Определение № 3239 от 23.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1707/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. И. Д., И. С. С., Й. С. С. и Х. Д. Н. срещу определение № 39 от 17.01.2025 г. по в. ч. гр. д. № 34/2025 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е потвърдено определение № 3362 от 19.11.2024 г. по гр. д. № 158/2024 г. на Пазарджишкия районен съд, с което е допълнено решение № 1266 от 25.10.2024 г. в частта за разноските, като жалбоподателите са осъдени да заплатят на В. Т. В. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. Жалбоподателите считат определението за недопустимо и неправилно поради незаконосъобразност и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по делото е образувано по искова молба на В. И. Д., И. С. С., Й. С. С. и Х. Д. Н. срещу В. Т. В., В. П. М., Р. П. М., А. М. М. и Г. М. М. – П. за делба на два урегулирани поземлени имота и на построените в тях сгради. Ищците са предявили и инцидентен иск по чл. 76 ЗН за обявяване на относително недействителен спрямо тях на договор за издръжка и гледане по нот. акт № 19/20.04.2006 г., по силата на който М. М. Н. се е разпоредила с 2/3 ид. части от имотите, предмет на иска за делба, в полза на ответницата В. В.. С първоинстанционното решение искът по чл. 76 ЗН е отхвърлен и е допусната делба на двата имота между В. И. Д., И. С. С., Й. С. С., с квоти по 1/18 ид. част, Х. Д. Н. – 3/18 ид. части и В. Т. В. – 12/18 ид. части. В последното съдебно заседание пълномощникът на В. В. – адв. И. П. е направил искане за присъждане на разноски относно иска по чл. 76 ЗН. Още с отговора на исковата молба е представено пълномощно и договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. е заплатено в брой. Предмет на договора е защитата на ответницата по иска по чл. 76 ЗН по гр. д. № 158/2024 г. на Районен съд – Пазарджик. Възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК не е направено. Въззивният съд е посочил, че съгласно т. 9 от ППВС № 7/1973 г. и чл. 355 ГПК разноските по делбените дела се определят съобразно стойността на дяловете при завършване на производството по делбата. Когато разноските са направени по повдигнат спорен въпрос във връзка с присъединени искания, те се присъждат по общия ред. В случая претендираните от ответницата разноски са направени за адвокатско възнаграждение за защитата и по заявения в първата фаза на делбата инцидентен иск по чл. 76 ЗН. С оглед резултата по тази претенция и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата се дължат сторените от нея разноски, извършени във връзка със защитата по този иск. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния въпрос: „Когато спорът по делото в рамките на първата фаза по делбата е разгледан на една инстанция единствено относно обема права на съделителите по решението по чл. 344, ал. 1 ГПК, макар и поради релевирано правоизменящо възражение, имплицаирано в инцидентен установителен иск по чл. 76 ЗН, то може ли да се приеме, че се дължат разноски по него, извън тези, които следва да се присъдят по правилото на чл. 355 ГПК, когато резултата по тази претенция по чл. 76 ЗН засяга само в количествено измерение правата на ответницата В. върху същите делбени имоти“. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното определение. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставеният от касаторите въпрос относно дължимостта на сторените от страните разноски в производството по допускане на съдебна делба е решен в съответствие с практиката на ВКС - определение № 1673 от 05.04.2024 г. по ч. гр. д. № 3237/2023 г., II г. о., определение № 627 от 14.02.2024 г. по ч. гр. д. № 2849/2023 г., І г. о. и др., според която делбеното производство е уредено в ГПК като особено исково производство, като в чл. 355 ГПК се съдържа и особено правило за отговорността за разноски, според което страните заплащат разноските съобразно стойността на дяловете им, включително разноските по чл. 78, ал. 1 ГПК. По присъединените искове в делбеното производство разноските се определят по чл. 78 и чл. 78а, като при прилагането на чл. 78, ал. 2 не се вземат предвид таксите, които се събират върху стойността на дяловете. Не е налице противоречие и с посоченото от касаторите определение № 81 от 23.02.2012 г. по гр. д. № 430/2011 г. на ВКС, II г. о., тъй като и в него е посочено, че в първата фаза на делбеното производство на основание чл. 78 ГПК се дължат разноски на страните по присъединените инцидентни искове. В случая е предявен иск по чл. 76 ЗН, който е отхвърлен с първоинстанционното решение, поради което на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответницата има право на разноски, сторени във връзка с осъществената защита по този иск. Разрешаването на обуславящия изхода на спора правен въпрос съгласно практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обжалваното определение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от жалбоподателите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,