Определение № 3818 от 30.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1760/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания (ЗК) „Лев Инс“ АД, ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез юрк. Т. против решение № 205 от 24.11.2022 г. по гр. д. № 262/2022 г. на Апелативен съд – Бургас.

Ответниците по жалба – Л. П. А., Б. П. А., Б. П. С., Д. П. Г. и З. П. Д., всички чрез адв. М. са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.

Третото лице – помагач „Дженерали застраховане“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] не взема становище по жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което потвърдено решение № 74 от 26.04.2022 г. по гр. д. № 337/2021 г. на Окръжен съд – Ямбол в частта за осъждане на ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на Б. П. А., Б. П. С., Д. П. Г. и З. П. Д. сумата от по 2 500 лв. на всеки от тях, а на Л. П. А. - сумата от 3 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на техния брат С. П. А., починал вследствие на ПТП, настъпило на 13.02.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на уведомяване на застрахователя - 12.08.2020 г. до окончателното изплащане на задължението. Първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на исковите претенции до претендирания от всеки от ищците размер от 50 000 лв. не е обжалвано и е влязло в сила.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че ищците – брат и сестри на пострадалия, разполагат с материално-правна легитимация да претендират обезщетение за неимуществени вреди от загубата на своя брат при процесното ПТП. В тази връзка решаващият състав е установил съществуването на особено близка връзка между ищците и техния починал брат, основана на данните от събраните по делото свидетелски показания (на лица, от тяхното най – близко обкръжение) и на експертното заключение на вещо лице за проследеното отзвучаване на силната болка от загубата на близък родственик, общото времетраене и интензитет. Развил е съображения, че създадените родствени връзки на близост, които не са прекъснати от житейски причини (разделно живеене в отдалечени места, разрив в отношенията, отчужденост), нито съществуват само формално (когато отношения на близост не са създадени въобще, напр. роднините не са познават), предпоставят понасяне от ищците на болки и страдания от смъртта на техния брат, които подлежат на обезщетяване от ответника. По критерия на чл. 52 ЗЗД за справедливо е определено обезщетение в размер на 3 000 лв. за ищцата Л. А. – предвид наличието у нея на по – остра травматична стресова реакция и по 2 500 лв. за всеки един от останалите ищци. Относно дължимостта на законната лихва и нейния начален момент втората съдебна инстанция е изтъкнала, че задължението за заплащане на лихва произтича от разпоредбата на чл. 409 КЗ. За начална дата на това задължение е приета датата на подаване на искането на ищците до застрахователя, доколкото липсват твърдения и данни по делото след надлежното уведомяване същите да са изпаднали в забава за представяне на искани документи. За неоснователно е счетено възражението на ответника за необсъждане на поведението на другия водач, застрахован по ГО при третото лице – помагач (на автомобила марка „Рено“), при настъпване на процесното ПТП. Прието е, че при данните по делото това поведение е изцяло правомерно – този водач се е движел с допустима скорост и е навлязъл в кръстовището по технически правилен начин, като ударът за него е бил непредотвратим, тъй като другият автомобил, участник в ПТП – на автомобила марка „Ман“ е навлязъл в опасната зона за спиране. Така е отречен причинно – следствения принос на този водач в настъпване на произшествието, а оттам и на вредните последици.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси:

1. „Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки лица, извън кръга на посочените с ППВС № 4 от 25.05.1961 г. и ППВС № 5 от 24.11.1969 г.?“ - въпросът е уточнен е конкретизиран от ВКС съгласно правомощията му с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г., ОСГТК и обобщава първите две формулирани питания.

2. „Когато ищците и починалия са живеели в различно домакинство, на различни адреси и дори в различни населени места това не е ли разделно живеене?“;

3. „Обстоятелството, че ответникът не е доказал разрив в отношенията и отчужденост може ли да съставлява основание за уважаване на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ само поради това, че ищците емоционално са преживели болка и страдание от смъртта на своя брат?“;

4. „Разполагат ли с активна материалноправна легитимация по иска с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ братя и сестри на зряла календарна възраст, с внуци и правнуци, които не са живели в едно домакинство с починалия си брат от много години?“ – въпросът също е уточнен от ВКС с оглед на очертаните му по -горе правомощия.

Твърди се, че по въпроса за това кои лица са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък въззивното решение се отклонява от задължителната практика на ВКС, изразена с ТР № 1 от 21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК.

Настоящият състав на ВКС намира, че обжалването следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на даденото от въззивния съд разрешение на правния въпрос с цитираната задължителна практика на ВКС.

Останалите повдигнати въпроси не удовлетворяват общо основание за селектиране на касационната жалба и не позволяват по тях да се осъществи достъп до касация. Същите ще се разгледат като касационни доводи и ще бъдат предмет на обсъждане от ВКС с решението по съществото на спора.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.