какво представлява екологичното нарушение, констатирано от СЕС. По въпросите по пункт първи и втори от изложението въвежда селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като счита, че постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение противоречи на приетото разрешение на същите въпроси в практиката на ВКС, както следва: по въпросите по пункт първи - твърди противоречие с решение №48/08.02.2011г. по гр.д.№545/2010г. на ВКС, IV г.о.; по втори въпрос - с решение №35/27.03.2009г. по т.д. №816/2008г. на ВКС, I т.о. По четвърти въпрос сочи допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК като твърди, че е допуснато противоречие с решение от 14.01.2016г. по дело С -141/14 на СЕС. Поддържа също, че последните два поставени от него материалноправни въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението си касаторът прави също оплаквания, че въззивният съд, без да даде възможност на страните да вземат становище по новоопределения от него предмет на делото, е постановил съдебен акт, с който е изместил предмета на делото, не е съобразил всички аргументи и доводи на страните и не е мотивирал решението си да ограничи релевантните факти само до тези, които той е счел включени в предмета на спора. Поддържа, че по този начин въззивният съд е допуснал противоречие със задължителната практика на ВКС – ППВС№7/1965г. и ТР№1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС, както и с решение №217/09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение №180/11.01.2016г. по т.д. №1618/2014г. на ВКС, I т.о. Ответникът по касационната жалба поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Изразява становище, че въззивният съд не е допуснал противоречие с практиката на ВКС, тъй като цитираните в изложението на касатора №48/08.02.2011г. по гр.д.№545/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение №35/27.03.2009г. по т.д. №816/2008г. на ВКС, I т.о., са постановени при различна фактическа обстановка. Счита,че не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като поставените въпроси от значение за развитието на правото, не произтичат от делото и нямат значение за правилното му решаване. Също твърди, че касационната жалба е неоснователна по същество, като излага подробни съображения в писмен отговор. Третото лице - помагач на ответника [община] поддържа, че липсват изискуемите по чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допустимост на обжалването. Твърди, че част от формулираните от касатора въпроси не са били разглеждани от въззивния съд, а и не се установява кой от формулираните въпроси към коя от хипотезите на чл.280 ал.1 от ГПК се отнася. Наред с това излага твърдения за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да отхвърли предявения иск за обезщетение по чл.170 ал.1 от ЗООС, въззивният съд е приел за недоказани твърденията за извършени от въззивника – ответник по иска, противоправни действия при изграждането и експлоатацията на обект „Ветроенергиен парк „Калиакра“. Приел е, че ответното дружество е изпълнило своето задължение по чл.95 от ЗООС, в редакцията, действаща към деня на придобиването на суперфициарното право, да информира в най - ранния етап на своето инвестиционно намерение компетентните органи и засегнатото население, като го обяви писмено и осигури изработване на задание за обхват на ОВОС, както и да проведе консултации за вземане на решение по ОВОС с компетентните органи и с други специализирани ведомства и засегнатата общественост. Изтъкнал е, че в специалния закон няма разпоредба, която изрично да установява за инвеститора задължение да уведоми за това свое намерение лично всеки един от собствениците на съседни имоти нито преди започването, нито по време на провеждането на процедурата по оценка на въздействието върху околната среда. Установил е, че по делото липсват данни за нарушение на разпоредбите на чл.128 ал.3 и чл.130 от ЗУТ, в приложимата редакция /ДВ,бр.65/2003г./, предвиждащи съобщаване на искането на инвеститора за одобряване на ПУП - ПРЗ за изменение на плана за земеразделяне на землището на [населено място], тъй като ищецът не е въвел твърдения за допуснати нарушения на процедурата по уведомяване на неговите праводатели. Изложил е съображения, че никое от фактическите и правни действия, извършени от ответника в качеството му на страна в инициираното от него административно производство, не може да се оценява като противоправно. Посочил е, че тези действия могат да бъдат неоснователни или недопустими, но са били насочени към постигането на един правомерен и допустим от закона правен резултат. Приел е, че за ищеца липсва правен интерес от прогласяването на нищожността на трите договора, сключени на 20.07.2014г., с които [община] е предоставила на праводателя на ответното дружество – „Инос -1“ ООД право на строеж върху имоти №№386, 387 и 388 в землището на [населено място], частна общинска собственост, за изграждане на ветрогенератори. Изтъкнал е, че ищецът не е страна по тези сделки и при евентуално установяване на тяхната нищожност имущественото благо ще се върне в правната сфера на страната по сделката, без да облагодетелства ищеца. Въззивният съд е намерил за недоказано увреждането на околната среда вследствие експлоатацията на изградените от ответника ветрогенератори посредством рискови енергийни източници - шумове, вибрации, радиации по смисъла на чл.5 от ЗООС. Позовал се е на заключението на тройната съдебно - техническа експертиза, изготвено въз основа на извършени измервания и оценки на електромагнитното поле и на нивото на шума, съгласно което експлоатацията на ветроенергийния парк, както и намиращите се в района източници не създават здравен риск за населението в района. Обсъдил е подробно заключението на ландшафтната експертиза, съгласно което изграждането на ветроенергийния парк е непремерена антропогенна намеса в специфичния ландшафт на околната среда в този район, като нехарактерното му присъствие сред околната природна среда е превърнало нейния степен ландшафт в чужд и неспецифичен за този район на черноморското крайбрежие техногенен ландшафт. Изложил е доводи, че застрояването на определени площи в извънселищни територии неизбежно променя панорамата на местността с чисто физическото присъствие на липсващите преди сгради, технически съоръжения, електропреносни мрежи и пр., но тази промяна сама по себе си не може и не трябва да бъде възприемана във всички случаи като увреждане на някой от съставящите околната среда компоненти, тъй като това би довело до възпиране от реализирането на всякакви икономически проекти. Приел е, че увреждане на визуалната екология на околната среда по смисъла на § 1, т.6 от ДР на ЗООС ще бъде налице тогава, когато енергийният обект е бил изграден в отклонение от изискванията на специалните нормативни актове в областта на строителството и опазването на околната среда. Приел, че е неотносимо към твърдените от ищеца конкретни проявления на увреждане на околната среда Решение от 14.01.2016г. по дело С - 141/14 на Съда на Европейския съюз, трети състав, с което е прието, че като е одобрила проектите „Калиакра уинд пауър“, „ЕВН Енертраг Каварана“ и „Вертикал - П. и с-ие“, както и проекта „Трейшън клифс голф енд спа резорт“, съответно на територията на СЗЗ „Калиакра“ и СЗЗ „Белите скали“, Република България не е изпълнила задълженията си по член 6, § 2 от Директива 92/43/ ЕИО на Съвета от 21.05.1992г. за опазване на естествените местообитания и на дивата флора и фауна. Позовал се е на мотивите на СЕС, че предвид голямата гъстота на вятърните генератори, построени в СЗЗ „Калиакра“, конкретно по проекта „Калиакра уинд пауър“, дейността им би могла да доведе до значително обезпокояване и до влошаване на състоянието на местообитанията на защитени видове птици. Изтъкнал е, че в мотивите на решението не са били обсъждани доводи, които имат отношение към изложените в исковата молба твърдения за рискови енергийни източници - шумове, вибрации, радиация, като фактор, който води до влошаване качеството на живот на хората, нито за отрицателно въздействие на съоръжението на визуалната екология на околната среда. Посочил е, че установеното в цитираното решение несъответствие с предписанията на директивата на Съвета е свързано с обедняване на биологичното разнообразие, а това е увреждане на околната среда по смисъла на § 1, т.6 от ДР на ЗООС. Изтъкнал е, че зад това несъответствие не стои противоправно деяние, извършено от ответника, който като участник в административното производство е извършвал необходимите за постигането на желания от него резултат правомерни фактически и правни действия, затова и не може да носи отговорност за пропуски или нарушения, допуснати от административния орган, последица от които е издаването на акт, несъобразен с изискванията на разпоредби на общностното право. Наред с това е посочил, че установеното в решението на европейския съд увреждане на околната среда по никакъв начин не засяга имота на ищеца, нито препятства неговото ползване като място за живеене или летуване, а още по - малко води до неговото обезценяване. Изложил е съображения, че възможното влошаване на състоянието на местообитанията на защитени видове птици не е фактор, който може да влияе пряко или косвено върху ценообразуването при сделките с недвижими имоти. Във връзка с твърденията на ищеца за обезценяване на неговия имот е приел за недоказано изгражданието на съоръжението на ответника извън границите на предвидената от закона санитарно - охранителна зона. Приел е също, че съгласно заключенията на двете технически експертизи нивата на шум / съгласно норми за „жилищни зони“ / и радиация в района на съоръжението са в допустимите граници и не създават здравен риск за населението, а отстоянието между кулата на най - близкия ветрогенератор и границата на имота на ищеца по най - късата й линия е 355 метра и тази отдалеченост е достатъчна, за да не бъде смущавано, препятствано или нарушавано спокойствието на евентуалните обитатели на курортното селище, в случай, че беше построено. Изтъкнал е, че ценната характеристика на имота е панорамата с 270 градуса морски хоризонт, с която инвеститорът очевидно е очаквал да привлече интереса на купувачи, летуващи и туристи в бъдещия курортен комплекс, и която е останала незасегната от съществуването на ветрогенераторите. Приел е за недоказано и обезценяването на имота вследствие експлоатацията на ветрогенераторния парк, изразяващо се в разликата в цената му като земеделска земя и като терен, на който предстои да бъде реализирана сериозна инвестиция. Приел е, че липсата на идеен проект и каквито и да е други писмени доказателства относно инвестиционното намерение на ищеца прави невъзможно определянето на макар и съвсем приблизителна цена на бъдещата инвестиция, с оглед нейния цялостен обем, видовете строителни работи, категоризацията на туристическите обекти, конкретната инфраструктура на комплекса и пр. При това положение е счел за невъзможно да бъде направена съпоставка между цената на имота като земеделска земя и като обект на изграждане и експлоатация на ваканционно селище, за да се установи евентуалното му обезценяване на базата на този критерий. По изложените съображения е формирал извод, че липсата на противоправно поведение на ответника при участието му в административната процедура по одобряването на подробния устройствен план на землището на [населено място] и свързаната с нея оценка на въздействието върху околната среда, както и липсата на виновно причинено от него увреждане на околната среда, по смисъла на § 1, т.6 от ДР на ЗООС, обуславят неоснователност на исковата претенция, заявена на основание чл. 170 ал.1 от ЗООС. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касатора правни въпроси по т.1.1, 1.2 и 1.3 от изложението са включени в предмета на спора, доколкото въззивният съд е изразил становище, че сочените от ищеца нарушения на изискванията на ЗУТ, ЗООС и ЗС не могат да се разглеждат като противоправно деяние, извършено от ответника като участник в административното производство, тъй като той е извършвал необходимите за постигането на желания от него резултат правомерни фактически и правни действия, сезирайки административните органи с искания по установения ред и изпълнявайки изискванията на ЗООС към него като инвеститор на инвестиционно предложение. Въпросът относно правния интерес от прогласяване нищожността на договорите за право на строеж между праводателя на дружеството – ответник и [община], не предполага общоприложим отговор по тълкуването на конкретна правна норма, а е относим към правилността на изводите на въззивния съд по конкретното дело. Всички посочени по – горе въпроси не отговарят на общия критерий за допускане на касационно обжалване, тъй като преценката на съда за липса на противоправно поведение на ответното дружество при изграждането на процесното съоръжение не се явява единствено обуславяща извода му за неоснователност на иска за обезщетение по чл.170 ал.1 от ЗООС. В равна степен решаващата воля на съда е обусловена от разбирането, че поддържаните от ищеца вредни въздействия върху околната среда – шум, вибрации и радиации, превишаващи допустимите граници за района на съоръжението, както и увреждане на ландшафта не са доказани, а също и че липсва причинна връзка между вредите, които ищецът претендира да е понесъл, изразяващи се в обезценяване на собствения му имот и установеното с Решение от 14.01.2016г. по дело С - 141/14 на Съда на Европейския съюз нарушение по член 6, § 2 от Директива 92/43/ ЕИО на Съвета от 21.05.1992г., което е свързано с увреждане на околната среда по смисъла на §1, т.6 от ДР на ЗООС - обедняване на биологичното разнообразие. Следователно отхвърлянето на иска е резултат не само от извода за липса на противоправно поведение на ответното дружество, а и от преценката, че са недоказани и останалите елементи от фактическия състав на деликтната отговорност, а именно претърпяна от ищеца вреда, в причинна връзка с конкретно установено по делото увреждане на околната среда. Поради това и с оглед указанията в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване по тези правни въпроси не би могло да се допусне, тъй като тяхното разглеждане от касационната инстанция не би довело до промяна в изхода на делото. Формулираният от касатора трети въпрос не се явява обуславящ за изхода на спора, доколкото не съответства на мотивите на въззивния съд. Въззивният съд не е изразил становище, че нарушаване на императивни норми на ЗООС може да бъде санирано предвид държавната политика в областта на енергетиката. Съдът е приел за недоказано едно от твърденията за увреждане на околната среда, изразяващо се в увреждане на естествения степен ландшафт и на визуалната му екология. Изложил е съображения, че промяната на околната среда чрез самото присъствие на съоръжението не може да се приеме за увреждане, доколкото с оглед специфичния му вид и размери, изграждането на ветроенергиен парк винаги ще има като последица нехарактерното му присъствие сред околната природна среда и съответно строителството на тези енергийни обекти би следвало да бъде забранено. В тази връзка съдът се е позовал и на провежданата държавна политика в областта на енергетиката, насърчаваща производството и потреблението на енергия, произведена от възобновяеми източници, включително и от използването на енергията на вятъра. Тези съображения не отчитат специфичния статут на местността, в която се намира недвижимият имот на ищеца, а именно включването му в Специална защитена зона „Калиакра“. Те обаче нямат самостоятелно значение, предвид решаващия извод на съда, че не е доказана претърпяната от ищеца вреда, поради липса на инвестиционен проект и други доказателства относно конкретното инвестиционно намерение на ищеца за изграждане и експлоатация на ваканционно селище. Съдът е направил и преценка, че визуалното възприятие от разстояние само на две или три от съоръженията иззад съществуващия в съседство зелен растителен пояс, не води до невъзможност имотът да се ползва като място за летуване и почивка, след като най – ценната му характеристика - панорамата с 270 градуса морски хоризонт, не е засегната от изграденото в съседство съоръжение. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на доказателствата, биха обусловили необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. Въпросът относно съдебното тълкуване на решението от 14.01.2016г. по дело С -141/14 на СЕС в частта му какво е съдържанието и какво представлява екологичното нарушение, констатирано от СЕС, е предпоставен от доводите на касатора, че въззивният съд неправилно е възприел и съответно не е съобразил мотивите на посоченото решение на СЕС. Така поставен въпросът не отговаря на общата предпоставка за достъп до касация, защото не съставлява въпрос по приложението на тълкуваните от СЕС разпоредби на Директива 92/43/ ЕИО, а оплакване за неправилност на въззивното решение. Наред с това доводите на касатора не съответстват на решаващите доводи и съображения на въззивния съд. Въззивният съд изцяло е съобразил установеното от СЕС нарушение на разпоредбите на Директива 92/43/ ЕИО на Съвета от 21.05.1992г. Изводът за неоснователност на иска е обусловен от констатацията на съда, че визираното в решението на европейския съд увреждане на околната среда – влошаване на състоянието на местообитанията на защитени видове птици, не засяга имота на ищеца, нито препятства неговото ползване като място за живеене или летуване. Касае се за преценка на причинната връзка между увреждането на околната среда и имуществената сфера на конкретно лице, извършена въз основа на специфичните за спора факти и обстоятелства, а не за тълкуване на разпоредби от правото на ЕС, в отклонение на дадените от СЕС разрешения. Доводите на касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК за нарушение на практиката по приложението на чл.235 от ГПК, не съставляват правни въпроси, а оплаквания за допуснати от съда нарушения на процесуалния закон. Съответно те биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. Дори и тези доводи да се приемат като въпрос относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, въпросът е разрешен в съответствие с постояната съдебна практика на ВКС, съгласно която задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая въззивният съд е обсъдил подробно всички възражения и оплаквания във въззивната жалба, както и доводите в отговора на същата, като във връзка с тях е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. Коментирал е съдържанието на представените писмени доказателства, обсъждал е и данните от заключението на приетите в първоинстанционното и във въззивното производство експертизи. Неоснователни са оплакванията на касатора, че неправилно въззивният съд е редуцирал предмета на спора във времево отношение, свеждайки го до противоправност на поведението на ответното дружество – делинквент и противоправните действия на администрацията, осъществени в периода от 04.08.2006г. до 20.08.2008г. и е ограничил релевантните факти само до тези, свързани с така променения предмет на спора. Следва да се отбележи, че предмет на производството по чл.170 от ЗООС не е проверката на законосъобразността на изграждането и въвеждане в експлоатация на дадено съоръжение, а дали в резултат на противоправни действия при изграждането и експлоатацията на съответното съоръжение е осъществено замърсяване или увреждане на околната среда. Въззивният съд е обсъждал подробно доводите на ищеца за увреждането на околната среда вследствие експлоатацията на изградените от ответника ветрогенератори чрез рискови енергийни източници - шумове, вибрации, радиации по смисъла на чл.5 от ЗООС. Обсъдил е и твърдяното от ищеца увреждане на ландшафта, като един от съставящите околната среда компоненти, чрез отрицателното въздействие на ветрогенераторния парк на визуалната екология на околната среда. По този начин съдът е обсъдил релевантните за спора факти, включително и осъществените след въвеждането на обекта в експлоатация през 20.08.2008г. С оглед на това настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. На ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото не е направено такова искане, а на третото лице помагач разноски не се дължат съгласно чл.78 ал.10 от ГПК. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд